29 юли 2015

Протестанти ли са „православните” сини момчета


Църквата не разпознава властта като богоустановена или богоборна според идеологически някакви критерии - философски или социални и политически. Според св. ап. Павел „всяка власт е от Бога”. Християните са длъжни да се покоряват на властите с изключение на случаите, при които от тях се изисква пряко и ясно отричане от Христос – да вербализират отричането си пред свидетели, обикновено държавни служители, като често в добавка и да признаят божествеността на цезаря, като прикадят пред статуята му в езически храм. С принципната рамка обаче на тази власт в социално-политически аспект те проблем нямат или по-точно казано – не търсят в това проблема. Властта е поставена от Бога, според Павел (а и според св. Петър) с една цел – да съблюдава за справедливостта, да наказва престъпниците и да поощрява добродетелните хора, затова, пак според св. Павел, „Бог е дал на владетеля меч”.

Това е много мъдър, по нашему, подход, защото ние виждаме как самия езически Рим претърпява няколко метаморфози по отношение на конституиращата властта политическа парадигма. Ромул и Рем, легендарните основатели, по чудесен начин са спасени като невръстни деца, кърмени и отгледани от вълчица, но те не са божествени, не са божествени и бегълците от Троя, заселили Рим, според Енеидата. Божествеността на водача времето на Републиката не познава, нито времето на царете отпреди републиката, не са божествени нито триумвирите сетне, нито диктаторите. 

За първи път Цезар (Гай Юлий) започват да спрягат като „божествен”. Цезар е заинтригуван от източната „политическа мисъл”, с която се сблъсква, може би, в Египет, божествеността на фараона или на източния цар е задължителна, създаваща държавността. Не случайно и съприкосновението с Изтока е това, което много преди Цезар, изкушава Александър Македонски да пожелае „божественост”, както се вижда и от създадения мит, че е син не на баща си Филип, ами зачеването му е резултат от свръхестествено божие посещение при майка му.

Но въобще от „божествеността” на водачите и на героите в гръко-римския свят рядко следва някаква претенция в социален и политически аспект, с нея обикновено се обясняват техните лични качества и добродетели. На Изток не е така, затова е и може би тоя „ужас от Изтока”, който западната култура наследява още от времето на войните на Спарта и Атина с Ксеркс и Дарий, подсилен и от наследството на старозаветните пророци, както и на късната старозаветна апокалиптика, която у Вавилон и Египет вижда ярки „икони” на богоборчество, нещо, което и св. Йоан Богослов в Апокалипсиса си усвоява.

Цезар е убит в сената като тиранин. И макар много от следващите цезари, които в доста отношения превръщат Рим в империя от източен тип, да присвояват (институционализирайки я) „божествеността” на Гай Юлий, не всички я възприемат тъй лесно като Калигула или Нерон. За селянина-император Веспасиан това е глупост, както и за императора-философ Марк Аврелий. И все таки нещата са сякаш диференцирани – владетелят е божествен, доколкото е потомък на божествените цезари Гай Юлий и племенника му Октавиан Август, божествен е Цезар и неговите потомци, те са божествени, защото са Цезарови, а не е божествена институцията на императора сама по себе си. Още повече, че Цезар в всъщност лично име И това е в кореспонденция с популярния римски езически култ към предците и дома, а не с култа към властта в Египет или Вавилон. 

"Божественият" Нерон например е осъден на смърт не за друго, ами заради майцеубийство – най-тежкото престъпление според римските обичаи – да посегнеш на родител. Убийците на бащи и майки не са получавали правото на достойна екзекуция, предвидена иначе за всеки римски гражданин – посичане с меч, ами са били завързвани в чувал и хвърляни в реката Тибър, па ако ще и да са „божествени”. Нерон не е хвърлен в Тибър, защото успява да се самоубие с активната помощ на свой освободен роб, преди да го арестуват.

За какво ни беше това въведение ли? Аз отде да знам бе!? Правя се просто на умен и начетен! А вие не сте длъжни да вярвате на всичко това, твърде е вероятно да си го измислям – нали на са го писали в Двери бг., нито са го „давали по Горан Благоев", откъде сте сигурни, че е вярно!?

И така, докато вие се чудите какво става и накъде ще избия, аз ще продължа мисълта си... Рим на „божествените цезари” е този, с когото Древната Църква има проблем, при това кървав проблем. Самите Павел и Петър обаче – единият, поради това, че е прост палестински рибар по професия, повесен на кръст, с главата надолу по негова молба, а другият посечен с меч по заповед на самия Нерон, защото е римски гражданин, наставляват християните да са „добри поданици”, да уважават властта и да й се покоряват. Нещо повече – сам Павел нееднократно търси и се осланя на римския „цезаров съд” в премеждията си из провинциите. И Христос, и Петър, и Павел комуникират свободно с римските велможи и военни, като Петър дори, според разказа на Лука в Деяния Апостолски, остава доброволно в ареста, при все че Ангел Господен ги е освободил със съработниците му по чудодеен начин – остава с цел да не навреди на отговарящия за охраната му римски офицер.

Идеята за политическата и социална оценка на властта, според конституиращата я рамка и парадигма, иде от западното християнство. По-точно се базира на протестантската социална етика. Тази идея се основава на старозаветния възглед за властта като „заветна институция” – царят е легитимиран дотолкова и дотогава, докато се покорява на Божия Закон, на Мойсеевия Закон и доколкото него се опитва да утвърждава в царството си. Отстъпниците-царе от Закона губят своята легитимност и неприкосновеност – едни погубва сам Бог, други падат в битката с враговете на Израил по Негово пак допущение – като Саул, трети стават жертва на метежи, които според древния летописец Бог е подбудил и дори благословил, четвърти пък, като Ахав, получават срещу себе си силни вътрешни съпротивителни движения, като това на войнствените яхавити, предвождани от пророци като св. Илия.

Всичко това е валидно само, докато народът на Израил има своя и суверенна държавност обаче. Но си струва да подчертаем, че в паралел с него, нещо подобно се случва в първата Християнска Империя – Византия. Като цар на Християнската Икумена (Вселена) в държава, припокриваща се с границите на самата Църква, християнският император има за задача, възложена лично от Бога, да бди и съблюдава на неговата територия да не се ширят ереси, както и да подкрепя православните епископи в това да пазят неповредена Апостолската вяра. Отстъпи ли от този свой дълг, включително и ако се отдава на морално пропаднал живот, получава огнени изобличения от проповедници като св. Йоан Златоуст например, който не се е колебал да сравнява една империатрица с беснееща Иродиада. Когато императорите пък застават в подкрепа на ереси, ако и да не започват срещу тях православните християни метежи и бунтове, спират да ги разпознават като християнски владетели.

А народът на Израил често заживява в различни условия – извън границите на своята теокрация, в чуждо царство и се променя коренно подходът и отношението към властта. Йосиф Съновидецът, попаднал в Египет по стечение на обстоятелствата, а после довел там и целия си бащин дом, активно сътрудничи на фараона в утвърждаването на властта му. Това сътрудничество впрочем не донася нищо повече на синовете на Иаков-Израил, освен спокоен и нормален живот в Египет за времето на тази династия. Същото, без колебание, прави и св. прор. Даниил за времето, в което еврейският елит е затворен във Вавилон – седемдесетте години на т. нар. Вавилонско пленничество – за времето на Навуходоносор става „началник на мъдреците” – астролозите и халдейците, а за това на Дарий Мидянина – един от тримата князе, началници над сто и двадесетте сатрапи в империята. И пак единственото, което успява да извоюва Даниил за себе си и за евреите, не е нищо повече от религиозна свобода.

Следователно „сините момчета” в Православната Църква, които настояват, че Църквата ще се „оправи”, когато се самоочисти – изобличи, дистанцира се от тях и осъди тези свои членове – миряни, свещеници или владици, сътрудничили с органите на социалистическата държава, протестантстват, без да го знаят.

А някои от тях вероятно и го знаят.

Няма коментари: