"Зависимостта" в блог "Богословие" 

 В блог "Лирика" - "Остана ми една забава"

 Философските статии на Дiана Харчук ТУК

31 декември 2015

Айде, за много години! (Приключения в попска къща)

Снощи установих от какво изпитвам истински страх. Ирационален, неистов, направо детски... Да съм сам в празна къща, голяма... На това отгоре и реших да си пусна чрез флашката на огромния телевизор на стената филма "Снежанка и ловецът". Гледах го почти завит през глава. И като се чу първото "Ау!", заедно със забиването на една пламтяща стрела в някакво дърво изневиделица, за малко да се насера.

Свещеникът, в чиято къща съм сега, ми плати 50 лв., за да седя тука и да храня кокошките, зайците и гълъбите му, докато със семейството му ги няма. Аз уж ги храня редовно, пък тая сутрин отварям очи и гледам - петелът ме зяпа през прозореца на приземния етаж, където спя, потраква с клюн и ми говори без глас потресаващи неща... Всеки сантиметър от клюна му сякаш казва: "Гладен съм, гладен съм! Жените ми също!"... Зайците са добре затворени, тъй че едва ли ще тръгнат да ме търсят, а гълъбите изглеждат като надрусани... Дали защото, както едва днес забелязах, водата в поилката им на гълъбите е заледена, пък отделно от това на два-три пъти се обърках и им сипах в хранилката от храната на кокошките?!... Ако някой знае защо е така, нека ми се обади, за да ми обясни - искам с добрите и мили животинки всичко да е наред, понеже имам голямо и благородно сърце!

Стоях абсолютно трезвен два дни, защото аз, когато "работя", никога не пия. Обаче попадията се обади да ме помоли да им изпратя по един общ приятел, отиващ там, където са, храна с колата му. Тогава видях къде е ракията, докато приготвях чантата за попското семейство... Така настъпи моят нравствен банкрут и започна падението ми!

Като за бела, точно тогава пристигна на отеца тъща му. С едно камионче с открита каросерия, от където изсипа в двора около пет кубика дърва за огрев. Жената честно и почтено ми предложи да плати 40 кинта, за да ги подредя под навеса. И тогава аз ги взех. Погуби ме алчността.

Малко по-късно се скарах с попската тъща по някакъв дребен повод (дребен-дребен, ама за мене сериозен), тя, разбира се, скоро ми се извини, като всъщност не знам дали беше от сърце, но след дълга тирада от моя страна и няколко настоявания да ми се извини, се извини, защото е добра жена... На мене ми стана донякъде съвестно и излязох да прехвърля под навеса малко дърва. Прехвърлих около десет цепеници и оставих останалите около... 5 000 за следващ ден.

В момента се приготвям за Новогодишната нощ, в очакване речта на Комика Плевнелиев в 00.00 ч. и сармите с Дунавско хоро... Поглеждам през прозореца и виждам върху огромната камара с дърва накачени кокошките, които от своя страна гледат мене, а петелът ми показва през прозореца трътката си обиден... Дали да не отворя джама и да го ръгна с горещия дилаф за печката в гъза, че да го науча на малко търпение и смирение?!

За много години!

13 декември 2015

Пантофите на св. крал Стефан (Видин, Зайчар и Турну Северин)

"Мойта, дето ми пристана, ми отмъкна два йоргана!" (из "Черна котка, бял котарак")
Когато става дума за ръкописи, икони или антики на стойност стотици хиляди или милиони в евро-пари, БПЦ не може да се меси в работата на "държавата" ни, тогава всички, в един глас, започваме да повтаряме, че "църква и държава са отделени", според принципа на светската конституционност, че е проява на лош вкус да се бъркаме там, където не ни е работата.

Когато обаче общината в Пловдив поиска няколко хиляди лева за неплащани с години такси за смет, тогава настава вой до Небесата, тогава и в Парламента включително се занимават с нежеланието на митр. Николай да плати такса за смет на храмовете, за които отговаря в Пловдивска епархия. Защото Севастиянов не може да си плаща таксите за смет, но може да си купи втора лимизуна с рег. номер 3737, за да има "клонинг" за ескорт за първата си.
Изискванията според законите на общинските власти за Севастиянов са едва ли не богохулни, но когато истинските му ментори и кукловодите му на власт, като Бойко Борисов и Божидар Димитров, бъркат в ковчежета със свети мощи, за да ги вадят и подаряват произволно, където си щат, без никакви "съпътстващи формалности", когато от музея на Рилския манастир взимат мощи на св. Иван Рилски, за да ги изтъргуват с гърците за други реликви с историческа стойност, според тях, това не е кощунство и митр. Николай мълчи като спукана свирка.

Абсурдите се задълбочават още повече с двата пантофа на св. крал Стефан Милутин. За времето на първото правителство на ГЕРБ мощите на св. крал. Стефан са поискани официално за пренасяне в Сърбия от премиерa по онова време Томислав Николич. Българският премиер Бойко Борисов отказва категорично.

Не е ясно обаче тази година, на празника на св. Стефан в храма "Света Неделя", въз основа на каква санкция - синодна или правителствена, понеже в българските църковни и светски медии тази информация липсва, еп. Поликарп Белоградчишки и "патр." Неофит са решили да подарят двата пантофа от облеклото на мощите на Тимочки еп. Иларион - сръбски епископ на Зайчар, които наистина всяка година се сменят, но традицията досега беше да се подаряват за благословение на църкви и манастири в България. Четем това в публикация на официалната страница за Зайчарска епархия (ТУК)
"Негово Преосвещенство Тимочки епископ Иларион посети на 30.XI.2015 г. София по повод празника на светия сръбски крал Милутин и преобличането на неговите всечестни мощи, което повече от пет века се извършва всяка година малко преди празника и мощите се пазят като най-голямата светиня и закрилници на българската столица..."
Следва описание на участниците в Евхаристийното съслужение на празника в храм "Света Неделя" - еп. Григорий Браницки, в качеството си на викарий на българския "патриарх", заедно с Тимочки епископ Иларион, Белоградчишки еп. Поликарп - викарий на Видинския митр. Дометиан, множество софийски и сръбски свещеници. Молитвено участие в светата литургия бил взел и "патр." Неофит, който
"...връчи на Преосвещения епископ Иларион скъпоценен дар - обувките (пантофи) на светия крал."
Не е никаква тайна, че от няколко години Видинският митрополит Дометиан и викария му еп. Поликарп (една главна фигура в групата на Меките китки в БПЦ около митр. Николай Пловдивски, заедно с еп. Сионий Велички) са чести гости в съслуженията и празненствата в Зайчарска (Тимочка) епархия, която все-таки е периферна епархия в СПЦ с неособено значение. Още по-малко е тайна, че именно еп. Поликарп, заради скандалното си поведение в миналото и съмнителните си връзки днес, беше натирен от Вселенския Патриарх Вартоломей от Гърция.

Какво печели еп. Иларион Тимочки е ясно - получава една, макар и символична, "част" от мощите, които Сръбската Патриаршия и сръбската държава отдавна искат. Какво печелим ние и Патриаршията ни обаче не е ясно, освен мъглявата илюзия, че БПЦ не се намира в сериозна междуцърковна изолация, която илюзия временно закрепява "светейшото" Неофит на клатещия се Патриаршески трон... Ако това продължава тъй, утре някой румънски епископ на Турну Мъгуреле например, ще получи ръцете на св. крал Стефан, "митрополитът" на Ботсвана Генадий Стандзуис краката му...

А нам ще остане само групата "митроносни педерасти", но пък закичени с ордени на чешки, мексикански, марокански и прочие разколници - за радост и гордост на обкръжилите ги идиоти...

08 декември 2015

Моето чудо с дядо Серафим Соболев


 по повод предстоящата му канонизация за светец

Когато съм влюбен до уши, съм много глупав, не виждам ясни неща, не разчитам директни знаци и сигнали правилно.. Така е било винаги, така беше и през 2008 - 2009 г. В едно такова състояние на ментално помрачение и душевна обърканост, пристъпих към гроба на Владика Серафим в криптата на руския храм в София. 

И съгласно благочестивото предание, според което сам, на преминаване от този свят, отговорил на духовните си чада, питащи го как да се съветват с него след това: "Пишете ми писма!", реших да му напиша писмо-молба, макар да осъзнавах, че думите на Владиката са най-вероятно обичайната руска шега. По-точно като такава са започнали, но на Бога тази шега очевидно Му е харесала...

Молитвата ми на хартия към дядо Серафим гласеше - "Владико, моля ти се, да ми дадеш сила и увереност на следващия ден, докато съм за последен ден в София, да си задам въпроса, както и да получа ясен отговор, независимо какъв е той!"

На следващият ден се срещнах с предмета на копнежите си и малко трудно, но все пак след втория опит, успях да попитам. Отговорът дойде веднага - от ясен по-ясен, с пълна сериозност, което по-късно възприех като най-стресиращото в случая:

- Светослав, от две години съм разведена, а моята духовна майка - монахиня, ми каза да изчакам общо три години и ако не мога без мъж, да се омъжа, ако се окаже, че мога, да се замонаша.... Остана още една година. Почакай за отговора.

Аз казах, че ще чакам, ако трябва и десет, че ще я обичам вечно и Бог ми е Свидетел, че вярвах в това. Славейки Бога и благодарейки на Владика Серафим, се прибрах във Варна.

Там останах сам на себе си и съвсем трезвен, защото бях строшил парите за пътуването-въпрос. И внезапно осъзнах: "Тя е абсолютно откачена!" Сиреч получих нужният, а не този отговор, който мислих, че искам. След което си хванах сериозна приятелка, която също не се оказа съвсем "на тамън" (гонила ме е с нож, крещейки: "Или ще си мой, или ничий!" насред Разпети Петък), но поне не се венчах с нея.

За неординарността, та да не кажем шашавостта, на това чудо, което за мене си беше чудо, не бива да бъде укоряван Владиката - такъв му беше чисто и просто просителят! Славен е Бог в светците Си, а също и много... човечен.

Горан Благоев - Ехото


Гледам вчера едно предаване на БНТ на запис в интернет от Белград, гледам и не вярвам на... ушите си! Професор Юлиян Вучков?! Не!! Всъщност обичаният и дълбокоуважаван от мене (не се смейте, аз имам широко и противоречиво сърце) Доктор Горан Благоев. На него му викат "Доктор" всички, за разлика от Вучков, на когото му викат само Вучков, защото това казва за него всичко. А на Горан му вика „Доктор Благоев” даже бившият православен свещеник Христофор Събев, острието на Новобългарския Разкол, дето и православен мирянин вече не е, понеже е анатемосан буквално, заради... ядене на свети мощи също... буквално – мощите на св. Йоан Златоуст.

При Горан гостуват настоящи православни епископи, при Горан гостува често самият "патриарх" - Светейшото ни Неофит, гостуват и остриетата на отмрелия ужким Разкол, като споменатият Събев, даже организаторите на Разкола гостуват, като в това издание на предаването – в лицето на г-н Матанов.

След като всички обичат и уважават Горан, значи и аз с всички, няма да се деля! Дистанцирам се от всеки евентуален, който не го обича и уважава!

Обаче няма проблем с това да обсъдя гостите му, при това не личностите им, ами позициите им нали? Те коментираха събитията в българския храм „Св. Георги Победоносец” в Одрин от една скорошна света литургия в храма, архиерейска, служена от митр. Амфилохий – епархийски митрополит там.

Темата въведе тамошният свещеник, българин, участвал и съслужил в самата литургия. Свещеникът ясно каза, в запис, излъчен в началото на обсъждането, че тя е служена на два езика – на български и на гръцки, каквато е практиката при всички съслужения на двуезични богослужения... Събеседниците на Горан, като „добросъвестно ехо”, заповтаряха после в продължение на почти час „на гръцки, на гръцки, на гръцки”...

Ехо.

А ехото няма смисъл да го питаш нищо... Единственият начин да остане ехото доволно е, може би, да научи митр. Амфилохий за следващия път български, та да са щастливи Матанов и туристите.

Докато се опитваше безусловно великолепната богословка доц. Екатерина Дамянова да внесе малка струя богословски и църковен реализъм, еховитият Горан показа снимката на възмутения турист, на която Владиката е седнал на Архиерейския Трон, там където, натърти Горан, са седели българските Владици.

Горан не е богослов, историк е, но Горан има и православни богослови в екипа си, като сам преподава в Богословския Факултет в София, даже не и история, ами нещо много странно, като „Вяра и визия”, което е може би друг начин да се похвалиш, че те дават по теле-визията. Как не му мина през ум на Горан мисълта, че служещият Архиерей, в случая и епархийски митрополит, няма къде другаде да застане, освен там именно - на Архиерейския трон?... Или може би, пак за радост на ехото, Амфилохий трябваше да се моли на своя език, в своята епархия и в своя храм, безгласно от храмовия Притвор?

А всъщност, под всичко това, като описание, прозира тъжна и мила българска родна картинка насред Одрин. В българския храм за Архиерейска света литургия българи няма. Единственият участник в литургията е българският свещеник от българска страна. Знаейки добре, че храмът ще е празен, което е неприлично за Архиерейска служба, митрополитът е довел със себе си гръцки църковни християни, които заедно с него участват в Богослужбата на гръцки език, а единственият български се чува от устата на българския свещеник.

Още по-тъжното е, че по една случайност има българи в този ден. Но те са на двора – отвън – покланят се пред паметника на Екзарх Антим и държат „патриотични речи”. Някои са влезли за мъничко да запалят свещичка (както мило се изразиха еховитите участници при Горан), един от влезлите да запалят свещичка се случва да влезе по време на литургията. Възмутен е, че чува гръцки език, като му забраняват да снима, напуска литургията, по време на която не е и възнамерявал да престои.

Какво стана с ехото бе?!

Митр. Амфилохий, заедно с българския свещеник по време на въпросната литургия - с българско знаме зад гърба им в светия олтар:


П. П. Коментар на архим. Атанас Султанов, български свещеник в Атина, направен заедно със споделянето на текста ми тук на стената му във facebok:

"Позволявaм си да споделя този коментар единствено и само защото той се препокрива с моето мнение по въпроса със съслужението в Одрин в неделя. Разграничавам се от вижданията на автора за Българския патриарх, споделени в статията. 

Искам да отбележа и нещо, което убягна на всички. Горан Благоев отбеляза в ефир, че е имало група от Неа Орестиада, водена от гл. секретар на Вселенска патриаршия архимандрит Вартоломей. Да. ама не. Групата е била водена от архиерейският намесник на Орестиада архим. Вартоломей (Астеридис), което ясно си личи и от снимките, показани в ефира, но и от гр. сайт Амен, на който се позова Благоев и където ясно е упоменато кой е въпросният духовник. Така че, никакъв "гл. секретар на Вселенска патриаршия" не е присъствал на това богослужение. Горан Благоев можеше да си направи труда поне да потърси добър преводач да му каже какво пише в статията, за да не дрънка глупости в националния ефир." - текстът-новина от "Амен" ТУК


21 ноември 2015

За гащите, комплексите и ферманите (Българската зима)

"...Наместо икона, над главата ти виси портретът на н. в. султана, покрит с тънко едно було от лионската фабрика на паяците; под портрета е залепен ферманът с 11-те точки на българското щастие... и надежди на нашите цариградски патриоти..." (Христо Ботьов, "Политическа зима")
Така е, да! Аз като свърша парите, си продавам телефонния апарат, мобилния... Панталоните не си ги продавам по една-единствена причина - че ходя без бельо и ако ги продам или заложа, на връщане към вкъщи от "сделката", трябва да се движа из града "по организъм" и е напълно вероятно да ме арестуват... 

Не че ми пречи да ме арестуват, арестували са ме вече по разни поводи (само и изключително за дребно хулиганство) - главно на българо-сръбската граница за скандали с невъзпитаните български граничари и митничари, но ако ме арестуват, след като съм си заложил гащите, няма да имам време да изхарча парите... Затова сега си шитнах само телефона, наздраве идиоти!... Уф, исках да кажа "патриоти"...

Да не пропусна да отбележа също, че имам едва три панталона - ако един г-н Емил Арабаджиев от Варна не ми беше купил това лято панталон, щях да имам само два чифта дънки... На теория е така, на практика обаче дънките ми са... един чифт. Последното не мога да разбера как се случи, защото не помня скоро да съм бягал "по гол гъз" от семейната спалня на някой разгневен съпруг... И за майтап ми остана единствено чифтът дънки, които срязах при коленете... 

Срязах ги миналата година за погребението на отец Димитър Амбарев в Пловдив. Изкъпах се, обръснах се, облякох бяла риза с дълги ръкави, свилена, оставих ръкавите разкопчани (все пак на "комитско погребение" бях тръгнал), сложих черна вратовръзка и си обух чисто новите дънки. Погледнах се в огледалото и установих, че това... не съм аз. Взех една ножица шивашка и срязах дънките при колената само отпред. Да! Това вече бях наистина аз!... 

Сега някои карат кабриолети, а аз се нося из Белград в кабрио-гащи, защото панталоните от г-н Арабаджиев пазя само за случай, че се заженя пак...

Ако не ви харесвам такъв, намерете ми някоя богата нимфоманка да ме "осинови". Ще ви идваме "по семейному" нагости. За неделното барбекю.

- Добър ден, - ще казвам аз - как сте, майка ви да еба?
- Добре сме, добре сме! - ще отговаряте вие - Оня ден купихме на детето нов смартфон!
- Колко свирки направи гордият татко, за да спечели парите за смартфона? - ще питам аз.
- О, не, тоя път таткото беше в почивка, пуснахме мама да я изчукат отзад богатите шефове на тате.


* * *

И така ли не ви се нрави?! Ех, нямате угодия!!...

* * *

Без вътрешен икуменизъм, личен, наш, външният е нереален, бутафорен, лъжлив и фалшив. Не е въпросът на кого ще направим мили очи, кого ще уверим, че сме "само и единствено негови", за да започне да ни дава "едни пари", да ни включва в "едни проекти" и да ни черпи по повод "едни сделки".

Ние знаем, че преди Славейков да напише: "Руский цар е на земята най-велик, над всички пръв,/ русците са наши братя, наша плът и наша кръв./ Кат Русия няма втора тъй могъща на света...", той поставя основите на ново-българския книжовен език чрез т. нар. Славейков превод на Библията. Славейков прави това в съвместен проект с протестантски западни мисионери и гръцки православни свещеници.

А преди Вазов да напише "...затуй зовеш се ти Света, / затуй те любим кат баща / и чакаме като Месия: / Затуй си ти Русия!", той рисува една картина на мечтаното българско общество в "Под игото", нямаща нищо общо със съвременните фантазми на днешната русофилска сволоч в България за "здраво българско общество", в което всеки, който не им се възхищава и не ходи по гайдата им, който не мълчи за престъпленията им, е отлюспен... Чак да се засрамиш, че си русофил, заради "русофилите" като Волен Сидеров и Павел Чернев. Във Вазовата България в "едно дело и едно начинание" са и чорбаджията хаджи Марко, и безимотният учител Бойчо Огнянов, и комунарят-визионер Кондарев, прототипите на Иван Боримечката, носещ на плещите си Черешовото топче, заедно с жена му, нарамила торбата с гюллетата, са на едно местно клисурско протестантско българско семейство... И даже лудият, по Вазовски "юродив", Мунчо има своя дял във всичко, показан в края на романа като "единственият, осмелил се да протестира".


Отвореността към "вътрешния и външния свят" на такива дава своя плод, когато благодарение на общуването и връзките им със западния интелектуален и социален елит, западно-европейските общества реагират в подкрепа на българите, научавайки, чрез тях, за османските зверства тук и натискат правителствата си да не пречат на Русия в Освободителната война.

Без този вътрешен икуменизъм, без това взаимно оценяване и приемане, всеки външен такъв е обречен на неуспех и се използва само и единствено като параван за разрешaване на вътрешните ни свади, ежби и конфликти. Без него ние от "граждани на Каменна Клисура", се превръщаме в поданици в царството на масона Захари Стоянов и лайното Стефан Стамболов.

Те пребиват екс-министър председателя Петко Каравелов в Черната джамия, защото бил русофил, обесен е майор Паница, а кап. Петко Киряков малтретиран до смърт почти отново за "русофилски заговори", от народна пенсия е лишена Венета Ботьова, защото, според апологетиката на такива като Захари Стоянов, в полза на Стамболов, Ботьов може и да е имал някаква роля в освободителните борби, но в съвремието им не би бил добър общественик, нито пример за подражание, понеже бил "хъшлак и пияница"... Стамболов слабо го интересува, че благодарение на шиенето за чужди хора по нощите на Венета, е издадена първата стихосбирка с негови "песнички", заедно със стиховете на безсмъртния Поет, че и самият "Барабан" е излизал едва няколко пъти годишно, когато Венета успее да насмогне с шиенето.

Амбициозният комплексар обаче, новоизпеченият диктатор Стефан Стамболов - некадърникът, заради когото се проваля Старозагорското въстание, довело до клането на 14 000 християни, този, който докрай лъже и подвежда останалите апостоли на Априлското въстание, че в неговия Революционен окръг - Велико Търново всички са готови за бунт, докато той през цялото време само яде и пие с местните велможи, сега вече се занимава с "външна политика", с геополитика... Стамболов и "стамболовчетата", както ги нарича в едноименния филм на Хайтов Киряков, са решили, че Русия не ни трябва, че е даже заплаха, точно както са решили, че не ни трябва Ботьов, Киряков, Паница, Каравелов, затова и избират "цар на българите" по западно-европейските кръчми като Фердинанд, затова и ни въвличат в безпринципни съюзи, довели по-късно до няколко национални катастрофи...

Защо ви занимавам сега със Стефан Стамболов ли? Защото сте същите, да ви пикая на барбекюто - икуменисти-антиикуменисти, зилоти-модернисти, русофили-русофоби, патриоти-нихилисти, гръкомани-гръкофоби... До един кръчмарски философи, дупедавци, братоубийци и майцепродавци за една торба зоб...


Патриотите по "чичовски" - българските екзархийси свади

"Свободата не ще Екзарх, иска Караджата!" (Хр. Ботьов)
Факт е, че с покоряването на балканските народи и включването им в границите на Османската империя на всички под властта на Султана, настъпва и краят на тяхната не само политическа, но и на църковната им независимост... Султаните имат интерес християнския милет (народ) да бъде обединен под една духовна власт, с която владетелите да комуникират и много по-лесно да контролират - Константинополския Патриарх, още повече, че Константинопол остава столицата на новата империя.

В определен смисъл турците съумяват да направят онова, към което Византийските императори често се стремят, но почти никога не успяват - да обединят под властта на Цариград всички балкански племена, заедно със съпътстващите ги държави, държавички и княжества и трайно да установят т. нар. цезаро-папизъм, само че ислямско-християнски. Турците са схватливи и се учат бързо - усвояват не само в голяма степен "източното византийско пеене и музициране" (т. нар. "маанета" съвсем не са "автентично турски"), но и модела, според който е функционирала столетия самата източна християнска империя, като го прилагат доста по-успешно. В определен смисъл те съумяват да направят и това, което някои силни балкански владетели (от невизантийски произход) - като Симеон Велики или Стефан Душан се опитват - не да съборят Константинопол, ами да го завладеят, като преместят властта си там, затова и Симеон Велики се нарича "цар на българи и ромеи", а Душан Силни "на сърби, гърци и българи".

Лишаването от църковна независимост на поместните църкви обслужва пълновластието на султаните. Връщането на църковната независимост на някои от тях пък, за времето на национално-освободителните борби на балканските народи, като в случая с българите, което става със султански указ (ферман), отново обслужва опитите на Османската империя да запази в някаква степен старите си граници. Във Високата Порта със сигурност са разбирали това - дипломатите и съветниците й, да не забравяме, са учили повечето във Франция, а турците наистина са се учили бързо.

Освобождението на Сърбия е общобалканско дело, както и освобождението на гърците, в които борби на равна нога участват и нашите комити и революционери като Раковски, като кап. Петко Киряков (Войвода), това е признато и от самите гърци и сърби - Петко Киряков получава званието капитан в гръцката армия за участието си в освобождението на о. Крит, а Раковски за подвизите си на Калемегдан в Белград получава близост до двора на сръбския крал, която се опитва да употреби за целите на българската Революция.

Сигурно са много повече от един факторите (аз не съм историк - просто "чета историята"), но един от тях, не маловажен, са борбите и крамолите за независима Екзархия, предшестваща националната ни независимост, водени по брутален и неграмотен начин от нашите "възрожденци", които ни оставят сами на себе си, в изолация от всички балкански православни народи. И ако не се бяха намесили руснаците, които оттогава досега не сме спрели да корим за всичките си провали и простотии, още щяхме да го "духаме", благодарение на тогавашните ни "патриоти"... Извинете! Не исках да кажа "духаме", исках да кажа просто, че вероятно щяхме да сме в положението на днешните кюрди в Турция, водещи самотна и безнадеждна война за невъзможна независимост и права...

Христо Ботьов, един от малкото, виждащи не само по-далеко от носа си, но и от гъза си, революционери, не само не взима отношение към "екзархийската кауза", но и я осмива яростно. Огромната енергия, хвърлена в борби за църковна независимост и употребена от самия Султан против българския национален интерес, ни довежда до същински цайт-нот - липса на правилен ход, а нашият примитивизъм и егоизъм, съчетан с късогледие и глупост, обрича на неуспех всеки отчаян опит да се измъкнем от тази ситуация. Уплашен например, че Раковски ще успее в своето въстание и така ще вземе позиции в Освободена България, които смята, че принадлежат нему, Богориди предава на турците плана му да внесе за целите на въстанието си модерно оръжие, подарено на Раковски от сръбския крал и оръжието е конфискувано на гара Белово.

Защото и тогава, както и сега, едни "потурковци", едни "чичовци", комбинирали потурите с бомбета и фракове, каквито осмиват и Войников, и Вазов, па макар и с добър смях, се мислят за "фактори" и най-умели и далновидни "политици", като най-често добрите им планове и намерения приключват, докато някой не ги купи за дребни пари или просто поласкае - нещо, което турците винаги са знаели как да правят. 

И съвсем неслучайно, след Освобождението, политиците ни, като Стефан Стамболов, ще започнат пак флирт с Високата Порта, след краха в балканската политика, след минирането на взаимоотношенията с останалите освободени народи, което ще бъде последвано от унищожителни за България междусъюзнически войни, в които пак, благодарение на "чичовците", възмечтали сега за Солунската митница, като Ганьо Балкански на Алеко, ще се окажем сами срещу всички. 

Накрая отново русите ще ни извадят от говната (прогонвайки стигналите до София сърби), а ние отново и отново ще им отговорим с неблагодарност, защото ще видим в постъпката им всичко друго, освен братска помощ и факта, че са ни попречили да си разбием окончателно кухите селяндурски кратуни в собствения си дувар.

Днес същите "чичовци", ласкани и плащани от масони и "атланти", в симфония, уж докато се карат помежду си, се опитват да ни изолират от всичките ни реални съюзници и истински приятели - и от Русия, и от Гърция, за да останем гладни, прости и еднички зрители в театъра на измисленото им духовно и интелектуално величие... И ако ги запитате ребром, с пистолет на челото, какво точно целят и искат, те едва ли ще успеят да дефинират нещо по-сериозно от "на майка си путката".

12 ноември 2015

Етнофилетизъм II част (Защото Бог Го "няма")


"Тогава на небето се отвори храмът на Бога, и се яви ковчегът на завета Му в Неговия храм" (Апокалипсис 11:19)
продължение на "Етнофилетизъм I част /масонският влак/"

При етнофилетизма, както при всяка ерес от подобен род и характер, онова, което оправдава и легализира всякакви престъпления от лично и от публично естество, е отсъствието на трансцедентен, изцяло външен за личността и общността закон, нравствен коректив и императив.

Това е самообожествяване чрез самозаконие, а не обожение по благодат.

На етнофилетизма Бог, като Законодател, не му е необходим, защото добро и зло, правилно и погрешно, вредно и полезно се определят според "нуждите на общността" и преценките на индивида - неговата логика, усещания, разбирания, интуиция.

Като всяка еклесиална ерес от ново време, етнофилетизмът е общностно и човекоцентричен, Бог не само не е цел и център в това, Него често просто го няма или присъства съвсем бегло, нейде в периферията на личния или на обществения интерес. Религиозността не е свързана, нито се определя чрез взаимоотношенията с Бога под каквато и да било форма. Това прави възможно твърдения като тези на социалиста Петър Младенов отпреди почти 25 години, с които тоя се определи като "православен атеист". Това прави възможно и неонацистите ни днес да обикалят и безчинстват по храмове и манастири, раздавайки "бандитска правда" с претенцията, че пазят и отстояват православни и църковни ценности, без да ходят на Света Литургия, без да се причастяват, изповядват, без да знаят в личния си живот и политическата си обществена кариера друго като мотив, освен личния интерес.

"Ако няма Бог, тогава на човека всичко му е позволено" е написал Достоевски, а аз ще си позволя да добавя - "...тогава и религията се превръща в инструмент на идеологията за всякакво лично и публично безчинство и безчестие, спирайки да бъде не само мистика, но дори и каквато и да било религиозна философия или поне чувство".

Моите приятели, говоря тука за богослови, свещеници и даже епископи за съжаление, са изкушени от немислие, от страх дори да помислят, да анализират реалността и собственото си поведение в нея. Отсъствието на трансцедентен източник на морал и закон ги прави неспособни да преценяват събития и явления... Те ми обясняват - "Да, еди-кой-си постъпи така и така, обаче той иначе е свестен човек и ние го обичаме, познаваме го лично и макар да извърши това или онова ужасно нещо, ние вярваме, че ще направи и други неща, добри и правилни..."

Тук в "услуга" им иде една специфична псевдодуховна и псевдосветоотеческа конструкция - да не съдим, за да не бъдем ние съдени, твърдението, че само Бог е Съдник и че, ако ние започнем да преценяваме и отсъждаме, ще Го разгневим, изземайки правомощията Му. 

На същото място обаче, в Евангелието на Матей, където Христос говори против осъждането, като сравнява хулата и съденето на ближния с човекоубийство, Той казва, че онзи, който го прави - хули и нагрубява ближния си, се "излага на съд", подхвърля себе си на осъждане, попада под осъждане. Но осъждането не е се случва някога и някъде далеко, чак на Страшния Съд лично от Бога, ами първо в събора (пред синедриона), започва от тук и сега  - Матей V-та гл. Така Иисус обяснява смисъла и процедурите от Мойсеевото Законодателство, а когато в XVIII глава на същото Евангелие говори за това как нещата трябва да се случват в Християнската Църква, Той следва рамките и логиката на Мойсеевия Закон, само че, добавя, че при църковната процедура инициативата трябва да е лична - "Ако братът ти съгреши против тебе..." - изобличението  трябва да стане първо насаме, после пред още двама или трима свидетели и накрая този човек да бъде отведен пред Църквата (събора), където да има отсъда. Т.е. Господ Иисус Христос говори и наставлява против индивидуалистичната, самочинна осъда, а не против отсъждането. А ние пък, по светоотечески, трябва да осъждаме греха, а не човека, да не му спестяваме истината за делата му, без да предопределяме вечната му участ като личност.

Ние обаче не следваме тоя ред - нито Евангелския и Апостолски, нито дори Мойсеевския, защото сме изгубили трансцедентния източник и легитимитет на Закон и етично-нравствен императив, затова и се плашим от относителността на собствените си преценки, затова и не пристъпваме към отсъдата. Мойсей и Пророците, Закон и Евангелие са подменени от "доброто и полезното" според нашите идеологии или според нашите лични чувства и преценки. Така убийства, кражби, погроми и издевателства, гешефти и комплоти в самата Църква, всичко, което един нормален човек стряска и погнусява, може да мине покрай нас, че и през нас самите, без дори да одраска съвестта ни... 

Д-р Мартин Лутер пред съда на Райхстага във Вормс казва  в очите на папистите и на Императора: "Моята съвест е очарована от Божието Слово! Тук стоя и другояче не мога, Боже помогни ми!", на подобно място и в подобна ситуация ние бихме казали друго: "Моята съвест е омагьосана от обърканите ми чувства и абсолютна неориентираност. Ще застана, където ме сложите вие, Боже, мълчи, не ме обърквай още повече!"

* * *

Етнофилетизмът не е някаква екзотична ерес, която да обсъждаме на научно и богословско ниво, някаква "гръчка шмекерия", която някой нявга си измислил, за да ни прави напук. Той е реалност, която тръгва от самите нас, върху нашите пороци, страхове и страсти расте, а сетне и сам ги храни. Той е там, където Божият Закон е подменен от самозаконие - индивидуално или обществено, където Църквата е претворена в Глутница.

09 ноември 2015

Етнофилетизъм I част (на масонския влак)


"Идеите имат последствия" (Гари Норт)
Един умен грък сравнително наскоро е написал, че днес живеем във времето на еклесиологичните ереси... Да-а, тия гърци може да са мустакати, дребни, вредни и много нахални, но понякога се появяват сред тях и големи умници... Като евреите са бе, мама му стара - 50 каруци народ са, а са навсякъде!... 

Учението за Един Бог в Троица отдавна никой не оспорва, но всички християнски конфесии и деноминации го възприемат безрезервно, с изключение на някои маргинални групи, които самият протестантизъм разглежда като сектантски, нито някой с догмата за Боговъплъщението има проблем. Не е така с учението за Църквата обаче, в което ересите и експериментите неудържимо се роят още от времето на д-р Мартин Лутер, не без негов принос в това уви.

Търсещият релации между свещен догмат и профанна реалност непрекъснато протестантизъм, разшири обхвата и полето за приложение на експериментите. В Библията и християнското наследство (както и в самия характер и естество на Църквата) протестантите потърсиха модели и вдъхновение за влияние и формиране на обществения политически и социален живот - от идеите на Калвин за женевска теокрация, през Макс Вебер и неговия свързан с протестантската етика дух на капитализма, та до сътрудника на Маркс - Фридрих Енгелс, съавтор на икономическата и политическа теория на комунизма с него, чийто баща е бил евангелистки пастор.

Протестантстващите никога няма да съвместят идеите си за граждански права и индивидуални свободи с идеята на Църквата за самата себе си, като за "Една, Света, Съборна и Апостолска", с универсален характер и абсолютна убеденост, че тя е именно носител и хранител на пълната истина, но това не им пречи постоянно да опитват, като тия опити се превръщат често в чудовищни експерименти, поглъщащи милиони човешки животи и жизнено-необходими ресурси, като заедно с това тях самите отдалечават все повече и по-осезателно от всякаква автентична идея за църковност.

Един подобен експеримент е етнофилетизмът - опитът на част от българските възрожденци и революционери (няма какво да се лъжем - те самите вдъхновявани и подпомагани от френски масони и западни протестантски организации в делата си) да използват Църквата и църковния въпрос като инструмент за разрешаване на националния проблем, в услуга на националната кауза и идеал.

От това обаче Църквата (в случая Българската Екзархия) става по-малко църковна - Православният събор по въпроса в Цариград преустановява каноническото и литургично общение с нас, когато разбира, че църковните деятели съзнателно и преднамерено поставят себе си и цялата българска Екзархия в услуга на националистите. А при сливането, смесването между църковност и националистическа идея, обществото се превръща в разграден идейно двор. Имаме "православен цар", който действа в ограниченията на Търновската Конституция, т.е. конституционна монархия, заедно с царепомазание от Византийски и Руски имперски тип. Съществува изключително силно социалистическо движение, което по подобие на протестантските евангелистки църкви създава кръжоци и общности от квартален тип, силно застъпвайки "просвещението" чрез беседи и друга пропаганда - индоктринацията и социалния съвместен живот. Имаме монарх в лицето на Борис III, който уж възстановявайки някакво историческо приемство, нарича престолонаследника си Симеон, по подобие на Симеон Велики, наследникът на св. княз Борис I, a "новият" Симеон пък ще нарече сина си Кардам - отново отпратка към историята на I-вото Българско Царство, ама с обратен знак, защото Симеон Велики е наследен от св. цар Петър, докато Симеон II обръща посоката на "историчността" към езическите ни ханове. Заедно с това Борис III - носителят на "православното" (разколничско-схизматично) царепомазание, се обръща на Запад, приветствайки и въвличайки III-то Българско Царство в съюз с Хитлерова Германия, в която се шири окултизъм от всякакъв тип, а в идеята си да възстанови Свещената Римска Империя на Каролингите Хитлер се уподобява не на християнски император, ами на Антихрист, заради методите и идейния "коктейл", с който си служи.

Всичко това е в състояние да израстне върху безумието на едни църковници, които са решили да "спасяват" народа си, жертвайки идеята за всякаква църковност или по-скоро усещайки, че ако не тръгнат с този народ по течението, в което е увлечен, няма да получат никакво участие в живота му, нито уважение, защото малцина сред тях, като св. еп. Софроний Врачански, са блестели с посвещение и благочестие, с пастирско отношение и дарования...

Почти 150 години по-късно положението е същото, като в тоя омагьосан кръг ни насърчават отново да се свлечем и завъртим пак нашите мили масонски "приятели".

следва:

01 ноември 2015

Лека-полека пак към Схизмата (Задава се Лесничеят)


Николай Севастиянов - Пловдивският митрополит и еп. Генадий Стандзиус - Нилоградският епископ, намиращ се в момента в изгнание от епархията си, живеещ в родния си град Кавала, обикалят от много време заедно, за да ни оставят с впечатлението, че с нашата църква в "международен план" всичко е наред... Ще посрещне ли обаче Николай Вселенския Патриарх в София? Няма да го посрещне, защото за тогава точно е запланувал и съобщил, че ще бъде на съвсем друго място, къде по-точно, ще ви кажа по-нататък в тоя текст, някъде накрая...
Визитка на Генадито
еп. Генадий Стандзиус (или Сканцину - въпрос на изговор) живее в къщата си на адрес: "Riga Fefeos" 10, Кавала, до пристанището, личен телефон: +306943809006, телефон на "секретарката", с която живее, представяйки я за секретарка, а фамилната си къща за "епископска резиденция": +302510830287. Роден в гр. Елаванген в Германия като Стилианос Сканцину, по произход грък. Първоначално е клирик на Еладската Църква, но след серия скандали преминава към Александрийската Патриаршия. Изключително близък е до предишния Александрийски Патриарх Петър VII, загинал при самолетна катастрофа, не по-малко скандална личност. Настоящият Акесандрийски Патриарх Теодор II го гони обратно в Гърция, където е намерен и заразвеждан от митр. Николай и еп. Поликарп из БПЦ за пиар.
* * *

Плисковската Архиепископия става Великопреславска Патриаршия, Охридската Архиепископия - Великотърновска Патриаршия... От уроците по българска история в гимназията още знаем, че св. княз Борис-Михаил, освен, дето прибира в Плиска останалите живи от Светите Седмочисленици - учениците на създателите на славянската писменост и Равноапостолни Просветители Кирил и Методий, изпраща в Охрид единия от тях - св. Климент, за да бъде и Охрид превърнат в средище на култура, просвещение и християнски църковен живот... Отделно от това, св. Борис изпраща един от синовете си - Симеон да учи в Магнаурската школа във Византия, готвейки го за монах, черноризец... По този начин св. Борис си спечелва заслужено в агиографията названието равноапостолен (заедно със светите братя Кирил и Методий), защото той не само покръства "с огън и меч" българи и славяни, на което казионната историография акцентира, стигайки дотам дори, преекспонирайки и представяйки единствено тези факти, да подиграва светостта му, наричайки я "политическа", но заедно с това поставя основите и то мъдро, на българското християнско православно просвещение. Започва се и монашеското движение и от времето на св. Иван Рилски, и във времето на великотърновските монаси и аскети, подвизаващи се в исихастката духовност, участвали в създаването и утвърждаването на църковността в Киевска Рус.

Хайде за едно нещо да се доверим и на историка Божидар Димитров, който разгласи факта, че преддунавските българи са имали своя Архиепископия още по Волга. Още много преди времето на светия княз, влиянието на християнството е силно, даже в ханските семейства - българите имат свои аристократи, които заедно с това са и свещеномъченици и свещеноизповедници на Христовата вяра, като св. княз Боян Енравота например.

А какво има Българската схизматична Екзархия в средата на миналия век, когато схизмата е вдигната и малко по-късно добива статут на Патриаршия? Нищо освен социално дело и политически позиции от времето на монархията. И двете силно развити, даже прекомерно и за сметка на всичко останало. Днес е модерно много да говорим за подвизите на свещеници и архиереи, които не са склонили глава пред комунистическата власт и са пострадали по затвори, лагери, обесени или разстреляни. И искаме да забравим, че това са предимно политически мъченици, противопоставили се на Народната власт с политически аргументи и средства. Аз не зная ни един, ако вие знаете, припомнете ми, репресиран или екзекутиран само, защото е християнин, задето е изповядвал православната вяра. Аз не съм чувал да са затваряни или разрушавани храмове, аз зная, че религиозната свобода - свободата на вероизповедание, е била гарантирана Конституционно, макар и свободата на самостоятелно функциониране на религиозните общности да е била отнета на институционално ниво... Мнозинството клирици са били преследвани не заради вярата им, а за сътрудничеството с монархическата реакция, за шпионаж или диверсия.

Къде са просветителите, свещеноизповедниците, духовното старчество, проповедниците на Евангелието, книжовните школи и духовните средища? Къде е всичко онова, заради което Плисковската и Охридската Архиепископии стават Патриаршии? Клириците и духовните ни водачи още от времето на Възраждането, та до вдигането на схизмата, са революционери, общественици, литератори, политици, а понякога и открити политикани. Къде са църковниците ни, къде са богословите ни? Посочете ми един труд поне от онова време, с автор клирик, който да има общоцърковна значимост и да е научно значим в тясно-теологичната област... Историци, социолози, етнолози, лингвисти - чий труд се изучава в момента в гимназиалния или академичен богословски курс на обучение, па макар и само в България?

Континюитетът е спазен привидно - след Велики Преслав и Велико Търново, българите отново имат, освен автономия, но и автокефалия - главата на Българската Поместна Църква носи пак Патриаршеско достойнство. Но само привидно, същинският континюитет липсва. Една случайност ни връща и каноничния статут, и патриаршеското достойнство - решението на Сталин СССР да използва и източното православие за геополитическо влияние и игри. От самото си създаване Софийската Патриаршия е една бутафория, един майтап с църковността. Затова има вина и Майката-Църква в Константинопол, че се е съгласила, което не е за учудване, щото добре се знае от историята, че "гордите" гърци рядко са отказвали руски подаръци и пари, с пари и подаръци русите купуват и собствената си църковна независимост от Константинопол.

* * *

Един мой много добър приятел, изключителен теолог, заедно с това изкушен от монашеския - мистичен и аскетически богословски дискурс, онзи ден ми сподели: "Според мене настоящото състояние на БПЦ трябва да се търси като причина в духовен план. Това е някаква "небесна епитимия" заради схизмата по време на Екзархията." Рекох си на минутата - "Хубаво момче е, ама от обикаляне по скитове и манастири май е изтрещял", макар и да не му го споделих, ами да си замълчах.

Замислям се обаче какво се случва и категорично отказва да спре да се случва... Клирът ни, особено висшия, не само за духовната просвета и собственото си културно и духовно извисяване немари, изоставено е и социалното дело на църквата ни, така добре развито дори за времето на Екзархията. Оортачили са се с всякакви престъпници - от едрия бизнес, до политическите авантюристи... И заедно с това не спряха да се заиграват с всякакви разколници и схизматици "за петте минути слава" - лобираха, при това на ниво Патриаршия, за интересите на МПЦ по Вардара и то некадърно, за разлика от Москва, даже след като Вселенския Патриарх с томос посочи кой е каноничния духовен водач на Църквата в Република Македония - Охридският Архиепископ Йован. Светейшото ни - Неофит-Симеонов в момента приема, свръх-доволен, медалите от една друга разколническа църква - Чешката, осигурени му впрочем с ходатайството на архим. Дионисий чрез неговите връзки с игумен Филип Василцев... 

Дали Неофит ще се яви пред идещия на посещение Вселенски Патриарх Вартоломей не знаем,  макар че е уговорено съслужение, знаем обаче, че Пловдивския митр. Николай няма да отиде даже да целуне ръка - обявил е, че по това време за Архангеловден ще служи в... гробищната църква в Пловдив за храмовия й празник... Сигурно е обиден Луд Кольо... На най-високо ниво в Истанбул го наричали подигравателно "Пророка от Филипополис"...

12 септември 2015

Огледалото (Ползата от отец Божидар Главев)


Ако ще претендираме и ще се стремим да правим богословие, свързано с църковността и нейните проблеми, ние трябва да се занимаваме с въпросите, които занимават хората в Църквата, без значение богослови ли са те или не. 

Но ако превърнем богословието в средство за интелектуална комуникация в подбрана наша си компания от „специалисти”, неизлизащо като теми и проблематика извън компанията ни по-далеко от тесен кръг наши адепти, сме обречени на сектантщина, независимо кой или какво ни легитимира в нашия труд, според нас си.

Хората се интересуват от въпросите, които отец Божидар повдига в сайта си "Бъди верен" и тъй като неговите отговори, макар и неверни, според мене, са единствените смислени и последователни, дидактично насочени отговори, които въобще някъде получават, за тях учителят е той, а не ние, независимо колко богословски конференции сме посетили и в какви чуждестранни и домашни семинари сме участвали.

Ние трябва да благодарим на отец Божидар, задето вербализира по един или друг начин циркулиращите в Църквата страхове, настроения, подозрения, нищо, че го прави като слон в стъкларски магазин и твърде често самонадеяно и некомпетентно, защото след тези няколко десетилетия на отсъствие на какъвто и да било църковен диалог, не сме в положение да избираме с кого да диалогизираме. Ако имаме кураж и дръзновение, ще се опитаме да отговорим на предизвикателството на Главев, както аз, според скромните си сили, се опитвам да правя от години многократно*, а богословът Венцислав Каравълчев в сайта Двери бг. пък стори това великолепно по един от въпросите, които Главев повдига – за разликите в Стария и Новия Богослужебни календари...

Силите ни обаче свършиха дотук – Венцислав е един изключително задълбочен и ерудиран църковен историк и можа да коментира темата от своите си тясно специализирани позиции, аз пък съм „клъвнал от тук-таме” – от всичко по малко, отнейде повече, от другаде не много, но от никъде достатъчно. Останалите сред нас нямат или компетенцията, независимо с участието си в колко семинари се „праскат”, или нямат волята и интереса да го правят.

Затова предпочитаме да притискаме митр. Йоаникий – неговия Архиерей или да му затвори устата, или да се дистанцира от него, или най-малкото да се прави, че Главев не съществува... 

Обаче не бива тъй... Братя, не чупете огледалата!

Непоискана защита за отец Божидар Главев


Мили мои приятели, вашите приятели, слава Богу не и общи наши, газиха в кръв из епархии и манастири (като любимия ви поп Силвестър), а някои от тях и в собствените си лайна, като любимия ви епископ Сионий, но вие не обелихте и думица по техен адрес, не коментирахте делата им, не ги изобличавахте, не протестирахте. Защото морални уроди като тях, хитри, цинични и безскруполни, знаеха как да ви гъделичкат по интелектуалните топки, които отдавна за друго нищо не стават, освен за гъделичкане... 

Един цитираше Флоровски, друг Майендорф и така купуваха вашето снизхождение... Те знаят, че вие се изживявате като най-здравата и окатата част от БПЦ, заради „хубавото богословие”, което ужким „развивате”. Отдавна съм ви казал, че не развивате всъщност нищо, ами папагалствате, но това е друга тема и хайде да не я подхващаме пак...

Когато еп. Игнатий Карагьозов от Сливен започна офанзива срещу поп Силвестър, задето е купувал изборни гласове за еп. Сионий при изборите за митрополит във Варна и Велики Преслав, започна и да получава серии от заплахи по телефона срещу себе си и своите близки. Наложи се Игнатий да се „скрие” в Кипър. Но вие не бяхте и от това доволни, вие призовавахте, вие изисквахте синодът и митрополита му да го довлекат, ако трябва и за брадата от Кипър, за да го линчувате... И ни дума, ни вопъл, ни стон по адрес поведението на Силвестър... Е, вие ли ще ми говорите, че сте воювали и воювате срещу задкулисието и машинациите в БПЦ?! Моля?!?

Сега се надпреварвате в риторика срещу офикията на свещ. Божидар Главев от Сливенска епархия, задето са го възвели в протойерей. Извинете, но ако отец Божидар беше чак такъв дявол, нямаше да го подкрепя тъй всеотдайно попадията му нали? А на вашите приятели, мили мои приятели, попадиите им къде са?... Първо митр. Йоаникий е направил свещ. Божидар Главев протойерей, а не сайта му „Бъди верен” и второ този сайт е на сем. Главеви, нито е на БПЦ – Патриаршия, нито на Сливенска митрополия, даже не претендира да е енорийски или да е свързан с прицърковно сдружение или фондация, не носи ничие друго „благословение” и никой друг не го легитимира, освен отец Божидар като духовник и човек.

От отец Божидар аз лично съм получавал обиди и подигравки, каквито повечето от вас не са, защото и рядко си позволява да обижда лично. Защо мене е обидил (не съм му останал длъжен де) си е негова работа, щом го е направил, сигурно е намерил своите добри основания, както и аз впрочем моите си... Аз обаче настоявам, че въпреки всички неща (по-голямата част от нещата даже в сайта му), които смятам за неуместни, неверни, дори на моменти изключително вредни, невежи и глупави, той има правото на свое богословско мнение. Нито догмат някой поставя под въпрос, нито каноничността, нито Светата Троица хули или Богородица и светците. Служи Света Литургия и се стреми да проповядва и да обгрижва православните християни на територията на поверената му енория.

Но, казвате вие, поставял под въпрос светостта на някои новоканонизирани светии... А да ви питам пък вази аз – какво ви пука за тези светци? Защото не виждам да ви пука. На делата им ли подражавате, живота им ли следвате във вашия живот? Не. Ползвате ги за патерици, за подплънки по-скоро, за да компенсирате с трошиците усвоено от тях „богословие и святост”, усвоено най-вече на просто ментално ниво, умствените си и личностни дефицити, да. Лицемери такива, дето като книжниците и фарисеите от времето на Иисус зидате пророчески гробници и ги украсявате, сякаш почитате пророците, кой наистина хули светиите - вие или отец Божидар?!

Отец Божидар пише добре, отец Божидар мисли добре. Твърде горещ ум има, затова и често залита, млад е, затова и когато го изобличат, вместо да се замисли, се ожесточава, обаче е в пъти по-стойностен мислител и човек, включително съпруг и свещеник от тия, на които вие не давате и косъм да падне от главата им, защото добре умеят да ви гъделичкат...

Кога отец Божидар изрева, че е останал без пари, макар и за разлика от поп Евгений Янакиев да служи в селска енория по периферията на епархията им?! 

А на Евгений брат му Силвестър е същинска мутра, държащ заведения на центъра на Сливен, търгуващ с големи ставропигиални манастири, отделно от това те и двамата са свещеници в централни сливенски храмове, самият Евгений без богословско образование при това. Защо Силвестър не помогна на брата си, ами и двамата просят непрестанно като изпаднали мангали на Софийската гара?! Колко пъти слушахме и четохме, мили мои приятели, вашите приятели да се оплакват по телевизии и вестници, че пари нямали? Колко пъти Евгений врънкаше християните чрез разни медии за пари, щото покривът на къщата му тече?

Вие обаче си избирате другарите не според евангелски и общочовешки критерии и ценности, ами според способността да ви гъделичкат топките, защото явно сте като тях същите, но без тази им дързост – да бъдат безобразни. Обаче уви, образът, който пазите, е просто кух имидж.

Свърших.

11 септември 2015

Йонатан (Женска песен за нашето поражение)


на Милена

Какво ме питаш? За Славното Христово Второ Пришествие ли? Кога ще бъде или пък как ще дойде? Ще ти кажа за него, но ще ти разкажа и още за Божията Женственост, за която отдавна искаш да научиш повече... Пришествието е събитие, което се случва всеки път, щом Той дойде да постои с нас, макар и за малко... Това „малко” обаче не е всъщност никак малко, защото, Љубави моја, седмица, ден, час с Него, не са време, а са Благословена вечност... Затова в Литургията възпоменаваш „Смъртта, Гроба, Тридневното Възкресение”, но заедно с това и „Славното Негово Второ Пришествие”. Възпоменаваш „спомен и от Бъдещето”, защото това вече не е бъдеще в своя собствен смисъл, определен чрез време, материя и пространство, ами е събитие, в което току що си участвала.

Именно Второто Пришествие бележи и конституира случващото се пред Светата Чаша, когато се причастяват деца, жени и мъже заедно, като Едно Тяло, без никакво разделение на пол, етнос, раса, класа, ние сме във Вечността, в която по думите на Свети Павел, не съществува „ни мъжки пол, нито женски, ни гърци, ни турци, ни беден или богат, ами всички ние сме Едно Тяло – Неговото”. На ония пък, които точно в този момент се опитват да ни върнат към „стария ред”, подреждайки причастниците според пол (първо децата, после мъжете и накрая жените) или според време (кой кога се е изповядал) им казвай с усмивка, защото усмивката най-силно обърква: „Не отделиха ли преди малко, по време на Проскомидията, за Пресвета Богородица първо от Агнеца – частица от хляба, приготвян за Възношението? Това не значи ли, че Първо Тя, Жената, сяда на Трапезата Господня?”...

Да, ако в Царството Небесно влезе някаква женственост, тя ще е само женственост като тази на Богомайката – женственост, заради своя Съпруг и заради Сина им, както и ако там ще има някакво мъжество, то ще е Мъжеството Христово – мъжество заради Бога и Истината.

Ако тази женственост обаче е вечна, значи тя е споделима от всички, затова и Бог ни се разкрива като женствен (с такава женственост) – доверчив, раним, уязвим, кротък – най-вече на Кръста и в Своите жестове и дела на благодат и в Стария, и в Новия Завет... 

А нима е „мъж” св. прор. Осия, който докрай търси и вечно прибира невярната си съпруга Гомер? Ами Йонатан, праведният и добър син на „мъжкаря” цар Саул, „мъж” ли е, като се отказва предварително от трона, чийто пълноправен наследник е, в полза на Давид? Саул в гнева си му рече, че заради това той е „срам за майчината си голота”, че не е никакъв мъж. Давид обаче му каза друго, каза му, че неговата любов превъзхожда „любовта на жените”, че е бил той именно „желан от него”, „рачителен”, според превода на П. Р. Славейков, т. нар. "протестантски превод" на Библията.

Хубава е тази стара дума – рачителен...

В южнославянските езици често „к” преминава в „ч” или „ћ”, защото те словосъчетания като „ки”, ке” в началото или в края на думите не изтърпяват лесно. И ако се срещат все пак такива, те са или единични изключения, или турцизми. Опитай се да кажеш „ки” или „ке” и ще видиш, че за да го кажеш, изнасяш езика си напред за „к”-то, сякаш се опитваш да кажеш „ч”, „ќ” или „ћ”, докато за „ка”, „ко”, ку” „к”-то се изговаря леко, гърлено, както и трябва да се изговаря „к”. „Рачителен” т.е., както и ръчен, иде от „ръка”, това е този, който е до ръката ти, към когото охотно посягаш, това е и смисълът на хубавия остарял български глагол „не рачи” – не поиска, не пожела, не посегна.

Онзи, когото Давид, „мъжът по сърцето на Бога”, искаше до ръката си, беше Йоанатан. Същият Йонатан обладаният от зли духове Саул не искаше и да погледне. Защото Йоанатан имаше „женственост” (доверие, кротост и уязвимост) като Богородичната, затова и доверчиво остави собствените си синове в ръцете на Давид, в случай, че бъде сам той убит, зaедно с трона си приживе, падащ му се по наследство. При тяхната последна среща Йонатан го помоли никога да не вдига меч против някой негов потомък. Давид изпълни тази молба, а след смъртта в битка на Йонатан изпя това, което вече споменахме, че му е бил „желан, рачителен”, че любовта му е превъзхождала женската любов... Пък знаем колко Давид е обичал жените и как цели Вселени е прекроявал за някоя от тях, като например за Вирсавия или за Авигея...

Саул се беше хванал за плътта, за царстването, за синовете си, на тях разчиташе. А Йонатан се уподоби на Жена. Но не просто на жена, ами на Всемайката, на Приснодевата... Така и Богородица се отказа от „полагащото се на всяка жена”, за да роди Христос не „по Закона”, нито от съприкосновението с нечия друга плът, ами от Дух Светий и след като се сдоби с Него, отхрани и отгледа, Го преподаде за нас и на нас... 

Ех, Всесвета Божествена доверчивост, ех, поразяваща благодат!... За нас преобразяваща, а за беснеещите непостижима и неразбираема, затова недосегаема и в безопасност от тях.

Йонатан, който според бесния си баща бе станал „срам за майчината си голота”, се превърна всъщност в притча, в икона на истинското другарство. Но за да се стигне дотук, Йонатан трябваше да умре, той първо умря като син за Саул, а сетне на едно бойно поле умря заедно с него... Бог утешаваше Саул, въпреки всичко, докато го измъчва злия дух, с песните на младия Давид, а последната му утеха беше да умре заедно със сина си в тяхната последна война заедно. Саул изгуби трона за себе си и за потомството си в полза на Давид и неговите потомци, Саул мислеше, че е изгубил и синовете си, но в тази загуба намери повече от син, защото в последната им битка Йоанатан показа истинското мъжество, умирайки, докато защитава други, в случая и баща си.

Йоанатан напусна себе си, отрече се от себе си първо, оставяйки трона на Давид като доброволен дар, дар на обич, на любов. Йоанатан отдаде и самия свой живот, заради друг след това, а като Сам Христос казва - няма по-голяма любов от тази да отдадеш живота си за приятелите си.

В I-ва глава на кн. Битие ни се казва, че мъжът е създаден за „секс, за труд и за война”. Защото само в тия три неща (както и в молитвата) човекът е истинно екстатичен, разширяващ се от място до Вселена, от време до Вечност, не статичен, не просто и променлив, плътски динамичен. 

Екстазът от другия, за когото си открил слабините си – своите за него и неговите за теб, е в това, че го постигаш – приемаш него у себе си и намираш себе си в него. Пренебрегваш страховете си, рискуваш да бъдеш уязвен, но в това намираш не просто удоволствие в края, ами постигаш екстаза на споделеното битие, живот подобен на Светотроичния, затова и несвършващ. Това е сексът. 

А екстазът от това да умреш не просто за някаква истина, за някаква праведна кауза, ами за да живеят други, за да са живи тези, които обичаш, е истинският екстаз на войната. Това не е просто адреналинът от победата, адреналинът от убиването, затова и най-хубавите войнишки песни са тези, които описват красотата на саможертвата, красотата на поражението, а не песните на победителите, които са обикновено сакати и глупави... Маршовете са за глутници. Когато народът на Израил пееше маршово – „Цар Саул уби хиляди, а Войвода Давид десетки хиляди!” песента предизвика само омраза – омразата и завистта на Саул. Никой не пее тази песен вече, тя е епизод. Но когато Давид възпя смъртта и поражението на Саул и Йонатан, песента стана вечна. Не в победите си, ами в поражението Саул получи Вечността и то чрез Другия, чрез сина си Йонатан.

Екстазът от труда пък е екстазът в Евхаристията. Не е радостта в трупането. Трупането на блага, затварянето им за себе си, приспива душата, отежнява я. Затова и богаташът от Евангелската притча, който е разбогатял неимоверно, казва на душата си – „Яж и пий, душо!” и неслучайно Божият глас към него е, че през нощта душата му ще бъде отнета. Ще остане без нея, докато спи, вярвайки си, че и самата нея е приспал. Бог, според притчата на Христос, ще му отнеме нещо, защото не му го е дал, за да го приспива, ами му го е дал, за да се движи, да се разширява, да екстазира. А екстазът от имането, радостта от придобитите с труд плодове, от изобилието, е в споделянето им с другите на Трапезата Господня.

* * *

...А дали ти казах на тебе пък вчера, че ми миришеш на Вечност?

26 август 2015

Целувките (за Бога, Литургията и женските Му имена)


на Милена

А знаеш ли причината (моето оправдание) да се смея с глас при целувките?... Тя е, че и Сам Бог играе с тия, които Той обича.
„Господ Бог твой, който е сред тебе... Ще се развесели за тебе с радост. Ще те милва в любовта си. Ще се весели за тебе с песни.” (Софроний 3:17)
Играеха един с друг Авраам и Сара, а после Исаак и Ревека...

Самият Исаак (името му означава дете на смеха) се роди след една игра между Бога, Ангелите, Авраам и Сара... Трима Ангели гостуваха в шатрата на Авраам и Сара и след като всички ядоха и пиха, решиха да се посмеят. Казаха на Авраам, че до една година време деветдесетгодишната Сара ще има от него син. Сара чу и започна гласно да се смее. Ангелите обаче не само, че не се оскърбиха, ами и повториха казаното... Вероятно Сара се разсмя още по-силно... След година се роди Исаак, нарекоха го така, заради смеха на Сара.

А Иисус, в Пустинята на изкушението, казва на дявола, че човек ще живее не само с хляб, но с всяко слово, излизащо от Божиите Уста... Гледала ли си как птиците хранят своите малки пиленца?... Не, не бързай да мислиш, че аз сега сравнявам непочтително Бога с птица, защото помисли – не казва ли Самият Иисус в Евангелието, че би искал да събере жителите на Йерусалим, както квачка пилци под крилете си, пък в случая Той говори като Бог, идентифицира се с Яхве, пророкувайки, казва че, много пъти бил искал да направи това, обръщайки се назад към близката и към далечната история на града, оплаквайки бъдещото му.

А гледала ли си пък как майка храни детето си с храна, която то още не е готово да яде, защото е твърде малко?... Детето е накърмено и тогава родителите му сядат да се хранят. Детето ги гледа как ядат, дояжда му се и на него, макар да не е вече гладно. Майката знае, че иска да яде и с тях. Тогава взима хапка от твърдата, неподходяща все още за него храна, сдъвква я добре, сетне я вади от устата си и я пъха в неговата.

Боже-Господи, Любов моя – а някои ми разправят, че Бог е неумолим, че Бог наказва всяка грешка, с удоволствие едва ли не!... Как ще е Той такъв, като навсякъде в Творението Му, макар и огрешено, заради нашия срещу Него бунт, виждаме тези „икони на благодатта”?!

Иисус прие дори целувката на Иуда Искариотски, целувката, с която тоя Го предаваше, показвайки на стражарите чрез нея Кой Е точно Той. Затова и грехът на Иуда е тъй голям. Иуда седеше на Последната Трапеза, ядеше и пиеше с Христос, обмисляйки предателство, Иуда и целуна, мразейки и продължавайки да мрази. Двама души само в Новия Завет са наречени синове на Погибелта – Иисус назовава тъй Иуда, а св. Павел така нарича Идещия Антихрист, а пак пък Иисус заявява, визирайки отново Иуда, че един от Учениците Му е дявол, при това "избран от Него дявол"...

Постъпката на Кариотеца до такава степен е потресла Църквата – от останалите Единадесет ученика, та до днес, че вече хилядолетия в предпричастните молитви ние повтаряме – „Тайната на враговете Ти няма да издам, нито целувка като тази на Иуда ще Ти дам... Направи ме Свой Причастник, Господи!”

Ние се молим така, обещавайки, не само, защото се страхуваме да не последваме съдбата на Иуда, която го застигна след целувката, а защото преди да докоснем Пречистите Тяло и Кръв с устните си, искаме да утешим, да уверим в любовта си Христос, знаейки, че Христос няма да отклони нашата целувка, тъй както не отклони и Иудината. Това, Любов моя, е страх не да не би да не бъдем приети, защото Христос не отблъсква никого, дори намеренията му да са зли, а е страх да не нараним, към тоя страх ни подканя, този страх насърчава и свещеникът, възгласяйки в Литургията поканата-заповед да се причастим „Със страх Божий, с вяра и любов, пристъпете”. В любовта друг страх няма и не може да има, освен страхът да не би да я оскърбиш.

Бог не само не отказва целувката ни, но и Пръв посяга да целуне. Наведе се над бездушния Адам и целувайки го, вдъхна в ноздрите му жизнено дихание. Блаженият Павел пък обяснява в едно от Вечните си Писма, че Апостолите разнасяли из цялата Земя Евангелието именно като „вест на помирение”, като уверение за това, че Бог не воюва с човеците, макар и те постоянно да се опитват да воюват с Него.

Така точно и ние, познавайки Бога и разпознати от Него, познаваме един другиго като Негови в „светото целувание” – Целувката на мира, която днес съслужещите свещеници в Светия Олтар разменят помежду си по време на Литургията, а в древност е била разменяна между всички присъстващи в Храма. Това се случва преди да кажем ние всички Символ верую, с което изповядваме общност на вярата, постигната чрез любовта, изразена в тази целувка преди това. Целувката е и преди Анафората – преди да въздигнем към Бога Светите Дарове, а и сами себе си, заедно с тях, за да разпознае у тях Той Христови Тяло и Кръв (да припознае като Тяло Христово и нас като Църква), да ги преобрази така и тях, и нас, та да снизходи чрез Светия Дух и ни направи съучастници във Възкресението на Христос - да съвъзкреси и тях, и нас, съединявайки ни със Себе Си в Христа-Бог, заедно с целия наш свят в образа на тези обновени вино и хляб. А тази целувка на любовта, позволяваща ни заедно да се въздигнем в Анафора към Бога, ни прави сетне достойни да се причастим, приемайки Христос в себе си, защото Го приемаме вече не като чужд, ами като разпознат в любовта „Един от нас”, а от Него сме разпознати ние пък, като Нему подобни.