29 юли 2015

Двуглавият Разкол и фамозното 30-то Апостолско правило


Славянските църкви, за разлика от множество Древни Източни Патриаршии, се управляват не от канони и Апостолски правила, ами от устава си. Но това не означава, че уставът трябва да е противен на каноните, напротив, той трябва да въплъти духа и смисъла им, като умно ги интерпретира и приложи в съвременен контекст. Уставът се създава (отменя или променя) на Църковно-народен събор, който според последната промяна в Устава на БПЦ се нарича само Църковен събор. За да се управлява една Поместна Православна Църква, пък било тя и със статут на Патриаршия, според каноните, се изисква дълга традиция в това, както и високообразовани църковно и богословски специалисти, при това с безспорен авторитет в Църквата и обществото – и личен, и професионален. В БПЦ такива ние нямаме, а се съмнявам и че в останалите Поместни Църкви със славянски произход има достатъчно такива на брой, макар и да могат да се изброят някои имена.

Канонистът, на чиито плещи би легнала отговорността да консултира синода или Патриарха, трябва да бъде, както казахме, доста добре образован богословски, освен добре, също така и в широк богословски диапазон. Добър библеист, добър литургист, добър познавач на църковната история и наследството на светите отци. В противен случай ще настане пълен хаос в Поместната Църква и тя ще се превърне в поле на всевъзможни злоупотреби и спекулации.

Но всичко това на нас не ни пречи, при все наличието на действащ Устав, да се държим тъй сякаш устав няма. На челно място в неглижирането на Устава стоят двама владици – Пловдивския и Видинския с последните си изпълнения по хиротонисването на епископи – единият без завършено богословско висше образование и потънал в дългове, въвлякъл в тях и множество свои събратя, ръкоположен за епископ противно на Устава на БПЦ, другият без достатъчни години за това, пак против Устава.

Това не е първото неглижиране на Устава на БПЦ от страна на Николай и неговите приятели – сам той, без да се е вясвал в манастир, стана епископ и след това митрополит. Около скорошните патриаршески избори Николай инспирира „гражданска инициатива” за промяна на уставното положение, според което патриархът трябва да има минимум 50 години като възраст – неколцина църковници, сред които и представители на Дирекция по вероизповеданията към Министерски съвет, призоваха са промяна на уставното положение преди започването на изборите, за престъпване на Устава т.е., защото неговата законна промяна е възможна само и единствено на Църковен събор... Обаче не му мина номерът... Няма какво да се връщаме и по-назад във времето, когато той направи игумения на манастира „Света Петка Мулдавска” една жена, която пред портите пострига за монахиня, а в двора назначи за игуменка, без, подобно на него, да е престояла и неделя-време като послушница някъде.

Тези неща произтичат от „богословието на митр. Николай”. Според богословието на Николай Светият Дух е слязъл над него лично (защото Той слиза тъй само върху Архиерейски събор, върху всеки от тях поотделно) и без да има никакво значение какъв си мизерник, получаваш в пълен комплект всяко знание и духовна власт. Това ние не твърдим, защото сме му светили, когато идеята се е зародила и укрепнала в непредвидимата му глава, а защото сме го чели и слушали в проповеди лично от него, както и от кръжеца богословстващи около него. С една дума той е в пълното си, от Бога дадено, право да си играе с каноните, интерпретирайки ги самонадеяно и несъборно и въобще да немари за съществуването на Устав, най-вече в частите, които нему не изнасят.

Но да почваше и да свършваше всичко с Николай, да го затворим в лудницата и да продължим напреде. Николай обаче не е просто един от нас и като нас, той е нашето огледало, затова да не бързаме да го чупим, ами внимателно да се огледаме.

Два Разкола епизодично възкръсват и набират скорост, събирайки симпатизанти и сред вярващите в каноничната БПЦ. Тези два разкола са ужким коренно различни по характер и цели, а растат на идентичен подход в начина си на легитимиране. Това са старокалендарният разкол и политическият разкол.

Старокалендарстващите се позовават на решения на Вселенски Събори, според които в никакъв случай Великден не бива да съвпада с Иудейската Пасха, ами трябва да я следва и тъй като според тях това е станало възможно да се случва (да съвпадат двата празника по време) с промяната на Юлианския клендар, значи всички, празнуващи или одобряващи Възкресение Христово да съвпада с юдейския песах, сме вероотстъпници и лъжовно православни. Идеолозите на политическия разкол пък използват друг канон – Апостолско правило (30-то от I Апостолски събор в Йерусалим), според което всеки епископ, получил това служение с помощ от светската власт, трябва да бъде отстранен и низвергнат. Това априорно са всички епископи и митрополити, които са влезли в правомощията си след решение на БКП и държавен декрет.

Звучи логично нали? Много даже убедително, тези двете разколнически групи са истински „православните”. А ние сме мерзки предатели и отстъпници. Затова аз им предлагам да се съберат и хванати под ръка, заедно да вървят... по дяволите, където впрочем според светите отци отива всеки разколник рано или късно.

Звучи логично, както впрочем и всеки вид протестантстване, но хилядолетната практика на Христовата Църква ни показва нещо съвсем друго. Първо този канон липсва в библейския текст, в който са записани от св. ев. Лука решенията на Първоапостолите, събрали се по съвсем друг повод впрочем – възникнали недоумения сред християните в Антиохия, свързани с валидността и приложимостта в Църквата на Мойсеевия Закон отстрана на езичниците, които са станали християни. На един по-късен етап, когато се засилва антагонизмът между Църквата и Рим, Апостолските приемници добавят този канон в духа и смисъла на Апостолското предание (сам св. Йоан Богослов вероятно е все още жив). Императорите обявяват християнството за незаконна религия (заедно с класическия юдаизъм) и става подсъдно и смъртоносно дори просто това да си християнин. Последователите на Христос са екзекутирани без нужда от каквото и да било друго обвинение, за разлика от времето на гоненията при Нерон например, когато са убивани главно по обвинение, че били подпалили Рим, а не защото са християни. Както впрочем и комунистическата власт първоначално избива християните, най-вече техните водачи, по обвинение, че са монархо-фашистки реакционери или западни шпиони и диверсанти, а не като християни, още повече, че по Конституция религиозната свобода е била гарантирана.

В определен смисъл това са наченките на „първия устав” – Апостолските наставления се интерпретират и дори видоизменят с цел актуализацията им в нов исторически, религиозен и социален контекст...

Едва няколкостотин години по-късно канонът е изоставен. Триста и единадесетте епископи в Никея приемат св. имп. Константин да свика (да открие и да закрие) I-я Вселенски Събор. Самият Константин не само, че не е все още християнин, ами приятел просто на християните (сам приема Свето Кръщение едва пред смъртния си одър), той клони към ереста, заради която Съборът е свикан, предпочита нея, като богословските съветници, с които се обгражда, го съветват именно това – самите те ариани или клонящи към арианството. Величието на Константин, бързаме да кажем, е в това, че не се налага над Събора, макар и Император-Самодържец, смирява се пред волята на Църквата, покорява се на Съборния Разум, заради което и Църквата го „осиновява” посмъртно и го възвеличава за смирението, назовавайки го дори Равноапостолен като светец... Константин Велики обаче е владетел не „според симфонията на св. имп. Теодосий” или след християнско църковно царепомазание, той е такъв по силата на старата римска езичническа парадигма – Понтифекс Максимус (Върховния Мостостроител между света на боговете и този на хората – сакралното и профанното) и по силата на това – бог на земята. Това, което Константин прави за християнството, погледнато формално-исторически, не е много повече от признаването му за законна религия и прекратяване на преследванията. Отците обаче приемат почетното му председателство на Великия Събор, сякаш изобщо не са чували за „30-то Апостолско правило”.

По-късно Византийският Император е този, който по силата на това, че се явява християнски владетел, въздига и сваля епископи, митрополити, патриарси. Но хайде, ще кажем, че той носи специалния печат на „църковното царепомазание”, наследникът му обаче – Цариградският Султан прави същото, нещо повече, освен че предоставя (често продава) Патриаршеския престол в Цариград някому, той използва патриарсите като своеобразни етнарси – застъпници и отговарящи за поведението на милета – православния християнски народ на територията на Османската Империя. Автономията на българските епархии, създаването на Екзархията, е със султански декрет. Интересното е, че гърците нямат проблем с това, ами по-скоро с териториалните претенции на Българската Екзархия – вместо за 12 митрополии, българите настоявали за 15 и това е била причината за разрива и последвалата схизма...

...Някои визионери обаче, съвсем по протестантски, искат да прекроим и преработим цялата си църковна история, за да бъде възвеличен „любимия им канон”. 

Да, да, ей сега!

Няма коментари: