"Зависимостта" в блог "Богословие" 

 В блог "Лирика" - "Остана ми една забава"

 Философските статии на Дiана Харчук ТУК

26 август 2015

Целувките (за Бога, Литургията и женските Му имена)


на Милена

А знаеш ли причината (моето оправдание) да се смея с глас при целувките?... Тя е, че и Сам Бог играе с тия, които Той обича.
„Господ Бог твой, който е сред тебе... Ще се развесели за тебе с радост. Ще те милва в любовта си. Ще се весели за тебе с песни.” (Софроний 3:17)
Играеха един с друг Авраам и Сара, а после Исаак и Ревека...

Самият Исаак (името му означава дете на смеха) се роди след една игра между Бога, Ангелите, Авраам и Сара... Трима Ангели гостуваха в шатрата на Авраам и Сара и след като всички ядоха и пиха, решиха да се посмеят. Казаха на Авраам, че до една година време деветдесетгодишната Сара ще има от него син. Сара чу и започна гласно да се смее. Ангелите обаче не само, че не се оскърбиха, ами и повториха казаното... Вероятно Сара се разсмя още по-силно... След година се роди Исаак, нарекоха го така, заради смеха на Сара.

А Иисус, в Пустинята на изкушението, казва на дявола, че човек ще живее не само с хляб, но с всяко слово, излизащо от Божиите Уста... Гледала ли си как птиците хранят своите малки пиленца?... Не, не бързай да мислиш, че аз сега сравнявам непочтително Бога с птица, защото помисли – не казва ли Самият Иисус в Евангелието, че би искал да събере жителите на Йерусалим, както квачка пилци под крилете си, пък в случая Той говори като Бог, идентифицира се с Яхве, пророкувайки, казва че, много пъти бил искал да направи това, обръщайки се назад към близката и към далечната история на града, оплаквайки бъдещото му.

А гледала ли си пък как майка храни детето си с храна, която то още не е готово да яде, защото е твърде малко?... Детето е накърмено и тогава родителите му сядат да се хранят. Детето ги гледа как ядат, дояжда му се и на него, макар да не е вече гладно. Майката знае, че иска да яде и с тях. Тогава взима хапка от твърдата, неподходяща все още за него храна, сдъвква я добре, сетне я вади от устата си и я пъха в неговата.

Боже-Господи, Любов моя – а някои ми разправят, че Бог е неумолим, че Бог наказва всяка грешка, с удоволствие едва ли не!... Как ще е Той такъв, като навсякъде в Творението Му, макар и огрешено, заради нашия срещу Него бунт, виждаме тези „икони на благодатта”?!

Иисус прие дори целувката на Иуда Искариотски, целувката, с която тоя Го предаваше, показвайки на стражарите чрез нея Кой Е точно Той. Затова и грехът на Иуда е тъй голям. Иуда седеше на Последната Трапеза, ядеше и пиеше с Христос, обмисляйки предателство, Иуда и целуна, мразейки и продължавайки да мрази. Двама души само в Новия Завет са наречени синове на Погибелта – Иисус назовава тъй Иуда, а св. Павел така нарича Идещия Антихрист, а пак пък Иисус заявява, визирайки отново Иуда, че един от Учениците Му е дявол, при това "избран от Него дявол"...

Постъпката на Кариотеца до такава степен е потресла Църквата – от останалите Единадесет ученика, та до днес, че вече хилядолетия в предпричастните молитви ние повтаряме – „Тайната на враговете Ти няма да издам, нито целувка като тази на Иуда ще Ти дам... Направи ме Свой Причастник, Господи!”

Ние се молим така, обещавайки, не само, защото се страхуваме да не последваме съдбата на Иуда, която го застигна след целувката, а защото преди да докоснем Пречистите Тяло и Кръв с устните си, искаме да утешим, да уверим в любовта си Христос, знаейки, че Христос няма да отклони нашата целувка, тъй както не отклони и Иудината. Това, Любов моя, е страх не да не би да не бъдем приети, защото Христос не отблъсква никого, дори намеренията му да са зли, а е страх да не нараним, към тоя страх ни подканя, този страх насърчава и свещеникът, възгласяйки в Литургията поканата-заповед да се причастим „Със страх Божий, с вяра и любов, пристъпете”. В любовта друг страх няма и не може да има, освен страхът да не би да я оскърбиш.

Бог не само не отказва целувката ни, но и Пръв посяга да целуне. Наведе се над бездушния Адам и целувайки го, вдъхна в ноздрите му жизнено дихание. Блаженият Павел пък обяснява в едно от Вечните си Писма, че Апостолите разнасяли из цялата Земя Евангелието именно като „вест на помирение”, като уверение за това, че Бог не воюва с човеците, макар и те постоянно да се опитват да воюват с Него.

Така точно и ние, познавайки Бога и разпознати от Него, познаваме един другиго като Негови в „светото целувание” – Целувката на мира, която днес съслужещите свещеници в Светия Олтар разменят помежду си по време на Литургията, а в древност е била разменяна между всички присъстващи в Храма. Това се случва преди да кажем ние всички Символ верую, с което изповядваме общност на вярата, постигната чрез любовта, изразена в тази целувка преди това. Целувката е и преди Анафората – преди да въздигнем към Бога Светите Дарове, а и сами себе си, заедно с тях, за да разпознае у тях Той Христови Тяло и Кръв (да припознае като Тяло Христово и нас като Църква), да ги преобрази така и тях, и нас, та да снизходи чрез Светия Дух и ни направи съучастници във Възкресението на Христос - да съвъзкреси и тях, и нас, съединявайки ни със Себе Си в Христа-Бог, заедно с целия наш свят в образа на тези обновени вино и хляб. А тази целувка на любовта, позволяваща ни заедно да се въздигнем в Анафора към Бога, ни прави сетне достойни да се причастим, приемайки Христос в себе си, защото Го приемаме вече не като чужд, ами като разпознат в любовта „Един от нас”, а от Него сме разпознати ние пък, като Нему подобни.

25 август 2015

Чаши за вино (Да помене Господ-Бог в Своето Царство)


"...pobrka predja, kad te obgrlim s ledja kao violoncelo" (Đorđe Balašević "Galicia")
на Милена

...И пак ме питаш, моя мила, защо искам да сипвам в обувката ти вино, желаейки да го пия точно оттам... Някои са пиели виното от паници и бокали по площадите, други по някой път го пием направо от шишето, затворени сами и между четири стени...
„Горко на охолните... и на живеещите безгрижно... които пиете вино с цели паници.” (Амос 6:1, 6), „Българите, неверните, с коне влизаха в черквата, с бокал пиеха виното, с маджрак бодяха нафората.” (българска народна песен)
А виното не е направено за опиване, нито е белег на юначество да го пиеш, не е и лек за самота, ами е създадено за Богослужение, за да „весели Бога и хората”, както пише в книгата Съдии Израилеви  св. прор. Самуил. Виното е споделено битие, виното е средство за истинен екстаз – да постигнеш другия, опознаваш го обичайки и обикваш познавайки, опивайки се най-вече от него и с него, не с виното, а с Другия. С вино излизаш от себе си, но ако не срещнеш в това себенапускане Другия, ще срещнеш не даже и сам само себе си (такъв какъвто си), но бесовете си - страховете, фантазиите – илюзиите и измислиците.

Кръвта Христова беше пролята първо на градския площад, където Го биха и бичуваха, но Кръвта Христова преля – изпълни Йерусалим и потече по хълмовете край града, точно както онази река, извираща изпод една от Храмовите стени и заливаща всичко по пътя си от видението на св. прор. Йезекиил... 

А според Мойсей „животът е в кръвта”. 

Тази кръв обаче уми и оживотвори тия, които Го последваха до Голгота, заставайки под Кръста – едни още тогава, други по-късно, защото всеки от Апостолите стигна в крайна сметка до Кръста. Но Йоан и Богородица бяха първи. Под Кръста Йоан получи Нова Майка, а Мария се сдоби с нов син чрез изтичащия към тях и вливащ се в тях Негов живот... 

Магдалката, която също беше там, обаче Той задържа само за Себе Си. Защото ако Богородица и Йоан се превърнаха в притча и първообраз на Църквата, то Мария Магдалина стана притча за човешката душа, познаваща и истински обичаща в дълбината си само и единствено Него, намираща себе си цяла и истинска само у Бога в Христа. Затова и Магдалина беше първа, която Го посрещна сетне, видя и разговаря с Него Възкръснал. 

При Кръста се родиха отново дори и тия, които отидоха там без вяра, изпълнявайки просто своя служебен дълг.

Проболият Го накрая с копието си римски офицер изповяда „Този наистина беше Божий Син”, като не му беше нужно друго „знамение”, освен изтеклите от ребрата вода и кръв. Така тия станаха участници в тази Първа Литургия, престоявайки чак до момента на възливането на „теплотата”, която днес свещеникът добавя в Светия Потир – вряща вода, символ на изтеклата тогава от ребрата на Спасителя вода заедно с Кръвта. Той и войниците му „напуснаха Литургията”, със собствените си ръце „затваряйки Дверите” след себе си, като запечатаха Гроба и не станаха свидетели на Възкресението. За тях беше още рано. В тази Първа Литургия те дочакаха не само началото на Литургията на верните, но останаха почти до самото Причастие.

Затова и ние преливаме за нашите покойни – обикновено на гробовете им, а аз пък лично всякога, когато пия. Преливайки кръв в образа на вино, ние ги каним, викаме обратно сред нас на Трапезата, постигаме ги отново, без значение от материя, време, пространство и разстояния, в пролятата кръв, затова и православните светци са казали, че този, който се моли истински, той „пролива кръвта си”.

Пролятата в Йерусалим и преляла по околностите му, по цяла Иудея и „до краищата на Земята” Кръв на Спасителя събра всички у Него и с нас сподели Него. Благодарение на това Възлияние Той разшири Себе Си не само „до краищата земни”, но и можа да бъде едновременно сетне в Гроба заедно с тях (носен от тях) - римляните, бл. Никодим и бл. Йосиф от Ариматея (истински праведните фарисеи), в Рая с каещия се разбойник от съседния кръст и в Ада с нас и за нас.

Христос възля Себе Си, за да ни постигне, напусна Себе Си и се вля в нас, без да се променя да ни приеме. Аз тази смелост и сила нямам. но да пия поне за това мога чрез тези няколко капки вино от твоята обувка...

24 август 2015

Кръстна песен (Излезе сеячът да сее...)


на Милена

Ти ме питаш, Злато мое, не е ли грях, не е ли Богохулно, да те кръстя първо там, където искам да те целуна... А нима, ако да те целуна е грях, той би бил по-малък, ако първо не те прекръстя?

Кръстът беше издигнат на един хълм, наречен по еврейски Голгота, което ще рече „Хълм на черепа”, място за екзекуции сиреч, място за умиране. И това „нечисто място” Сам Бог направи на Олтар, на който принесе в жертва за живота на света не другиго, ами Себе Си Лично.

По време на Светата Литургия (при Проскомидията) свещеникът бележи с Кръстния знак хляба (Агнеца), който започва да приготвя за безкръвното приношение. Ако Господ поставя кръст върху хляба, направен от жито (а житото е бездушно), създадено, за да умре, да изчезне, то защо не може да бъдеш прекръстена ти, която си създадена да си вечна?!

Сеячът например заравя житното зърно в земята, където то ще „умре”, според думите на Иисус в Евангелието, за да се роди отново. Зърното обаче може и да не „възкръсне” в нов житен клас. Сеячът ще бъде разочарован, но ще забрави за зърното, ще „погребе” друго със следващата сеитба и ще чака жетвата с нова надежда пак. Христос напротив, слиза до Ада Сам Той, слиза в Преизподнята след Своята Кръстна смърт, за да потърси и за да върне в живота всяка изгубена човешка душа, която намери, която откликне.

Ако ние и на обичайната си трапеза дори кръстим и благославяме хляба, който ще изядем и миг след това ще забравим за него, след което ще се превърне той в тор, то защо аз да не прекръстя тебе, която си сътворена, за да пребъдеш?

И хлябът, и ти сте сами по себе си крайни, тварни, чезнещи. Но слагаме кръстния знак върху хляба, за да стане той Тяло Христово в Литургия. Тъй тварният, тлеещ хляб, става вечен и неумиращ, неизчезващ. Ние правим от хляба част от Кръстния път на Спасителя, правим му го причастен, ние го жертваме, ние го оставяме да умре. Това значи Кръстът върху Агнеца при Проскомидията. Ако не го пожертваме, той ще остане тварен и чезнещ, защото, както казахме, Сам Бог в Евангелието ни предупреждава – ако не погребем зърното, то няма как да живее, оставим ли го „у нас и за нас”, то просто ще умре, а и у нас ще внесе смъртта, без надежда за „възкресение”, заровим ли го обаче, оставим ли го да се помири със земята, да приеме тя него и нея то, ще възкръсне за нов живот.

Всяко нещо, което се опитваме да съхраним, да опазим с наши сили и наши средства, не опазваме, както и всекиго, когото не пожертваме Богу. Нима пак Иисус не казва, че всеки, който иска да опази живота си, ще го изгуби, а този, който посвети в жива жертва своя живот на Бога, ще го получи обратно, при това нов и вечен и така ще го запази?!

Ние бележим всичко (и сами себе си) с Кръста и привеждаме всичко (първо себе си) през Кръста. Той е средството за Спасение, на него спасението се случва. Защото е място и начин за общо, с Бога, свещенодействие. На Кръста се принася в жертва Целия Бог в лицето на Божия Син, на Кръста се принася в жертва и Целия Човек в лицето на Сина Човечески – Христос е нашето с Бога общо свещенодействие. 

Както Кръста, така и Рождеството Му. 

В раждането на Христос са в свещено съдействие Бог (Дух Светий) и Пресвета Богородица. В лицето на Богородица и чрез нея обаче свещенодейства целият човешки род, всички, които са живели, умирали, падали и ставали, вървейки през Свещената история, за да се стигне до рождението на Сина на Мария - Син Давидов, Син Авраамов, Син Адамов.

Още след Грехопадението Бог и Адам започнаха да свещенодействат заедно – Бог пожертва две животни, за да направи за Адам и Ева кожени дрехи, с които да смени направените от тях препаски от смокинови листа. Бог пожертва една част от творението Си, а Човекът трябваше да „пожертва” само греха си – да покрие истински открилата се голота и уязвимост не със своите „майсторлъци”, а по Неговия начин. Така ние пристъпваме днес в Литургията, първо изповядвайки и оставяйки греховете си, вярвайки в силата на Неговото Опрощение и Приемане.

С Потопа във времето на Ной Бог и Човек отново свещенодействаха в съдействие. Бог пожертва цялото свое творение, а Ной, след като излезе от Ковчега след Потопа, пожертва едно свое животно, принасяйки го цялото – във всесъжение, всеизгаряне.

На Кръста обаче Бог се отдаде Целия в Христос, както и Човекът направи същото пак в Христос, затова и в Светата Литургия взаимно се подканяме - "Нека сами себе си и целия наш живот на Христа-Бога да предадем!"... 

Ето, затова те кръстя, Любов моя!