блог богословие

блог лирика

26 август 2015

Целувките (за Бога, Литургията и женските Му имена)


на Милена

А знаеш ли причината (моето оправдание) да се смея с глас при целувките?... Тя е, че и Сам Бог играе с тия, които Той обича.
„Господ Бог твой, който е сред тебе... Ще се развесели за тебе с радост. Ще те милва в любовта си. Ще се весели за тебе с песни.” (Софроний 3:17)
Играеха един с друг Авраам и Сара, а после Исаак и Ревека...

Самият Исаак (името му означава дете на смеха) се роди след една игра между Бога, Ангелите, Авраам и Сара... Трима Ангели гостуваха в шатрата на Авраам и Сара и след като всички ядоха и пиха, решиха да се посмеят. Казаха на Авраам, че до една година време деветдесетгодишната Сара ще има от него син. Сара чу и започна гласно да се смее. Ангелите обаче не само, че не се оскърбиха, ами и повториха казаното... Вероятно Сара се разсмя още по-силно... След година се роди Исаак, нарекоха го така, заради смеха на Сара.

А Иисус, в Пустинята на изкушението, казва на дявола, че човек ще живее не само с хляб, но с всяко слово, излизащо от Божиите Уста... Гледала ли си как птиците хранят своите малки пиленца?... Не, не бързай да мислиш, че аз сега сравнявам непочтително Бога с птица, защото помисли – не казва ли Самият Иисус в Евангелието, че би искал да събере жителите на Йерусалим, както квачка пилци под крилете си, пък в случая Той говори като Бог, идентифицира се с Яхве, пророкувайки, казва че, много пъти бил искал да направи това, обръщайки се назад към близката и към далечната история на града, оплаквайки бъдещото му.

А гледала ли си пък как майка храни детето си с храна, която то още не е готово да яде, защото е твърде малко?... Детето е накърмено и тогава родителите му сядат да се хранят. Детето ги гледа как ядат, дояжда му се и на него, макар да не е вече гладно. Майката знае, че иска да яде и с тях. Тогава взима хапка от твърдата, неподходяща все още за него храна, сдъвква я добре, сетне я вади от устата си и я пъха в неговата.

Боже-Господи, Любов моя – а някои ми разправят, че Бог е неумолим, че Бог наказва всяка грешка, с удоволствие едва ли не!... Как ще е Той такъв, като навсякъде в Творението Му, макар и огрешено, заради нашия срещу Него бунт, виждаме тези „икони на благодатта”?!

Иисус прие дори целувката на Иуда Искариотски, целувката, с която тоя Го предаваше, показвайки на стражарите чрез нея Кой Е точно Той. Затова и грехът на Иуда е тъй голям. Иуда седеше на Последната Трапеза, ядеше и пиеше с Христос, обмисляйки предателство, Иуда и целуна, мразейки и продължавайки да мрази. Двама души само в Новия Завет са наречени синове на Погибелта – Иисус назовава тъй Иуда, а св. Павел така нарича Идещия Антихрист, а пак пък Иисус заявява, визирайки отново Иуда, че един от Учениците Му е дявол, при това "избран от Него дявол"...

Постъпката на Кариотеца до такава степен е потресла Църквата – от останалите Единадесет ученика, та до днес, че вече хилядолетия в предпричастните молитви ние повтаряме – „Тайната на враговете Ти няма да издам, нито целувка като тази на Иуда ще Ти дам... Направи ме Свой Причастник, Господи!”

Ние се молим така, обещавайки, не само, защото се страхуваме да не последваме съдбата на Иуда, която го застигна след целувката, а защото преди да докоснем Пречистите Тяло и Кръв с устните си, искаме да утешим, да уверим в любовта си Христос, знаейки, че Христос няма да отклони нашата целувка, тъй както не отклони и Иудината. Това, Любов моя, е страх не да не би да не бъдем приети, защото Христос не отблъсква никого, дори намеренията му да са зли, а е страх да не нараним, към тоя страх ни подканя, този страх насърчава и свещеникът, възгласяйки в Литургията поканата-заповед да се причастим „Със страх Божий, с вяра и любов, пристъпете”. В любовта друг страх няма и не може да има, освен страхът да не би да я оскърбиш.

Бог не само не отказва целувката ни, но и Пръв посяга да целуне. Наведе се над бездушния Адам и целувайки го, вдъхна в ноздрите му жизнено дихание. Блаженият Павел пък обяснява в едно от Вечните си Писма, че Апостолите разнасяли из цялата Земя Евангелието именно като „вест на помирение”, като уверение за това, че Бог не воюва с човеците, макар и те постоянно да се опитват да воюват с Него.

Така точно и ние, познавайки Бога и разпознати от Него, познаваме един другиго като Негови в „светото целувание” – Целувката на мира, която днес съслужещите свещеници в Светия Олтар разменят помежду си по време на Литургията, а в древност е била разменяна между всички присъстващи в Храма. Това се случва преди да кажем ние всички Символ верую, с което изповядваме общност на вярата, постигната чрез любовта, изразена в тази целувка преди това. Целувката е и преди Анафората – преди да въздигнем към Бога Светите Дарове, а и сами себе си, заедно с тях, за да разпознае у тях Той Христови Тяло и Кръв (да припознае като Тяло Христово и нас като Църква), да ги преобрази така и тях, и нас, та да снизходи чрез Светия Дух и ни направи съучастници във Възкресението на Христос - да съвъзкреси и тях, и нас, съединявайки ни със Себе Си в Христа-Бог, заедно с целия наш свят в образа на тези обновени вино и хляб. А тази целувка на любовта, позволяваща ни заедно да се въздигнем в Анафора към Бога, ни прави сетне достойни да се причастим, приемайки Христос в себе си, защото Го приемаме вече не като чужд, ами като разпознат в любовта „Един от нас”, а от Него сме разпознати ние пък, като Нему подобни.

25 август 2015

Свети Йоан и Кръста

Чаши за вино (Да помене Господ-Бог в Своето Царство)


"...pobrka predja, kad te obgrlim s ledja kao violoncelo" (Đorđe Balašević "Galicia")
на Милена

...И пак ме питаш, моя мила, защо искам да сипвам в обувката ти вино, желаейки да го пия точно оттам... Някои са пиели виното от паници и бокали по площадите, други по някой път го пием направо от шишето, затворени сами и между четири стени...
„Горко на охолните... и на живеещите безгрижно... които пиете вино с цели паници.” (Амос 6:1, 6), „Българите, неверните, с коне влизаха в черквата, с бокал пиеха виното, с маджрак бодяха нафората.” (българска народна песен)
А виното не е направено за опиване, нито е белег на юначество да го пиеш, не е и лек за самота, ами е създадено за Богослужение, за да „весели Бога и хората”, както пише в книгата Съдии Израилеви  св. прор. Самуил. Виното е споделено битие, виното е средство за истинен екстаз – да постигнеш другия, опознаваш го обичайки и обикваш познавайки, опивайки се най-вече от него и с него, не с виното, а с Другия. С вино излизаш от себе си, но ако не срещнеш в това себенапускане Другия, ще срещнеш не даже и сам само себе си (такъв какъвто си), но бесовете си - страховете, фантазиите – илюзиите и измислиците.

Кръвта Христова беше пролята първо на градския площад, където Го биха и бичуваха, но Кръвта Христова преля – изпълни Йерусалим и потече по хълмовете край града, точно както онази река, извираща изпод една от Храмовите стени и заливаща всичко по пътя си от видението на св. прор. Йезекиил... 

А според Мойсей „животът е в кръвта”. 

Тази кръв обаче уми и оживотвори тия, които Го последваха до Голгота, заставайки под Кръста – едни още тогава, други по-късно, защото всеки от Апостолите стигна в крайна сметка до Кръста. Но Йоан и Богородица бяха първи. Под Кръста Йоан получи Нова Майка, а Мария се сдоби с нов син чрез изтичащия към тях и вливащ се в тях Негов живот... 

Магдалката, която също беше там, обаче Той задържа само за Себе Си. Защото ако Богородица и Йоан се превърнаха в притча и първообраз на Църквата, то Мария Магдалина стана притча за човешката душа, познаваща и истински обичаща в дълбината си само и единствено Него, намираща себе си цяла и истинска само у Бога в Христа. Затова и Магдалина беше първа, която Го посрещна сетне, видя и разговаря с Него Възкръснал. 

При Кръста се родиха отново дори и тия, които отидоха там без вяра, изпълнявайки просто своя служебен дълг.

Проболият Го накрая с копието си римски офицер изповяда „Този наистина беше Божий Син”, като не му беше нужно друго „знамение”, освен изтеклите от ребрата вода и кръв. Така тия станаха участници в тази Първа Литургия, престоявайки чак до момента на възливането на „теплотата”, която днес свещеникът добавя в Светия Потир – вряща вода, символ на изтеклата тогава от ребрата на Спасителя вода заедно с Кръвта. Той и войниците му „напуснаха Литургията”, със собствените си ръце „затваряйки Дверите” след себе си, като запечатаха Гроба и не станаха свидетели на Възкресението. За тях беше още рано. В тази Първа Литургия те дочакаха не само началото на Литургията на верните, но останаха почти до самото Причастие.

Затова и ние преливаме за нашите покойни – обикновено на гробовете им, а аз пък лично всякога, когато пия. Преливайки кръв в образа на вино, ние ги каним, викаме обратно сред нас на Трапезата, постигаме ги отново, без значение от материя, време, пространство и разстояния, в пролятата кръв, затова и православните светци са казали, че този, който се моли истински, той „пролива кръвта си”.

Пролятата в Йерусалим и преляла по околностите му, по цяла Иудея и „до краищата на Земята” Кръв на Спасителя събра всички у Него и с нас сподели Него. Благодарение на това Възлияние Той разшири Себе Си не само „до краищата земни”, но и можа да бъде едновременно сетне в Гроба заедно с тях (носен от тях) - римляните, бл. Никодим и бл. Йосиф от Ариматея (истински праведните фарисеи), в Рая с каещия се разбойник от съседния кръст и в Ада с нас и за нас.

Христос възля Себе Си, за да ни постигне, напусна Себе Си и се вля в нас, без да се променя да ни приеме. Аз тази смелост и сила нямам. но да пия поне за това мога чрез тези няколко капки вино от твоята обувка...

24 август 2015

Кръстна песен (Излезе сеячът да сее...)


на Милена

Ти ме питаш, Злато мое, не е ли грях, не е ли Богохулно, да те кръстя първо там, където искам да те целуна... А нима, ако да те целуна е грях, той би бил по-малък, ако първо не те прекръстя?

Кръстът беше издигнат на един хълм, наречен по еврейски Голгота, което ще рече „Хълм на черепа”, място за екзекуции сиреч, място за умиране. И това „нечисто място” Сам Бог направи на Олтар, на който принесе в жертва за живота на света не другиго, ами Себе Си Лично.

По време на Светата Литургия (при Проскомидията) свещеникът бележи с Кръстния знак хляба (Агнеца), който започва да приготвя за безкръвното приношение. Ако Господ поставя кръст върху хляба, направен от жито (а житото е бездушно), създадено, за да умре, да изчезне, то защо не може да бъдеш прекръстена ти, която си създадена да си вечна?!

Сеячът например заравя житното зърно в земята, където то ще „умре”, според думите на Иисус в Евангелието, за да се роди отново. Зърното обаче може и да не „възкръсне” в нов житен клас. Сеячът ще бъде разочарован, но ще забрави за зърното, ще „погребе” друго със следващата сеитба и ще чака жетвата с нова надежда пак. Христос напротив, слиза до Ада Сам Той, слиза в Преизподнята след Своята Кръстна смърт, за да потърси и за да върне в живота всяка изгубена човешка душа, която намери, която откликне.

Ако ние и на обичайната си трапеза дори кръстим и благославяме хляба, който ще изядем и миг след това ще забравим за него, след което ще се превърне той в тор, то защо аз да не прекръстя тебе, която си сътворена, за да пребъдеш?

И хлябът, и ти сте сами по себе си крайни, тварни, чезнещи. Но слагаме кръстния знак върху хляба, за да стане той Тяло Христово в Литургия. Тъй тварният, тлеещ хляб, става вечен и неумиращ, неизчезващ. Ние правим от хляба част от Кръстния път на Спасителя, правим му го причастен, ние го жертваме, ние го оставяме да умре. Това значи Кръстът върху Агнеца при Проскомидията. Ако не го пожертваме, той ще остане тварен и чезнещ, защото, както казахме, Сам Бог в Евангелието ни предупреждава – ако не погребем зърното, то няма как да живее, оставим ли го „у нас и за нас”, то просто ще умре, а и у нас ще внесе смъртта, без надежда за „възкресение”, заровим ли го обаче, оставим ли го да се помири със земята, да приеме тя него и нея то, ще възкръсне за нов живот.

Всяко нещо, което се опитваме да съхраним, да опазим с наши сили и наши средства, не опазваме, както и всекиго, когото не пожертваме Богу. Нима пак Иисус не казва, че всеки, който иска да опази живота си, ще го изгуби, а този, който посвети в жива жертва своя живот на Бога, ще го получи обратно, при това нов и вечен и така ще го запази?!

Ние бележим всичко (и сами себе си) с Кръста и привеждаме всичко (първо себе си) през Кръста. Той е средството за Спасение, на него спасението се случва. Защото е място и начин за общо, с Бога, свещенодействие. На Кръста се принася в жертва Целия Бог в лицето на Божия Син, на Кръста се принася в жертва и Целия Човек в лицето на Сина Човечески – Христос е нашето с Бога общо свещенодействие. 

Както Кръста, така и Рождеството Му. 

В раждането на Христос са в свещено съдействие Бог (Дух Светий) и Пресвета Богородица. В лицето на Богородица и чрез нея обаче свещенодейства целият човешки род, всички, които са живели, умирали, падали и ставали, вървейки през Свещената история, за да се стигне до рождението на Сина на Мария - Син Давидов, Син Авраамов, Син Адамов.

Още след Грехопадението Бог и Адам започнаха да свещенодействат заедно – Бог пожертва две животни, за да направи за Адам и Ева кожени дрехи, с които да смени направените от тях препаски от смокинови листа. Бог пожертва една част от творението Си, а Човекът трябваше да „пожертва” само греха си – да покрие истински открилата се голота и уязвимост не със своите „майсторлъци”, а по Неговия начин. Така ние пристъпваме днес в Литургията, първо изповядвайки и оставяйки греховете си, вярвайки в силата на Неговото Опрощение и Приемане.

С Потопа във времето на Ной Бог и Човек отново свещенодействаха в съдействие. Бог пожертва цялото свое творение, а Ной, след като излезе от Ковчега след Потопа, пожертва едно свое животно, принасяйки го цялото – във всесъжение, всеизгаряне.

На Кръста обаче Бог се отдаде Целия в Христос, както и Човекът направи същото пак в Христос, затова и в Светата Литургия взаимно се подканяме - "Нека сами себе си и целия наш живот на Христа-Бога да предадем!"... 

Ето, затова те кръстя, Любов моя!

20 август 2015

Друзила пристана, но не на Калигула (за сем. Севастиянови)


Тия дни село Горни Лозен преживя поредната драма около сем. Севастиянови. Госпожа сестрата на Митрополит Николай - най-известния сред Севастияновите в най-новата история на рода (в по-старата история имаме емблематичния чичо, Георги Добрянов, "прославил" фамилията като първия регистриран и осъден на смърт ефективно сериен убиец в страната) избягала от Господин Благоверния си Съпруг с шефа на фирмата, за която тая работи във Виена, от когото отдавна била и бременна.

Семейство Севастиянови останали, както винаги, единни в „нежната трагедия”, татко Методи и любящият брат Николайчо тутакси натирили от семейната къща там зетя, когото без друго не харесвали отдавна... Моите източници не споменават какво се е случило с двете племенници на Николай – дъщерите на сестра му от законния й съпруг.

Татко Методи, освен със службата си в ДС и с брат си – серийния убиец, е известен със своето страшно скъперничество. Пощальонът, носещ пенсията му, разказва как понякога Методи му вдигал луд скандал за разлика от десет-двадесет стотинки, та се налагало на съпругата му врачанката (А бе, да не вземат да се окажат митр. Калиник и митр. Николай в пара-роднинска връзка, леле!? Пепел ми на езика!) да компенсира скришом скандализирания пощальон при вратата на изпращане с двадесетина лева „бакшиш”.

Та този човек – Митрополит Николай визирам сега – иска не само да въздейства в политиката, той желае да влезе сам или да въведе посочени от него хора да възпитават и превъзпитават децата ни в Държавното училище, от амвона пък се опитва и да ни учи как да правим това ние у дома си.

На какво отгоре?!

17 август 2015

Събор или Николайчова „Петдесятница”


Съборът не може да бъде просто една сбирщина от хора, които смятат, че имат какво да кажат по църковните въпроси и искат да го кажат. Независимо на какво ниво са те легитимирани и от кого, освен от Църквата. Там нямат място представителите на градския еснаф, едрите земевладелци, делегати на държавната власт или на общинските структури по градовете, нито близки до местните митрополити едри индустриалци и предприемачи, па дори и да са направени архонти.

Ако те са там, могат да присъстват само в качеството си на наблюдатели или участници в някаква експертна група по даден въпрос, работна, която евентуално да консултира Събора. Ако ще присъстват в качеството си на пълноправни дебатиращи и гласуващи, наравно с всички останали делегати, то трябва да бъде само в случай, че самите те са кръстени и водещи редовен и активен църковен живот християни. 

И понеже днес кръстен и църковен не се припокрива, а всеки е свободен да води толкова интензивен и от такъв характер църковен живот, колкото му се струва правилно и според както той преценява, затова добавяме, че тези хора, ако ще са пълноправни участници в Събора, трябва и да са разпознати – изпратени като такива, от конкретна евхаристийна общност, което би трябвало да важи и за всички останали делегати, пред нея те трябва да чувстват отговорност, от нея да се чувстват легитимирани, с волята на епископа си, разбира се.

Защото докога (питам ги аз нашите Архиереи) бе, църковни сатрапи такива, зле образовани, прости, арогантни, впиянчени и морално разпасани, ще окичвате с ордени и ще обличате в църковни санове хора, присъстващи веднъж годишно, че и по-рядко, на цяла Света Литургия, които не са се изповядвали, нито причастявали често пъти и един път през живота си, а нас ще спирате от Свето Причастие? Докога ще кокетирате с тях, а нас ще малтретирате чрез копоите, които сте пуснали по енориите - било сервилни пред вас попове, било ненаиграли се на комисари бивши (и настоящи) политически ченгета, настоятели или просто активисти, "задължени" да контролират църковността?!

Църквата на Иисус Христос в България се е напатила в своята нова история от разни нотабили, чорбаджии, еснафлък, политици (и геополитици) и интелектуалци, че и "заптии", участващи в Събори като такива именно, а не като люде с реален опит от църковността и Богообщението, което е възможно единствено в участие редовно и искрено в реален евхаристиен църковен живот.

Политици (и общественици) ни докараха схизмата със своето некомпетентно и профанно вмешателство в междуцърковния диалог през времето на основаването на Екзархията и Българския Великден, пак те ни върнаха статута и достойнството на Патриаршия, без нашата Поместна Църква въобще да е готова за това, след десетилетия на почти пълна изолация от останалия Православен свят и столетия преди това без каквато и да било църковна самостоятелност, камоли Патриаршеска. Патриаршеският статут тогава е бил нужен не за реалния живот на Поместната Църква, едва оставила зад гърба си схизмата, а на Сталин с цел геополитическо влияние в Православния свят чрез Поместна Църква, чийто клир е почти изцяло лоялен към СССР.

Пожелаха да оградят българския етнос и да го съберат в границите на Българската Екзархия и така окончателно Българската Църква изгуби българите в Източна Сърбия, Македония и Северна Добруджа, защото вместо да започне да ги приласкава в качеството си на канонична Екзархия, тя, приемайки да бъде в схизма, ги бутна насила в ръцете и под омофора на каноничните Патриарси в държавите, в които се намираха.

Така се получава винаги, когато люде, непознаващи характера и етоса на Църквата, нямащи и бегла представа и опит от реалния църковен живот, се заемат да решават църковни въпроси или обществени проблеми чрез Църквата. И това е единият подводен камък, който е в състояние да обърне лодката на БПЦ, превръщайки евентуалния идещ Събор във фарс.

Вторият подводен камък е в част от „богословието” на митр. Николай, което се опита още в Рилския манастир на предходния Събор да зададе параметри в съборния процес. Твърдението, че Дух Светий слиза и облагодатява не Събора като цялост, ами събраните Архиереи, затова и се искаше създаването на Архиерейски събор, имащ примат и висшегласие над Църковния събор, наричан тогава все още Църковно-народен. Този Архиерейски събор трябваше и да замени самия Църковно (народен) събор.

Българската Църква се управлява от Събор (Църковен – Църковно-народен), който се явява законодателен и възлагащ (определящ) длъжностите на светия синод за срок от четири години орган. От 2008 г. обаче такъв събор не е свикван. Но макар и тая форма на управление да не е променена „де-юре”, тя на практика не съществува вече. Николай и няколко митрополити организираха неформален вътрешно-синодален Архиерейски събор, в който се взимат решенията в живота на БПЦ, при това тъй, сякаш не съществува нито Устав, нито решения на отминалия Събор в Рилската света обител, нито като да предстои следващ Събор. С това Николай изпълни наполовина целите си, заявени още в Рила, другата половина включваше промяна на избирателната процедура за Патриарх – въпросният Архиерейски събор трябваше да подмени и църковно-народния патриаршески избирателен събор – помежду си членовете Архиереи да излъчат двама кандидати, между които двама да се хвърля жребий, както това се практикува в Руската и в Сръбската Православни Църкви.

На Събора в Рила Николай се опита да проведе и наложи това чрез подставени лица - епископи, за които вярваме, защото лично ги познаваме. че бяха подведени в искреността си да искат нещо, без да проумяват, че то обслужва в перспектива користни, лични и себични планове на самия Николай.

Тази машинация Николай и богословите му „на хранилка” оправдават с вдъхновяващата ги „икона” на събитията от Петдесятница. Светият Дух тогава, според тях, слязъл лично и осенил само Дванадесетте (Единадесет - без Иуда) Апостоли, показвайки това във видимия образ на „огнените езици”, застанали по свръхестествен начин над главата на всекиго от тях, а събраният народ бил само „ползвател” на благодатта, а не активен участник в събитието.

Събраните тогава хиляди поклонници обаче, са били евреи, мнозина от които живеели в различни краища на Империята, те идвали в Йерусалим в Храма, за да вземат участие в Старозаветния празник Шатроразпъване, който се празнувал на петдесетия ден след иудейската Пасха. Мнозина от тях вече не знаели еврейски (арамейски) или го говорили и разбирали слабо, други пък били от езичнически произход, приели иудейската вяра, като споменатия по-късно ковчежник на Етиопската царица, следователно съвсем не биха разбрали нищо (макар и етиопецът явно да е разбирал еврейски, защото е четял по пътя препис от книгата на св. прор. Исая, както ни съобщава Лука), ако Апостолите биха проповядвали на арамейски.

Интересното в случая обаче е, че Апостолите не са говорили на езиците, говорещи се по местата, от които тия хора идвали. Самите слушатели на Апостолската проповед казват, че чували Апостолите да говорят „всеки на неговия език”. В тълкуванието на светите отци стои забележката, че Апостолите са говорили на арамейски, а събраните са „чували” проповедта на своя си език. С днешни думи бихме нарекли това симултантен и многоезичен превод.

Следователно Дух Свети е действал (снизходил) не само върху Апостолите, но и у всички събрани, точно както по време на Евхаристийната служба Той слиза не само върху даровете – хляба и виното, но и върху нас всички участващи в Богослужението, освещавайки „нас и предложените дарове”.

Николай и четата му хрантутници обаче не са чели Писанията, нито светоотеческите коментари, те си измислят, те чисто и просто „творят” върху Библията и Православието.

И все пак събитията от Петдесятница са уникален в Свещената История момент. Разсъждавайки върху характера и начина на провеждане на Църковен събор, ние трябва да се обърнем към живота на Църквата в течение на времето, а не към уникални и неповторими събития, каквото е Петдесятница.

Има един текст, които е много подходящ за целта и също се намира в кн. Деяния на Светите Апостоли –
„В Антиохийската църква имаше някои пророци и учители, именно: Варнава и Симеон, наречен Нигер, Луций киринеец, Манаил, съвъзпитаник на Ирода четвъртовластника, и Савел. Когато те служеха на Господа и постеха, Дух Светий каза: отделете Ми Варнава и Савла за делото, за което съм ги призвал. Тогава те, след като постиха и се молиха, възложиха ръце на тях и ги пуснаха. И тъй, изпратени от Духа Светаго, те слязоха в Селевкия, а оттам отплуваха за Кипър.” (Деяния на Светите Апостоли 13:1-4)
Хубаво ще е училите и завършили, но дефакто недонаучили се, задочни мои богословски опоненти да кажат какво се случва тук? Ако не се справят, ще им кажа аз - Събрали са се Апостолите Павел и Варнава, заедно с цялата Антиохийска църква. Дух Светий обаче не разкрива волята си на тях лично, ами на събранието, чрез други „пророци и учители”, след това всички полагат ръце върху... Апостолите и ги изпращат на мисия, като да ги е изпратил Сам Свети Дух чрез... тях.

Идващият Събор трябва да бъде подготвен (по точно подготвени за него ние), след една нормална богословска дискусия затова какво представлява той и какво от него трябва да се очаква, както и в какви условия да се проведе.

16 август 2015

Quo vadis, populo?


Възможно е устойчиво и възходящо развитие, включително и положителни промени там, където е налице приемственост. Но не приемство просто на идеите - идеологическа, ами приемственост лична от личности. Затова и агресивно зилотстващия поп Божидар Главев и женичката му например, проповядващи ни от плажа на града от селски тип Каблешково чрез интернет най-правилното православие, никога няма да ни убедят, че са носители на истина, която всички ние или поне мнозина сред нас да последваме.

Дори това да е наистина най-правилното православие, то ще си остане винаги за нас най-много една повече или по-малко интригуваща интерпретацията на сем. Главеви по темата „най-правилно православие”. Защо ли? Защото като кажеш Божидар Главев, се сещаш първо за рок-група „Ахат”... 

А като кажеш св. Петър, сещаш се за Христос, Който го е преименувал от Симон на Кифа/Петър, камък, Петър (изповедта и вярата му по-точно) е „скалата, на която е изградена Църквата” по силата на казаното от Христос, по силата на неговото ученичество при Христос, а не защото е велик и завладяващ новопоявил се религиозен учител сам Петър. Павел е Учител на Църквата по силата на своите лични срещи с Вазкръсналия Христос, а не по-силата на факта, че най-добре е разтълкувал Стария Завет.

В Деяния на Светите Апостоли св. ев. Лука ни е оставил разказа за някой си Аполос, който „силно опровергавал иудеите, убеждавайки ги, че Иисус е Месията, че Той е именно Христос”. Аполос не бил от групата нито на Дванадесетте Апостоли, нито на Седемдесетте ученици, нито на ония около Петстотин души, които придружавали Христос из Палестина или го посрещали по градовете и селата през времето на земното Му странстване. Аполос не бил свидетел нито на Кръстния път и смъртта на Христос, нито на Възкресението и Възнесението Му. Все пак Аполос бил убеден, че Той именно, а не някой друг – минал, настоящ или бъдещ – е Месията, изпратен от Бога на Израил... Продължава Лука своя разказ обаче, казвайки ни, че като го чули колко добре проповядва, приели го двамина от първите християни, съпруг и съпруга, приели го у дома си, за да го „наставят по-добре в пътя на истината”, това били Акила и Прискила. Аполос приел да стане нечий ученик и така израснал като авторитет в Древната Църква дотам, че някои започнали в един момент да противопоставят името му на тези на Павел и на Петър, без негово желание и съгласие, разбира се.

Това приемство се нарича ученичество, него подтиква да насърчава и практикува Павел своя собствен ученик Тимотей, обяснявайки му буквално, че чутото и научено от него, Тимотей трябва да предаде, обучавайки ги лично, на двама или трима души, при това на такива, които са способни да учат след това и други от своя страна.

Ето, това в нашата Поместна Църква ние отдавна нямаме. Не само класическо духовно старчество ние нямаме, макар и да можем да назовем едно-две имена, като това на еп. Теодосий или покойния вече архим. Назарий, които са и в определен смисъл юродиви, заради самотията си вероятно, ние нямаме и една съвсем нормална приемственост в традициите като общност.

Ние не се учихме от старите вярващи (подобни на Акила и Прискила) как се живее духовността практически и църковността реално. За църковните проблеми и за религиозната феноменология на нас ни разказваше едно нахакано пишлеме, надомъкнало не се знае точно откъде едни шарени станиолчета – умни лафчета - Пацо Сивов. Ходихме да ги обсъждаме виртуално в добре осветения му сайт, за което получавахме захарчета, ако ги обсъждаме „по модата”, която тоя налагаше... Зилоти, модернисти, академици, националисти, клерикалисти... Изберете си какви ви кефи да сте и започвайте. Така, почувствали се "някои" чрез измамата на виртуалността, се връщахме по енориите и вместо да се вслушваме в мнението и съветите на старите вярващи, ние започвахме да им обясняваме „кое как е” или „как трябва да бъде”…

Затова и наскоро ходихме да скачаме по площадите... 

Излязохме, за да попречим на еп. Борис да стане митрополит, а после, за да спрем архимандритите Дионисий и Харалампий да станат епископи. Така прочетохме по сайтовете, които от една страна формират мненията ни, от друга нас въоръжават с усещане за значимост в самите енории и епархии, че се очаква от нас да направим... А повечето от нас, които излязохме по площадите, трябва да отбележим, след като споменахме думата „енория”, не бяхме част от нито една енория, не споделяхме трапезата на ни една евхаристийна общност, освен виртуално. Защото не „Акила и Прискила” ни бяха приобщавали, нито проповядвал и учил как се води реален и динамичен църковен живот Павел, а бяхме се „изградили” като православни християни „по форуми и сайтове”.

Ето как естественото ядро на Православната общност в България остана в изолация от църковните процеси и събития. Наричаха ги зилоти, наричаха ги „църковни бабички”, наричаха ги неуки и необразовани люде, ретроградни, а ние пригласяхме, защото, както казахме, нашата тъпотия беше вече и въоръжена с арогантност чрез виртуалността, ние се чувствахме факторите, лицата, които учат другите, които ще водят.

Спряхме Дионисий да стане епископ, а допуснахме да станат такива Поликарп и Арсений. Защо Дионисий беше спрян? Защото, както ми споделиха наскоро едни сравнително „стари вярващи”, не плати на някои хора, не им отдаде „тяхното”. Поликарп и Арсений обаче получиха черното було. Не защото са по-добри от Дионисий, а защото "имаше сделка".

Ние трябваше не просто да наказваме Дионисий, скачайки „по зададен сигнал”. Па и как го наказахме, след като той си е все още архимандрит?! Ние трябваше да обсадим Старозагорска и Пловдивска митрополия и да изгоним оттам митрополитите Галактион и Николай, защото не Дионисий „направи архонти” Слави Бинев и Петър Манджуков, не той изнудваше преди година-две митр. Йоаникий да прави архонти от братя Диневи, ами именно Галактион и Николай са архонтмейкърите, докато Дионисий е най-обикновен изпълнител, при това второразреден.

Масовата истерия около видео-записа с това как една жена на около петдесет години върти свирки на еп. Борис в монашеската му келия също бе смешна. Кой ви прати бе, малоумници, да скачате?! Сайтовете ви и facebook-групите... Извинете, че ви говоря така, но ви казвам неща важни. Единствените начини, които аз знам да ги чуете, са два – или от старите вярващи, които за нищо не питате или от мене, който, за да ме чуете, ви ги крещя псувайки.

Десетки жалби има срещу еп. Сионий за педофилски посегателства, което за разлика от случая с Борис е подсъдно, множество свидетелства от възрастни свещеници, чиито синове са патили от опитите му да получи от тях ласки, в архивата на синода има сигнали от свещеници, че Сионий чрез аверчето си поп Станчо/Силвестъра се е опитвал да купи митрополитското място във Варна. На вас обаче ви казаха, че Борис е дяволът (не, че е ангел де) и вие наскачахте, и ще продължавате да скачате, накъдето ви поведат „групово”. 

Защото задкулисието беше решило да награди Сионий с поста Варненски митрополит, а да накаже Борис. В двете задкулисието успя почти – Борис не беше наказан по църковному, просто отстранен от Бачково, защото вероятно знае твърде много тайни, като част от същото това задкулисие, Сионий не получи варненската митра, но бе настанен в Троянския манастир.

И къде е ползата от вашето подскачане? 

В какво се състои юнащината ви? 

С какво да ви запомним?

Аполос го помним. Вас не. 

Никое от имената ви не научихме, макар че излязохте на площада. Защо?

Защото излязохте не като Човеци, а като тролове, като къртици от виртуалната си къртичина.

Бяхте по-добри хора като езичници и атеисти, братя, отколкото сега, като християни...

15 август 2015

Защо и как свинете плуват в кладенеца


"Postupicu onda sasvim nesebicno / sebe cu za Boga proglasiti licno" (Bora Corba, "Diktator")
Всяко социално и политическо раздвижване в България за последните 25 години започва с опит за идеологическа и нравствена злоупотреба с религиозността и църковността и завършва с атентат срещу Светото Православие.

Вижте „сините момчета” – след като не получиха от Църквата своята пълна идеологическа легитимация, организираха Разкола, опитаха да подменят в своя полза Църквата. В това усилие ги подпря ДС – сините копелдаци искаха да си направят от хоругвите байряци, а ДС – червените копелдаци, искаха да приберат имотите на БПЦ, да ги приватизират в своя полза – идеална сделка помежду им в тая пъклена „симфония”.

Сините шамани не успяха да „влюбят” Църквата на Христос в себе си, при всичките си стойки и номера, при цялата своя лустросаност, в която някой за целта ги бе вапцал. Сините шамани не можаха и да я разбият и разрпачетосат. Така една част от тях я намразиха, като Иво Инджев например, започвайки флирт с протестантизма или като Соломон Паси с неговото „епохално”: „Майната му на Православието!”. А друга част останаха в периферията й, вегитирайки и при всяка възможност използвайки сравнително крехките си позиции и доверие сред клир и миряни за временни каузи и машинации, като... Калин Янакиев...

Ех, знам че го обичате проф. Калин, знам, знам!!...

Ама що да сторя, като аз пък не мога да го понасям – нито съм дебил да се дивя на съмнителния му могъщ интелект и дарованията на „невероятен религиозен мислител”, измислил как да преразказва Шмеман и Флоровски, нито съм жена да се мокря от хипарската му „харизма”.

Тези имаха и друг път пред себе си, не на спекуланти и авантюристи в материя, от която съвсем малко отбират, но не го избраха, защото той изискваше твърде много усилия и твърде много смирение, изискваше лични качества. Още бяха живи доайените и приемниците на истинските опозиционни партии и политически движения, платили с много кръв и по затворите несъгласието си с политиката на БКП – земеделското движение на Никола Петков (БЗНС), социалдемократите на Дертлиев и Москов (БСДП), царските легионери и националистите на отец Димитър Амбарев и Иван Минев. Футуристично-сините копелдаци обаче бяха твърде умни, красиви и млади, за да бъдат нечии „ученици”, на тях ДС под масата им плащаше да са „учители”, а от евроатлантическия клуб да „експериментират с Православието”, което според такива като Сорос и Бжежински беше главен враг на култура и цивилизация след социализма и все пак, слава Богу (или може би дяволу, както би казал Ботьов) – преди исляма.

И изведнъж с огромна изненада разбрахме, че доайените на българската демокрация не са били никакви доайени и десиденти, ами колоборационисти, научихме, че имали досиета и те. Развяха ги сините момчета - "истинските демократи"... Развяха слуховете за тях по-точно, а не тях самите. И все се знаеше за тези досиета от „много, ама много сигурни източници”. А източниците, разбира се, бяха техните собствени нови приятели и ментори от ДС.

И така, зароди се едно лумпениатно дясно, част от което нахлу в Църквата и започна да я малтретира от позицията на религиозни мислители, интелигенти, професионални коментатори и прочие...

А новите патриоти на Бойко Борисов, когото народът нарича Боко Тиквата, не знам защо, аз просто цитирам прякора, без да взимам отношение, понеже Б. е много страшен и се плаша да не ме набие и на Божидар Димитров, който аз пък наричам Божо Мазното, без да се страхувам от него обаче, защото все още мога да го надбягам, ще направят нещо аналогично.

За сините шамани светци бяха папа Йоан Павел II, Майка Тереза, както и избитите духовници при червения терор. За твърде интелектуалистичния Иво Инджев е може би светец и д-р Мартин Лутер, заедно, то се знае, с Мартин-Лутър Кинг – такива като него редовно ги бъркат тия двамата.

За новите патриотари светци са Баташките и Новоселски мъченици, жертвите от Карлово през 1877 г. на „Страшното”, за някои от тях евентуално и баба Ванга, като последното е въпрос на взаимно доизясняване след дълъг вътрешен спор помежду им. Очаква се да поискат канонизация и за девойките, хвърлили се в морето, вързали се една с друга за косите си, от нос Калиакра, за да не ги обезчести башибозукът.

А аз им предлагам да обявят и Апостолите на Априлското въстание – ръководителите на революционни окръзи, за Равноапостолни с Христовите Първоапостоли, както са св. благов. княз Борис-Михаил и жените-мироносици от Евангелието. Васил Иванов Кунчев - Левски пък за Върховен Апостол, нещо като български папа. Така Божо Тлъстото и Бойко Простото (Ау, изтървах се – не ме бийте!) ще затворят устите на всички, които им се подиграват, че се месят в неща, от които почти нищо не разбират. А те не разбират не само, понеже не са компетентни, ами и защото им ги обясняват в движение сливенски попове и пловдивски епископи, които разбират по-малко и от тях. Така ще хвърлят всички в учудване, предизвиквайки вълна от интерес, че даже и потрес, не само в целия Православен, но и в целия Християнски свят чрез това свое творческо теологично откритие...

Не е нужно да ми плащат за ноу-хау. Достатъчно е да ми духат! Уф, колко съм аз смел и прост нали?! Но какво пък, в тези неща трябва да има взаимност – след като те всекидневно ме онождат и оплождат умствено и духовно от телевизионния екран, чрез вестници и интернет, длъжни са поне да ме и поцелуват (на посочено от мене място), за да има любене, ами не чисто и просто чукане – вие, скъпи читатели, знаете много добре, че съм голям романтик...

На фона на всичко това неонацистите на Павел Чернев и на Волен Сидеров, както и паравоенните банди на ВМРО са най-безобидните. На тях поне БПЦ им плаща в пари и на ишлеме, те друго не щат, освен това, както също поводи и лица, които да бият „на полза роду” и така да си държат цената висока чрез добро ниво на страх от себе си в обществото. На фона на потъналите чрез КТБ сливенски епархийски милиони в джоба на измутрилата се соцноменклатура и децата й – бизнесмени и „индустриалци”, какво са няколко бона, дадени на Чернев и Костадинов вероятно, за да си дотъркалят топките до Троянския манастир, където да бият старци и младежи?! Че е твърде възможно и да не е платила някоя епархия даже от касата си или дядо Йоаникий да е „извадил от чекмеджето”,  откъдето вади, за да покрива ревизиите в храма на поп Станчо/Силвестъра, ами поп Силвестър и еп. Сионий да са дали от джоба си, защото това си беше техен частен бизнес-проект – превземането, опоскването и духовното опустошаване на Троянския манастир с цената даже на трупове...

Църквата отдавна вече не е просто „под обсада”. В лицето на митр. Николай и другарите му дяволът влезе в Храма. А аз не виждам къде и коя е Цитаделата, изключая Светата Евхаристия...

14 август 2015

Србиja, оногондурите и парадонтозата на митр. Николай


"Затуй му пее песента/ на Странджа баир гората,/ на Ирин-Пирин тревата;/ меден им кавал приглаша/ от Цариграда до Сръбско"(Хр. Ботьов, из "Хайдути")
Чудесни теми за размисъл предлага присъствието на българската тематика в сръбските новини... След няколко години затишие, последвали новината, че банди радикални националисти от България се канят да влязат в Димитровград (Цариброд), за да честват уж 19-ти февруари при тамошния паметник на Васил Левски, а всъщност да организират размирици срещу сръбските власти, прочетохме за българина тираджия, който изнасилил сръбски магистрален травестит.

Платил му само за свирка, а впоследствие го опънал и отзад, без да доплати. Докато го изнасилвал, го удрял с юмруци и повтарял: „Правя го не защото ми е приятно, а за да те накажа, че си педал! Много мразя травеститите!” Травеститът сетне се опитал да го съди...

Можем да се усмихнем, можем и да не се усмихнем - в зависимост от какъв характер е чувството ни за хумор. Аз лично, моля да ме извините, ако това ви обижда, се попиках от смях - въпрос на вкус, както казват кучетата... Разказа ми новината тогава съквартирантът ми и състудент Сале от Зайчар, докато двамата бяхме в Белград. Дойде ухилен до ушите и започна така: „Батко, ще ти кажа нещо, което знам, че ти ще го оцениш по достойнство, там където го чух никой от коментиращите не се усмихна, затова и аз останах сериозен, обаче сега...”

А можем да направим паралел. Този наш брат-тираджия, скитащ из света със своя тир, като в една малка подвижна България, подобно на Аспарух, напуснал с конниците си Фанагория, а тоя пък Перник или Разград, е като църковните ни хомофоби и подкрепящите ги неонацисти. За някой лев отгоре и с дявола ще се изчукат и докато обслужват интересите на принципа танто за танто на отявлени и всеизвестни църковници хюмнета и педофили, обикалят да ловят и да наказват по манастирите „педерасти”.

А има и по-хубав паралел – докато призовава за морал в обществото и Закон Божий в училищата от амвона, митр. Николай току отскача от Пловдив до София, за да лекува новопоявилата се в устната му кухина парадонтоза. Ще спестим на поборниците за добър вкус и виртуално благочестие от какво се получава парадонтозата, вследствие на какви сексуални навици и практики се появява...

През това време на тихия „дипломатически” западен фронт, докато олигарсите ни във властта правиха интриги в Македония, олигархът в опозиция Цветан Василев ширеше българщината посвоему в Сърбия. Година-две минаха от скандала с българския гражданин и бизнесмен, който спечелил приватизационен проект за някаква малка фабрика или завод (вече не помня) в Източна Сърбия (това което ние гордо наричаме Западни български Покрайнини и постоянно се жалим, че уж българите там са в условия на постоянна дискриминация) и разпродал завода за... скрап. Българщината почака-почака, па пак изби и заяви гордо себе си сега. Купилият стъкларски завод в Сърбия Цветан, подвизаващ се в Сръбско, е задлъжнял с огромни суми за електроенергия и газ към сръбската държавна фирма. Премиерът Вучич буквално преди дни заяви, че ще разпореди спиране на доставките на енергия, па ако ще Цветан да си удари гъза в небето – цитирам почти дословно. И Вучич ще го направи, след като успешно се справи с техния собствен Мишкович, повярвайте ми...

Миналият месец в Белград аз платих по-малко от 13.00 лв. за електричество (700 динара), а вие платихте по 100, по 150, по 200 лева за летен месец в България, при все, че сърбите нямат АЕЦ, като нас, ами само ВЕЦ при Железни врати на Дунава. На вас, разбира се, са ви виновни циганите, относно които всички ви убеждават, че поголовно не плащат за електричество, затова вие компенсирате задълженията им. Няма да ви питам защо в Сърбия циганите си плащат тока, без никой да ги бие, както тука, защото това за вас ще е въпрос с невъзможна трудност. За да отговорите правилно на такъв въпрос, трябва да започнете със самопризнанието, че не сме народ, а сме мърша...

Вучич обаче знае как и защо се стига до подобни безумия и решен да не го допусне в Сърбия, ще изгони истинската пиявица скоро – Цецо Василев, който просто се пробва да заживее в Сръбско с български навици. Ние ще продължим да си даваме заплатите за електричество и ще псуваме циганите, а братоците на Цветан ще продължават да правят бизнес и да се гордеят с това, че крепят някаква индустрия в България, докато ние им плащаме сметките, а те прибират милиони, както заяви открито за самия Цветан Вучич... 

Междувременно Василев и Гриша Ганчев, понеже нали са „патриоти” и само тях ги е еня за Майка България, създават свой политически проект чрез Слави Трифонов, за да нахлуят в политиката... И ние ще си ги приберем, разбира се, защото докато в Сърбия продължава "традициja отворенe причe” – откритото говорене, ние продължаваме традицията си в близане на задници и ядене на говна.

Добре че са циганите, педерастите и сектантите, че да има кого да бием, за да ни "олеква", след като ни наебат "чужди и свои"...