блог богословие

блог лирика

29 юли 2015

Протестанти ли са „православните” сини момчета


Църквата не разпознава властта като богоустановена или богоборна според идеологически някакви критерии - философски или социални и политически. Според св. ап. Павел „всяка власт е от Бога”. Християните са длъжни да се покоряват на властите с изключение на случаите, при които от тях се изисква пряко и ясно отричане от Христос – да вербализират отричането си пред свидетели, обикновено държавни служители, като често в добавка, да признаят божествеността на цезаря, като прикадят пред статуята му в езически храм. С принципната рамка обаче на тази власт в социално-политически аспект, те проблем нямат или по-точно казано – не търсят в това проблема. Властта е поставена от Бога, според Павел (а и според св. Петър) с една цел – да съблюдава за справедливостта, да наказва престъпниците и да поощрява добродетелните хора, затова, пак според св. Павел, „Бог е дал на владетеля меч”.

Това е много мъдър, по нашему, подход, защото ние виждаме как самия езически Рим претърпява няколко метаморфози по отношение на конституиращата властта политическа парадигма. Ромул и Рем, легендарните основатели, по чудесен начин са спасени като невръстни деца, кърмени и отгледани от вълчица, но те не са божествени, не са божествени и бегълците от Троя, заселили Рим, според Енеидата. Божествеността на водача времето на Републиката не познава, нито времето на царете отпреди републиката, не са божествени нито триумвирите сетне, нито диктаторите. 

За първи път Цезар (Гай Юлий) започват да спрягат като „божествен”. Цезар е заинтригуван от източната „политическа мисъл”, с която се сблъсква, може би, в Египет, божествеността на фараона или на източния цар е задължителна, създаваща държавността. Не случайно и съприкосновението с Изтока е това, което много преди Цезар, изкушава Александър Македонски да пожелае „божественост”, както се вижда и от създадения мит, че е син не на баща си Филип, ами зачеването му е резултат от свръхестествено божие посещение при майка му.

Но въобще от „божествеността” на водачите и на героите в гръко-римския свят рядко следва някаква претенция в социален и политически аспект, с нея обикновено се обясняват техните лични качества и добродетели. На Изток не е така, затова е и може би тоя „ужас от Изтока”, който западната култура наследява още от времето на войните на Спарта с Ксеркс и Дарий, подсилен и от наследството на старозаветните пророци, както и на късната старозаветна апокалиптика, която у Вавилон и Египет вижда ярки „икони” на богоборчество, нещо, което и св. Йоан в Апокалипсиса си усвоява.

Цезар е убит в сената като тиранин. И макар много следващите цезари, които в доста отношения да превръщат Рим в империя от източен тип, да присвояват (институционализирайки я) „божествеността” на Гай Юлий, не всички я възприемат тъй лесно като Калигула или Нерон. За Веспасиан това е глупост, както и за Марк Аврелий. И все таки нещата са сякаш диференцирани – владетелят е божествен, доколкото е потомък на божествените цезари Гай Юлий и Октавиан Август, божествен е Цезар и неговите потомци, те са божествени, защото са Цезарови, а не е божествена институцията на императора сама по себе си. И това е в кореспонденция в популярния римски езически култ към предците, а не с култа към властта. 

"Божественият" Нерон например е осъден на смърт не за друго, ами заради майцеубийство – най-тежкото престъпление според римските обичаи – да посегнеш на родител. Убийците на бащи и майки не са получавали правото на достойна екзекуция, предвидена иначе за всеки римски гражданин – посичане с меч, ами са били завързвани в чувал и хвърляни в реката Тибър, па ако ще и да са „божествени”. Нерон не е хвърлен в Тибър, защото успява да се самоубие, преди да го арестуват.

За какво ни беше това въведение ли? Аз отде да знам бе!? Правя се просто на умен и начетен! А вие не сте длъжни да вярвате на всичко това, твърде е вероятно да си го измислям чисто и просто – нали на са го писали в Двери бг., нито са го „давали” по Горан Благоев, откъде сте сигурни, че е вярно!?

И така, докато вие се чудите какво става и накъде ще избия, аз ще продължа мисълта си... Рим на „божествените цезари” е този, с когото Древната Църква има проблем, при това кървав проблем. Самите Павел и Петър обаче – единият, поради това, че е прост палестински рибар по професия, повесен на кръст, с главата надолу по негова молба, а другият посечен с меч по заповед на самия Нерон, защото е римски гражданин, наставляват християните да са „добри поданици”, да уважават властта и да й се покоряват. Нещо повече – сам Павел нееднократно търси и се осланя на римския „цезаров съд” в премеждията си из провинциите. И Христос, и Петър, и Павел комуникират свободно с римските велможи и военни, като Петър дори, според разказа на Лука в Деяния Апостолски, остава доброволно в ареста, при все че Ангел Господен ги е освободил със съработниците му по чудодеен начин – остава с цел да не навреди на отговарящия за охраната му римски офицер.

Идеята за политическата и социална оценка на властта, според конституиращата я рамка и парадигма, иде от западното християнство. По-точно се базира на протестантската социална етика. Тази идея се основава на старозаветния възглед за властта като „заветна институция” – царят е легитимиран дотолкова и дотогава, докато се покорява на Божия Закон, на Мойсеевия Закон и доколкото него се опитва да утвърждава в царството си. Отстъпниците-царе от Закона губят своята легитимност и неприкосновеност – едни погубва сам Бог, други падат в битката с враговете на Израил по Негово пак допущение – като Саул, трети стават жертва на метежи, които според древния летописец Бог е подбудил и дори благословил, четвърти пък, като Ахав, получават срещу себе си силни вътрешни съпротивителни движения, като това на войнствените пророци – яхавитите, предвождани от пророци като Илия.

Всичко това е валидно само, докато народът на Израил има своя и суверенна държавност обаче. Но си струва да подчертаем, че в паралел с него, нещо подобно се случва в първата Християнска Империя – Византия. Като цар на Християнската Икумена (вселена) в държава, припокриваща се с границите на самата Църква, християнският император има за задача, възложена лично от Бога, да бди и съблюдава на неговата територия да не се ширят ереси, както и да подкрепя православните епископи в това да пазят неповредена Апостолската вяра. Отстъпи ли от този свой дълг, включително и ако се отдава на морално пропаднал живот, получава огнени изобличения от проповедници като св. Йоан Златоуст например, който не се е колебал да сравнява една империатрица с беснееща Иродиада. Когато императорите пък застават в подкрепа на ереси, ако и да не започват срещу тях православните християни метежи и бунтове, спират да ги разпознават като християнски владетели.

Когато народът на Израил заживява в различни условия – извън границите на своята теокрация, в чуждо царство, се променя и коренно подходът и отношението към властта. Йосиф Съновидеца, попаднал в Египет по стечение на обстоятелствата, а после довел там и целия си бащин дом, активно сътрудничи на фараона в утвърждаването на властта му. Това сътрудничество впрочем не донася нищо повече на синовете на Иаков-Израил, освен спокоен и нормален живот в Египет за времето на тази династия. Същото, без колебание, прави и св. прор. Даниил за времето, в което еврейския елит е затворен във Вавилон – седемдесетте години на т. нар. Вавилонско пленничество – за времето на Навуходоносор става „началник на мъдреците” – астролозите и халдейците, а за това на Дарий Мидянина – един от тримата князе, началници над сто и двадесетте сатрапи в империята. И пак единственото, което успява да извоюва Даниил за себе си и за евреите, не е нищо повече от религиозна свобода.

Следователно „сините момчета” в Православната Църква, които настояват, че Църквата ще се „оправи”, когато се самоочисти – изобличи, дистанцира се и осъди тези свои членове – миряни, свещеници или владици, сътрудничили с органите на социалистическата държава, протестантстват, без да го знаят.

А някои от тях вероятно и го знаят.

28 юли 2015

Защото няма Събор

В действителност ли сме несъстоятелни да конституираме църковност и да живеем в Църква и като Църква? На някакъв колективен „български сбъркан геном” ли се дължи това или на тъй сложили се фатални обстоятелства?... 

Ако попитате едни, те ще ви кажат, че целият проблем е, че у нас се служи по различен от светоотеческия календар и че на пазара с духовна литература могат да се купят книгите на отец Александър Шмеман. За други корен на проблема е, че в светия синод все още има членове-митрополити с досиета от старата ДС.

Това родихме. Дотам ни стигна силата на ума и волята на духа, за повече не намерихме кураж, нито акъл. Аз питам, а не се ли питате и вие, ако върнем обратно в употреба „светоотеческия календар” или пък натирим всички сътрудничили с ДС, това нещо ще промени ли? Ще променим календара, ще променим синода. Но с промяната на календара храмовете няма да се напълнят, нито ще се случи подем в нашия духовен живот, а променяйки синода, ще променим състава му, а едва ли качеството. Защото ние няма да сме се променили. Участниците в богослужението по „светоотеческия календар” ще сме същите, които сме били като участници и при „поправения Юлиански” (според някои Григориански), а архимандрити, епископи, сетне митрополити ще сме пак ние, които ще ставаме.

Кризата не произтича от датите, нито от липсата на историческа справедливост и политическа адекватност в Църквата. Тези пък, които вярват, че образовайки богословски клира – и нисшия, и висшия, намирайки между липсата на образованост и моралната недъгавост, съчетана с духовна аморфност, пряка връзка, не са чели Алеко и неговото – „Пази Боже, сляпо да прогледа”... Те какво ли въобще са и чели, освен кой какво за тях пише по интернет-форуми и сайтове също е хубав въпрос, но ще го оставим за друг път.

Кризата за църковност, смятам аз категорично, иде от това, че не познаваме Христос, от това, че малцина от нас са пристъпили в Църквата заради Него. Ние сме станали православни християни, защото сме открили място и среда, където лесно и без усилия почти да се изживяваме като „християнски политици”, „християнски интелектуалци”, „поети и писатели”, „журналисти и публицисти”. И понеже няма кой да ни ръкопляска друг, сме изнамерили механизъм, по който, според обща неписана договорка, да си ръкопляскаме взаимно. И си ръкопляскаме, докато не се изпокараме. После се сдобряваме и пак почваме да си ръкопляскаме.

С духовната просвета и социалното дело се занимават един „богословски кръжок” и една фондация... Да цитираме ли имена? Хайде, тоя път пак ще пропуснем. И те, озовали се в неспецифична роля, честичко се изкушават да приемат да изпълняват неспецифични функции. Едни си мислят, че им е дълг да моделират и премоделират религиозното съзнание на вярващите, други, че е „на тях дадено” да регулират и насочват църковния живот. И почти винаги бъркат, не улучват целта, ами стрелят все покрай нея, защото просто в Църквата нещата не са предвидени да се случват така.

Ние нямаме събор, ние като събор не живеем. Защото православният събор е около Христа и в Него, а всяка наша „група спасители” иска свой вътрешен събор – без останалите или най-малкото – събор на всички останали около себе си. И всяка група тика напред и нагоре, бута „своите”. Няма никакво значение за какъв морален изрод или скудоумник иде реч, достатъчно е той да споделя идеологическото клише, да си е закичил бандерата им на „спасител”, може и отзад да си я е забучил, нищо – важното е да я носи, тъй че да се вее – такива правим свещеници, такива епископи наричаме „достойни”, такива митрополити подкрепяме. Защото сме такива самите ние, а гарван гарвану око не вади, освен ако не е от другото ято.

Защото няма Събор. И не е толкова проблемът в това, че не се свиква формално Събор, ами в това, че самите ние нямаме и най-малка представа какво е това съборността (освен на книга), ампутирани сме сякаш от чувство за съборност. Защото сме прости, надменни и себични. Защото се смятаме за самодостатъчни.

27 юли 2015

За цялата чета сини момчета

"Danas nema mleka, danas nema hleba. Zato jedi govna, mozda tako treba" (Bora Corba)
Учиха ни да ядем нечистотии... Егаси „старта в текста”, а?! Пък някои се надяваха, че съм станал „нов човек”... Нищо-нищо. И тъй, нас, като новоначални православни християни, потърсили общение с Църквата и в Нея след края (и краха) на „народната република”, ни приучаваха да се храним с нечистотии.

Кой ни учеше? Е, как кой?! Сините момчета. А те, „сините момчета”, имаха смарт-фони тогава, когато тези от нас, които можеха да си позволят „мобифон”, трябваше да си купят и войнишка брезентова мешка, с която да го носят на гръб. Без да изпадам докрай в „теория на конспирацията”, аз лично ще допусна, че тези свои скъпи играчки те получаваха като награда от някой, който искаше да ни научи да ядем нечистотии.

През това време Руската Църква разви сериозно и широкомащабно социално и духовно-просветно дело, румънците съживиха монашеството си, сръбските владици умно и цивилизовано съумяха да върнат вероучението в програмата на държавното училище. Да сте чули, да сте прочели, да сте видели в някоя от изброените Поместни църкви да се повдига и да се разшумява по въпроса със сътрудничеството с политическата полиция по време на старите режими? Кой там се занимаваше с Државна безбедност, Секуритате или КГБ?

Сините момчета обаче не смятаха, че и у нас трябва да е така.

Излизаха по телевизии, пишеха по вестници и с течение на времето успяха да прокарат, че и да наложат, две теми – ДС и религиозната патология, като се обявиха по тези измислени проблеми за „народни лечители”. 

А къде няма „религиозна патология”? Посочете ми една религиозна общност, каквато и да е тя, не само християнска, където сред вярващите хора не се появяват натрапчиви идеи, налудности, изкривявания на реалността, фанатизъм, мракобесничество, не се индуцират психози. Това е част от феноменологията на религията. Неизбежно е. Посочете ми и едно общество, без значение какво е то – войнствено атеистично, секуларно или прорелигиозно, където водачите на религиозните общности не сътрудничат – волю или неволю, малко или повече, с държавните власти, особено пък представителите на традиционните или официални вероизповедания.

В Добрата Стара Англия глава на църквата е Нейно Величество, макар да "владее, но не управлява", за разлика от Архиепископът на Кентърбъри, който "управлява, без да владее". Английска му работа - оказва се, че инцесът поне с нещо е полезен... Шегичка! Шегичка, шегичка, ама как инак да си обясним, че Кралицата е вече поне на 150 години - хилядите години кръвосмешения, почнали още с крал Артур и сестра му лейди Моргана, дават резултат - естествена генна модификация - Елизабет е безсмъртна!... В съседна Гърция свещениците са държавни служители, а митрополитите встъпват в длъжност с указ на президента, а и малко по-назад – в Османската Империя, докато тя е включвала и гърците – епископите са получавали назначението си от султаните. Султана избират да поменават по време на събитията около „Българския Великден” на литургията в хр. „Света Неделя”, вместо Константинополския Патриарх и в това няма кой знае какъв парадокс, след като самият патриарх в Цариград е такъв по султанска воля - при това воля, купена често с много пари. През цялата история на средновековното папство папата „поставя и сваля крале”, както и кралете в Европа, ако са достатъчно силни, „поставят и свалят папи”... Да се върнем и не толкова назад – папа Йоан-Павел II, който за някои православни и протестанти дори е светец, за времето на т. нар. перестройка в СССР, в съдействие с Вашингтон и ЦРУ, провежда ежедневни телефонни разговори с Михаил Горбачов, в които го подкрепя в намеренията му да преустройва, като за тези разговори не научаваме от в-к „Строго секретно”, а впоследствие от самия Горбачов.

Сините момчета обаче са олигофрени или по-точно казано ни мислят за олигофрени нас. Те май смятат, че след като някой им е дал да „въртят едни пари” и скъпи играчки за показване, ние трябва да ги признаем автоматически и безспорно за авторитети „във всичко”. Да, да, ей сега!

Априорно трябва да се съгласим, че комунистическата власт е антихристка и богоборна. Защо? Ами защото е преследвала църковността и въобще религиозността в самото начало на своето утвърждаване, при това не за кратко. Храмовете обаче не са били никога затваряни изцяло, нито е предявявана претенция за промяна в богослужението в полза на марксистката идололатрия. А защо сътрудничилите с комунистическите власти клирици да са „служители на антихриста” и апостати, а папа Йоан-Павел II да е светец? Такива като папата са сътрудничили на общества, превръщащи сега гей-културата в идеология и налагащи я навсякъде, сътрудничил е с хората, които впоследствие наложиха „женското свещенство” и „гей-браковете” като задължителни в самите църкви.

Няма власт или политическа система „по презумпция” богоборна, както и обратното – „нине и присно, и вовеки веков” богоустановена и благословена. Нито социалистическата е такава, нито либерално-демократичната. Този принцип е абсолютно валиден в цялата световна история – не веднъж Богопомазаните царе на Израил са ставали отявлени гонители на пророците и богоборци, Римските императори пък от мъчители и яростни врагове на християнството са се превърнали във Византийски благочестиви царе. И самите тези „християнски императори” понякога са заставали в подкрепа на църковни ереси, друг път с огън и меч са се опитвали да ги налагат.

През всичкото това време никой – нито старозаветните пророци, нито Христовите Апостоли, нито светите отци на Църквата са познавали идеята за абсолютно недопустимо съдействие и сътрудничество със светските власти, независимо от какъв характер са те.

Сините момчета обаче, казахме ли си го вече, са олигофрени. 

По-точно казано - за олигофрени смятат нас.

Играчка-плачка (за игрите ни на „Църква и общество”)


За почти двадесет и пет години „свободна църковност” ние се научихме да играем на три неща... Защо използвам думата „играем” ли? Цитирам един покоен вече, стар игумен на Рилската света обител, който обичал да повтаря: „Играем си ние на Църква, ех, играем си!...” Няма да цитирам имена, защото както казвали древните римляни – „Имената са омразни”, пък това с имената е част от друга наша любима игра... Трите ни игри на църковност, освен играта на имена и една пета – „Царю (владико), колко е часът?”, в която се надпреварваме, докато владиката се прави че гърбом жми, кой ще стигне пръв до лелеяната близост с него, са – играта на геополитика - ти с индианците ли си или с каубоите (за гърците или за руснаците), играта на либерали и консерватори (модернисти и антимодернисти) и играта с досиетата.

Но нас сега ни интересува тази с досиетата, другите ще ги оставим на анализа на един наш общ познат, който се занимава упорито и от години с превенция и терапия на религиозната патология. Пак няма да цитирам имена, защото, както си казахме, имената са омразни, а моят скромен текст не е място за игра - той може и да е скромен, ама аз си го харесвам, да си имаме уважението! Само ще кажа за онзи, че обича да пее, акомпанирайки си на китара и иска да е... охлюв. Последното абсолютно сериозно. Иска също да му намажем главата с газ и да я запалим, заяви го в една друга своя "велика авторска песен" и някой ден ще го направим задължително - епистоларно разбира се, не буквално.

Интересува ни играта с досиетата на църковници, сътрудничили с ДС, защото всички почнаха да я играят от известно време, затова ми се иска да се включа да си поиграя и аз, за да не се чувствам изолиран. Както ме съветваше баба – „Иди, бабиното, да си играеш с другите дечица, не може по цял ден облаците да зяпаш!”.

Голямата истина, която ние сега ще подминем, за да спазваме правилата на играта е, че имаше начин тази игра да не почва изобщо. Начинът беше тези досиета да се отворят още в началото на 90-те, самите сътрудници да го поискат, а сетне да обяснят. Както направи това предният Румънски патриарх, след което помоли за прошка, оттегляйки се от поста. Тази честност доведе до честна дискусия и вярващите, както и цялото румънско общество, помолиха патриарха си да се върне на поста си. Това у нас се опита да направи митр. Йосиф. Не се получи нищо, защото той наруши правилата на една игра, която беше отдавна започнала и „със стъпки бързи вървеше към своя свещен конец”, както е писал много отдавна на Венета мъжът.

A тези документи бяха разсекретени, когато мнозина вече не бяха в състояние да реагират адекватно, поради старост или напредващи болести. И така, ние разбрахме кои са били сътрудниците на ДС по начин, който на официално и легитимно ниво не беше одобрен от самата ДАНС (наследницата на ДС), както сподели и майор Костов в предаване по БНТ, извинявайки се на „осветлените сътрудници”. Той лично е умолявал представителите на правителството тогава да не го правят, не и по този начин, не и в този момент. Защо не са били послушани специалистите и с кого, щом не с тях, правителството е консултирало решението си, остава за нас само да гадаем, макар че, ако се понапънем, не би било изключено и да отгатнем, наблюдавайки една несекваща любов - тази на "кардинала от Горни Лозен и генерала от Банкя". Но ние сега не си играем и на гатанки, все пак. А и да отгатнем, едва ли нещо ще променим, защото не ние, ами гражданското общество, в широк смисъл и диапазон на понятието, беше това, което трябваше да възпитава политическия елит в прозрачно и отговорно поведение.

Ни една медия не се заинтересува как се съхраняват тези досиета. И не защото по прeзумпция ние приемаме, че държавните органи са злонамерени или небрежни, а защото това е един нормален механизъм в демократичното общество. Както един възрастен професор казва обаче, демокрацията у нас избухна. Тя не се случи, тя не беше градена, към нея не се вървеше, тя чисто и просто гръмна. Но и да не сме ментори на правителствата, ние се предполага, че сме част от гражданите, които в новите условия на социален живот са длъжни да се ориентират в това, което се очаква от тях да направят. А от нас се очаква да изградим гражданско общество. Вярно е, че с двама граждани град не става, както с две пилета пролет (макар че пък и една свиня стига за кочина), но наше е, мисля аз, поне да зададем няколко самоповдигащи се въпроса.

Първият въпрос е защо нашите „свободни медии” за всичките тези години не се заинтересуваха как работи Комисията по съхранение на досиетата? Кой я управлява, какъв е той, кой са му приятелите, бизнес-партньорите, каква е лично неговата политическа биография? И не, защото част от нашият дълг на граждани е да си търсим причини и поводи за параноя, подчертавам, ами защото с темата и с тези досиета през всичкото това време се играеше – някои от тях бяха вадени епизодично и за един нормален свободен журналист би трябвало да е интересен въпросът защо точно сега, защо само те и защо точно те. А е наша отговорността впрочем да изискаме това, което в съседна Сърбия отдавна се направи, без Сърбия да е членка на ЕС все още и по много показатели да може да бъде определена като „остатъчно социалистическа държава” – премиерът Вучич изиска всички частни медии да декларират и осветлят реалните си спонсори и източниците си на финансиране. Ние това не сторихме, нито нашите политици го заявиха като план и цел, нито в нефелните си протести като граждани го изискахме, фиксирахме се в Делян Пеевски, а не в системата, създаваща такива като него. А не трябваше тъй, защото иначе от „четвърта власт”, гарантираща устойчивостта на демокрацията, медиите се превръщат в пета колона на мафиотизираща се държавност.

Следващ въпрос, който трябва помоему да си зададем е, след като знаем добре, че демократичните промени се случиха по плана и волята на една част от комунистическата номенклатура, с благословията на висши партийни другари, защо приемаме „автентичността” на тези досиета още във вида, в който са стигнали за съхранение до въпросната комисия? Тези другари не са ли работили с ДС и за ДС, те нямали ли са планове с държавата и обществото и за времето на „демокрацията”? Нямали ли са те интерес и чрез „темата досиета” да се подсигурят срещу евентуална намеса и осуетяване на плановете им?

За огромно съжаление такива въпроси, както и ред други, които сега ще спестим, за да не затормозяваме вниманието ви в този скромен, но уважаващ себе си, коментар (а и аз зная, че не сте в състояние да четете дълго нищо, в което няма "имена, геополитика и попски тайни"), ние не си задаваме – понякога, защото не ни стига интелектуалният капацитет, за да ги генерираме, а понякога, защото ни интересува нещо къде по-насъщно за нас от тях – в кого е баницата, за да го цунем отзад.

25 юли 2015

Синод, Правителстващ Синклит и Бай Ганьо

Руснаците си отидоха. Изгони ги Калин Янакиев. Да ги изгони на Калин му помогна Андрей Романов, докато му „пречеше да ги изгони”. „От Русия иде само азиатщина – крещеше професор Калин – руснаците нямат място и работа в... руската църква в София!”. „Елате, братя казаци, високи, руси и стройни, елате да набиете Калин, – викаше пък доктор Андрей – за да пребъде Православната Держава и слава на Рус Святая!”

Янакиев е професор по философия, завършил марксизъм-ленинизъм, който след демократичните промени стана либерал и нордист... Нордистите ли? Те са като нудистите, ако искате да знаете, но за разлика от класическите нудисти „ала Сен Тропе”, които се пекат чисто голи, нордистите са с английски гвардейски шапки или викингски шлемове по северните плажове. Защо ли? Защото на Север е студено и се опасяват да не им се простуди поради течението празната кратуна.

Романов е доктор по политология. Той обича казаците. За Романов казаците са като пенкилера на прахчета за лелята на Том Сойер. И ако Калин ходи на плажа с викингски шлем, Романов ходи там със забрадка. Защо ли? Ами, за да не го познаят хората на Сорос бе, глупаци такива!

В Руската църква в София Калин започна махленска свада, която Романов, след като се намеси, превърна в почти политически скандал - нали е политолог. И игумен Филип Василцев си отиде. Сега няма кой да измести посмъртно пеещите фалшиво срещу заплащане в църковния хор там, на всичкото отгоре заплащани по руски от Москва. Преди Филип, си отиде и Исидор. Отиде си сам за велика радост на Видинския митрополит Дометиан. Филип строяваше църковния хор и свещенството в енорията си – подворие, а Исидор синодните стареи на БПЦ. Колко пъти на споменатия Дометиан му е идело да се скрие под покривката на някоя владишка софра, развика ли му се Исидор, знаят само запознатите, аз нищо не знам, защото съм най-обикновен прост блогър, ама много прост, а и да знаех, не смея да кажа, за да не почнат да ме заплашват пак. 

Исидор и Филип си отидоха в Москва Золотоглавая и немного време след това Дометиан тръгна да ги търси. Издейства си да го изпратят от синода ни. Ще лети сега за Москва с колоритна „делегация”, по семейному – с архимандрита си Антим и с Юлия – конкубината си. Каква му е Юлия е ясно, само не е ясно Антим какъв ще го играе – може би техен син. Защо отива ли? Ами то е очевидно бе, за да намери Исидор и да го дразни – „Видя ли сега, фръц-фръц, кой кара влака в БПЦ-то! А, отче Егумене, де са ти сега казаците!?” Очаквам скоро, по линията на някоя фондация, да идат в Москва Калин и Андрей. Те пък ще дразнят Филип – обмен да има и комуникация, както и мултикултурален диалог!

И така, след като руснаците си тръгнаха, всичко се очаква да завърви по мед и масло. Нали? Ама не теква... Отписаха ни и гърците – след като Вселенският Патриарх извика да го поовика нашия патриарх, задето българският клир ортачи с мутри и масони, а небрежи за социалното дело и духовната просвета сред народа, сега Вартоломей показва, че не се тревожи хич от факта, че в България има патриарх на Софийската епископска катедра – комуникира само с БАН и широката общественост – идва без църковна покана, защото това за него явно не е Църква тук. А от нашия синод бързат да му пратят поканата „пътьом”, на идване, за да замажат скандала. Точно тъй, както пращаме Дометиан в Москва, за да омилостивява руснаците.

Ние сме на практика екскомуницирани. И всичко това, само за да зацари беззаконието тотално. Синод и Правителстващ синклит се разбраха и сега не им е нужен никой да им се меси в комуникацията – синодът даде на Бойко орден, сравнявайки го със св. княз Борис-Михаил, а Бойко даде 300 бона от бюджета на някои синодни любимци, настоящи игумени в ставропигиални манастири - хора с големи харчове и без монаси в манастирите си.

Защо са ни някакви гърци или руснаци? Бай Ганьо спечели Изборите. Ганьо вече даже е архонт, при това с църковни ордени. Да влязат Гочоолу и Дочоолу, за да почват да бият наред, ще им дадем орден „Али чауш” I-ва степен... Епископократия, ама в отрицателна конотация, както се изрази преди време малко превзето, но много точно, един възрастен професор.

Стани, стани, свети княже, Борисе, па им избоди очите на тия!

Църкволози


Днес е много „фешън” и дори „шарли” да си психиатър, социолог или политолог, който е добавил към това богословски факултет. Може и психолог да си, но това не е много котируемо, щото днеска всеки трети е психолог, дори блондинките по кафенетата: „Аз съм голяма психоложка, природно надарена в това, макар и да не завърших!”, казва ти "психоложката с руси коси" и започва да те изучава – главно марката на мобилния ти телефон. Така че, тая работа не е за психолози, щото е голяма конкуренцията. Ти бъди най-малкото юрист. Ако си по-амбициозен, бъди специалист от Софийския Университет, ако не си, но пък имаш много приятели – става с диплома и от някой Свободен Университет – варненски или бургаски.

Сега трябва да се запишеш за студент в Богословски някой факултет. Каквото и да разправят, най-добре е в София или Велико Търново, да си имаме уваженията, но Шумен, извинете ме, не е сериозен вариант. Шумен и Пловдив са за попадиите и за кандидатите за селски свещеници. Духовната Академия няма да коментираме, тя гръмна като „Радецки” пред Козлодуй и се изгуби като Ботьов, но не из Врачанския Балкан, ами по Великотърновските владишки сокаци...

Запиши се, може и задочно. Ако твоите приятели сред клира са „големи хора”, става да изкараш и някой паралелен курс в Софийската Духовна семинария само. Тъй някои преди години, с педагогическо образование плюс „паралелен курс” в семинарията, твориха национални концепции от синоден мащаб и с епохално значение...

Оставете сега синода. Синодът си е синод, телевизията е друга работа. Дадат ли те по телевизията, особено ако е някоя национална, печелиш всеобщ респект, дори просто да си съобщил, че си „непрактикуващ хомосексуалист”. И тъй, взимаш си дипломата по политология с добавено богословие и отиваш в телевизията или започваш да малтретираш редакцията на някой национален вестник по телефона или на редакционния имейл.

Ако си завършил право, ще говориш, докато всичките ни подлудиш, за Църквата и за сектите, затова как „умно” да запазим хем религиозната свобода, хем да не остане ни една секта с повече от десетина човека членска маса в страната. Ако си политолог или културолог пък най-хубаво, това естествено е благодатна работа, първо, защото и до днес никой не е сигурен какъв е точно предметът на изследване на тая сравнително нова наука – културологията и второ, щото можеш да лавираш.

Харесваш Путин ли? Говори за превъзходствата на „Православната Держава”, говори против джендър-културата, хомосексуалистите и педофилията и навсякъде, ама абсолютно навсякъде, ги виждай! Ако си по-ербап, нападай евреите и циганите. Те – евреите, сектантите и педерастите са дяволите, разрушаващи всяко общество и измислящи всяко зло, тях, още в зората на историята, са ги направили масоните. Имаш ли „евреи, сектанти и педерасти” под ръка, не ти трябва даже дявол. Пък и за какъв дявол ти трябва дявол, след като той е „богословски въпрос”, а ти богословието без друго си го учил задочно?!

Обаче ти харесваш Рейгън? О! Тогава твоята битка е срещу Русия и всичко руско. Това добре се изплаща, както казват сърбите, почти толкова добре, колкото и предходното. Виждай руснаци навсякъде! Те, руснаците, също като „евреите, сектантите и педерастите”, не са никак малко. Някой иска да се служи в неговата енория на църковно-славянски основно? Платили са руснаците! Друг се двоуми относно календарната реформа в богослужението – руснаците стоят зад колебанията му, видиш ли в храма жена със забрадка, веднага започни да псуваш Путин, сякаш той лично й я е купил.

Бил е лекар и художник, а заедно с това и богослов, св. ев. Лука. Станал е и богослов. Лука станал и прекрасен богослов, докато се стремил да пише християнска история, както и да съхрани за нас проповедите и учението на св. ап. Павел. Историографията си той подчинил (защото бил и историк-любител) на богословието на св. Павел за универсалното спасение и Вселенския характер на Църквата– той единствен ни предлага Родословието на Богочовека, тръгващо от Адам, а не от Авраам, Мойсей или Давид, той е този, който ни разказва и за „диалогa’ между Христос и Павел от една страна и римските велможи от друга.

Лекар и богослов е и още един Лука – св. Лука Войно-Ясенецки. Този руснак през войната лекувал по фронта. Единият Лука ни е оставил разказа за Христос и за чудесните Му изцеления, другият Лука много спасени животи в името на Христос и заради Христос. Тези двамата са подчинили своите дарби на Евангелието, така са ги и осветили.

Ние нямаме лекарските „рецепти”, които е ползвал св. ев. Лука, но имаме за него думите на св. Павел – „възлюбения лекар”. Истинската дарба служи на ближния, истинската дарба слави Бога в Иисус Христос и помага в градежа на Църквата в Светия Дух, тя е „инструмент на любовта”. Както и истинската праведност впрочем, като тази на св. Йоан Предтеча, който казвал за Христос, относно почитта сред народа, че трябва да расте и да се възвеличава, а сам Йоан да се „смалява”.

А ние имаме днес „философи, социолози, политолози и психиатри”, които искат да подчинят не дарбата си на църковността, а самата Църква да опразнят, ако трябва от цялото нейно автентично съдържание, за да направят място на Своята „дарба”, да подменят Христа с Аз-а си.

24 юли 2015

Плач (за „благодатта” да ти умре кучето)


в диалог с Владислав Ковачев и текста му "Новината на Църквата"

Бях сравнително малък, когато ми уби Господ-Бог едно от кучетата. Мисля, че именно Той го уби, защото Дасти умря без видима причина, просто легна и почина. Тогава седнах на пианото вкъщи, напънах се да се разплача и внезапно открих пентатониката, която още тогава нарекох „китайска музика”. Получава се, когато „свириш” само по черните клавиши, а „свирих” по тях, защото с белите не се получаваше нищо като музика... Аз слух имам, макар и да не овладях ни един инструмент, както и „усет за езиците” – мога да докарам почти всеки чужд език на акцент, макар и да не научих прилично ни един такъв...

Докато „свирих” значи на китайски, се сетих за драмата на Хонгил Дон – героят от едноименния севренокорейски филм, който тогава по кината въртяха. И се разплаках. За кучето си.

А всъщност не плачех нито за Хонгил, нито за псето с неясна порода, което един съсед продаде на майка ми за булонка, защото исках да имам куче.  Плачех, защото много спешно трябваше да се разплача, по възможност „творейки”. В противен случай щях да бъда жестоко бит от майка си... Лично и безмилостно... По това време бях вече направил толкова много пакости, че ако трябваше да ме накажат подобаващо и наведнъж, би следвало направо да бъда обесен... Затова, Боже, прости ме, наричам сега смъртта на кучето си „благодат” – благодатта, според западната богословска мисъл, е незаслужена милост преди всичко... Бог уби него, за да живея аз.

Майка ми беше ми купила пианото, по-точно накара татко да го купи и ме беше записала на уроци по солфеж. Ходих от ден до пладне, също като Ботьовия Чавдар Войвода нагости у вуйка си, защото мама реши да ме възпитава в атмосфера на взаимно доверие – започна да ми дава аз да нося парите за таксата на учителя. Аз нито пари носих, нито видях вече учителя. Ходих на кино, така, промушвайки се покрай дангалаците, успях да изгледам почти всички части на еротичната поредица „Емануела”. Да казвам ли, че това ме беляза завинаги?

Същото се случи и с уроците в кръжока по шах, където пак бях записан от мама с цел да се развивам... В шах-клуба всичко вървеше първоначално добре, аз не ходих, мама ми даваше пари да плащам, а те там не забелязваха липсата ми, може би, защото и почти не ми бяха виждали очите. Докато един ден реших, че ми трябват спешно „пет лева отгоре” и излъгах мама, че имаме организиран турнир с друг клуб и че аз съм сред малцината избрани да представлявам нашия клуб. Получих пет лева за извънредната такса и разбира се, отидох да гледам „Емануела V”… Мисля, че бях започнал да се влюбвам вече в тази жена... Мама обаче решила да дойде да ме посрещне с букет цветя след края на състезанието.  Отишла вечерта, а той клубът – заключен и тъмен.

Сега вече разбирате, надявам се, защо толкова спешно трябваше да се разплача. И се разплаках. И освен че открих пентатониката (на кого му пука, че вече няколко милиарда китайци отдавна я бяха „открили”), се научих и да манипулирам жените – първа бе мама. Гледат те и си казват – той плаче, той твори! Какъв чувствителен мъж и творец!

Така някои в началото на 90-те години на миналия век откриха либералната демокрация. Това се случи малко, след като се провалиха в народната демокрация и трябваше спешно нещо да открият. Помогнаха им г-н Сорос и Збигнев Бжежински... Збигнев Бжежински е нещо като Ян III Собиески. Обаче Император Ян остави победата над турците под Виена и прекрасна марка водка след себе си. Збигнев не остави друго, освен орди от набързо пребоядисани марксисти из повечето посткомунистически общества.

Миг, след като откриха в себе си либералите, тия се разплакаха за Църквата. Нещо като плач Йеремиев, но в случая не плачеше Йеремия за Йерусалим или Петър за Христа, плачеха вавилонците за храма, който току-що бяха разрушили, плачеха членовете на синедриона за това, което току-що бяха извършили... Плачеха и твърдяха, че „Ей сегичка, всичко тутак-си ще поправят”. И започнаха да го оправят „по марксистки”, което беше съвсем неслучайно, защото повечето излизаха от катедрите по марксизъм-ленинизъм на философските факултети или от специализация по същото в АОНСУ.

Ако искате да знаете, Спартак е бил комунист, изправил се, в лицето на римските робовладелци,  срещу тогавашните експлоататори. Комунист е бил естествено поп Богомил, Димитър Благоев естествено също, нищо че е всъщност баща на българската социалдемокрация, после, по реда си, Стьопа Разин и Емилиан Пугачьов... Сигурно ще се учудите, ама комунист е бил даже Иисус Христос... След като близо 50-години всичко бяха багрили в червено, бяха комунизирали „минало, настояще и бъдеще”, „нагоре, надолу, наляво, надясно, напред, назад и на инчики”, сега се заеха с декомунизацията.

Първи бяха Вапцаров и Смирненски... Какви поети!? Поети и комунисти едновременно не може. Така потънаха в забравата „едрите звезди над Фамагуста” и зачетохме с „възторг” стиховете на Едвин Сугарев и „Ибо живяхме, Господи” на г-н Филип Димитров. Как ли простиха на Яворов, чудя се аз, може би арменците да са се застъпили, а с арменците, както и с евреите, знаете, шега не бива - пък и те не са в таргет-групата с врагове според идеолога Бжежински, в която са „социализмът, православието и ислямът”.

Едно от най-важните неща беше декомунизирането на светия синод. За последното най-много сълзи се изплакаха. Декомунизирането на светия синод беше, а сега се оказва, че за някои нови митрополити още е, много по-важно от декомунизирането на политическия елит, както и за споменатите митрополити е по-важно да бъдат разобличени събратята им в комунизъм, отколкото окръжаващите ги олигарси, някои, от които не просто сътрудници или щатни офицери, ами и генерали от старата ДС.

Не ги съдете, не ги мразете. Това единствено могат – да комунизират и да декомунизират. Ние ще продължаваме да четем Вапцаров и Смирненски, докато те декомунизират, точно както и „упадачния” Есенин четяхме, докато ни комунизираха... Църквата обаче виж, Тя Църквата е друго нещо...

19 юли 2015

Със закачка, но сериозно и от сърце! (до Двери бг.)


отворено писмо до Двери бг.

Скъпи мои дверяни, приятели от Двери бг., искам да ви благодаря, задето сте така прекрасни хора, че ми позволихте отново да пиша във форума, откъдето неколкократно, поне десетина пъти през последните няколко години, ме гонихте.

Искам да се изповядам за греховете си към вас публично. Една-единствена цел имам, да разберат всички, че караниците ни не са били в резултат на истински и принципни различия, ами само на това, че мене ме кълве по главата щъркелът, без значение дали съм трезвен или пиян. Кълве ме щъркелът сутрин рано, по обед и привечер, а понякога нощем, като се събудя за „една цигара”, тъй силно ме клъвва, че главата ми дрънчи дълго, като немска войнишка каска, ударена със съветска права лопата.

Нападах ви и ви се подигравах, защото веднъж Косьо Спиров ме изрита от форума, плюс пълен бан по всичките ми ай-пи адреси, както и имейли, след като измислих историята с Косьо и марципаните...

Историята с Косьо я измислих, защото, докато още общувахме нормално, той ми съобщи, че предпочита да се доверява на хората, които по-дълго и по-добре познава, отколкото на мене и моите теории за нещо-си... А беше рано сутринта... Тогава написах „историята” с косьовия марципан и ви я изпратих на всички вас на общия имейл, както и на всеки поотделно... Като бил малък и пухкав, Боже прости ми, в детската градина с него злоупотребявал чичкото по техническата поддръжка. Подмамвал го с марципан, а Косьо доверчиво отивал, пък чичкото го изнасилвал. Затова Косьо и до днес бил пухкав, но и се обграждал с „верни другари”, които да го пазят от собствената му доверчивост, в случай, че пак се появи някой чичко...

Някои от вас тогава се смяха, защото сте добри хора, не защото е било наистина смешно, Косьо обаче, напълно го разбирам, не се смя, ами сложи филтри за писмата ми до вас, защото и сам разбирам, че това си беше абсолютна простащина.

Следващото прогонване, което напълно заслужавах, след като с времето великодушно ми бяхте опростили първото, което всъщност беше второ, след едно предходно, се случи, като предложих брак на съпругата на Никола Антонов... Това е една дълга история, започнала с г-жа Ани В. Госпожа Ани В. дълго и упорито ме сваляше (запознали се бяхме във вашия форум), но аз я отблъсквах, защото живеех с Т., влюбен все още в Д, а и Ани В. беше все пак омъжена. Накрая разлюбих Д. и зарязах Т., като веднага след това предложих на Ани В. любов с sms. Ани В. обаче била в банята, когато sms-ът дошъл „от Ниш през Димитровград до София” и телефона й пипнал г-н В. Г-н В. официално ме предупреди направо на стената ми във facebook да се разкарам от границите на семейството му, защото Ани е омъжена за него и има две деца... Това предизвика обаче интереса на една енориашка, също омъжена, която се казва Б., но аз наричах М. и за която разбрах, че е омъжена също сравнително късно И някои от вас, които продължихте да разговаряте с мене лично, въпреки всичко, знаете оттам-насетне какво стана! Oтнесе го нашият общ приятел Пламен Сивов, без да знае какво и защо става, но ако питате мнозина, между които и нашия общ приятел Руси Ст. Русев, каквото и зло да сториш на Сивов, винаги е оправдано!

Реших тогава обаче аз да не оставям нещата така, направих си профил за форума ви с името „Заека Роджър” и започнах да изнасям за Ани публични серенади – каквото и да пишех, започваше и завършваше с това, колко много обичам и искам Ани. Тогава се намеси Кольо Антонов и ме изрита отново. Съвсем правилно, бързам да кажа! Затова написах (отново на общия имейл и на всеки поотделно) писмо, което бях придружил със свои снимки, предложение да го напусне жена му г-жа Цветина Антонова, за да се омъжи за мене, защото, моля ви се, твърдях, че са му големи ушите (а те изобщо не са) и му пречат за някои специфични цели, което го правило в пъти по-неподходящ за нея от мен... Което са, разбира се, пълни глупости, защото човекът е умен и симпатичен, със солидно образование и сериозна работа! А аз, в интерес на истината, нямах никакво намерение да се женя за нея, нито тя ми е давала някакъв повод, просто исках да ядосам Никола. Подчертавам отново и отново, че в случая нямат нищо общо г-н и г-жа Антонови, а всичко почна с Ани В. от един софийски следобед под кестените по „Раковска” и завърши грозно със злополучните виртуални серенади на "Заека Роджър", които съвсем правилно преценихте за неуместни... Тогава някои от вас също се смяха, не се смя обаче Никола, което е абсолютно разбираемо, както не се смя и Косьо, което в случая остана за мене пълна загадка защо, но чувствайки се виновен, смирено му признавам правото да не се смее на това, защото беше не по-безобидна простащина.

За писмото си до вас, пак на общия имейл (и на всекиго поотделно), в което ви приканих заедно към фелацио на един български митрополит, защото вече не можех да го понасям, а ме дразнеше тактичността ви към него, няма да разказвам, защото е съвсем срамна работа.


Простено-простете, отново и за последно, моля ви се!

Още повече, че сега съм влюбен в една прекрасна млада Госпожица, много щастливо при това, което означава, че не се очертават занапред никакви драми, следователно и ще се държа прилично, защото, да му се не види, аз всъщност ви обичам, пък от малък най-много дразня тези, които най-много обичам!