Йонатан (Женска песен за нашето поражение)

на Милена

Какво ме питаш? За Славното Христово Второ Пришествие ли? Кога ще бъде или пък как ще дойде? Ще ти кажа за него, но ще ти разкажа и още за Божията Женственост, за която отдавна искаш да научиш повече... Пришествието е събитие, което се случва всеки път, щом Той дойде да постои с нас, макар и за малко... Това „малко” обаче не е всъщност никак малко, защото, Љубави моја, седмица, ден, час с Него, не са време, а са Благословена вечност... Затова в Литургията възпоменаваш „Смъртта, Гроба, Тридневното Възкресение”, но заедно с това и „Славното Негово Второ Пришествие”. Възпоменаваш „спомен и от Бъдещето”, защото това вече не е бъдеще в своя собствен смисъл, определен чрез време, материя и пространство, ами е събитие, в което току що си участвала.

Именно Второто Пришествие бележи и конституира случващото се пред Светата Чаша, когато се причастяват деца, жени и мъже заедно, като Едно Тяло, без никакво разделение на пол, етнос, раса, класа, ние сме във Вечността, в която по думите на Свети Павел, не съществува „ни мъжки пол, нито женски, ни гърци, ни турци, ни беден или богат, ами всички ние сме Едно Тяло – Неговото”. На ония пък, които точно в този момент се опитват да ни върнат към „стария ред”, подреждайки причастниците според пол (първо децата, после мъжете и накрая жените) или според време (кой кога се е изповядал) им казвай с усмивка, защото усмивката най-силно обърква: „Не отделиха ли преди малко, по време на Проскомидията, за Пресвета Богородица първо от Агнеца – частица от хляба, приготвян за Възношението? Това не значи ли, че Първо Тя, Жената, сяда на Трапезата Господня?”...

Да, ако в Царството Небесно влезе някаква женственост, тя ще е само женственост като тази на Богомайката – женственост, заради своя Съпруг и заради Сина им, както и ако там ще има някакво мъжество, то ще е Мъжеството Христово – мъжество заради Бога и Истината.

Ако тази женственост обаче е вечна, значи тя е споделима от всички, затова и Бог ни се разкрива като женствен (с такава женственост) – доверчив, раним, уязвим, кротък – най-вече на Кръста и в Своите жестове и дела на благодат и в Стария, и в Новия Завет... 

А нима е „мъж” св. прор. Осия, който докрай търси и вечно прибира невярната си съпруга Гомер? Ами Йонатан, праведният и добър син на „мъжкаря” цар Саул, „мъж” ли е, като се отказва предварително от трона, чийто пълноправен наследник е, в полза на Давид? Саул в гнева си му рече, че заради това той е „срам за майчината си голота”, че не е никакъв мъж. Давид обаче му каза друго, каза му, че неговата любов превъзхожда „любовта на жените”, че е бил той именно „желан от него”, „рачителен”, според превода на П. Р. Славейков, т. нар. "протестантски превод" на Библията.

Хубава е тази стара дума – рачителен...

В южнославянските езици често „к” преминава в „ч” или „ћ”, защото те словосъчетания като „ки”, ке” в началото или в края на думите не изтърпяват лесно. И ако се срещат все пак такива, те са или единични изключения, или турцизми. Опитай се да кажеш „ки” или „ке” и ще видиш, че за да го кажеш, изнасяш езика си напред за „к”-то, сякаш се опитваш да кажеш „ч”, „ќ” или „ћ”, докато за „ка”, „ко”, ку” „к”-то се изговаря леко, гърлено, както и трябва да се изговаря „к”. „Рачителен” т.е., както и ръчен, иде от „ръка”, това е този, който е до ръката ти, към когото охотно посягаш, това е и смисълът на хубавия остарял български глагол „не рачи” – не поиска, не пожела, не посегна.

Онзи, когото Давид, „мъжът по сърцето на Бога”, искаше до ръката си, беше Йоанатан. Същият Йонатан обладаният от зли духове Саул не искаше и да погледне. Защото Йоанатан имаше „женственост” (доверие, кротост и уязвимост) като Богородичната, затова и доверчиво остави собствените си синове в ръцете на Давид, в случай, че бъде сам той убит, зaедно с трона си приживе, падащ му се по наследство. При тяхната последна среща Йонатан го помоли никога да не вдига меч против някой негов потомък. Давид изпълни тази молба, а след смъртта в битка на Йонатан изпя това, което вече споменахме, че му е бил „желан, рачителен”, че любовта му е превъзхождала женската любов... Пък знаем колко Давид е обичал жените и как цели Вселени е прекроявал за някоя от тях, като например за Вирсавия или за Авигея...

Саул се беше хванал за плътта, за царстването, за синовете си, на тях разчиташе. А Йонатан се уподоби на Жена. Но не просто на жена, ами на Всемайката, на Приснодевата... Така и Богородица се отказа от „полагащото се на всяка жена”, за да роди Христос не „по Закона”, нито от съприкосновението с нечия друга плът, ами от Дух Светий и след като се сдоби с Него, отхрани и отгледа, Го преподаде за нас и на нас... 

Ех, Всесвета Божествена доверчивост, ех, поразяваща благодат!... За нас преобразяваща, а за беснеещите непостижима и неразбираема, затова недосегаема и в безопасност от тях.

Йонатан, който според бесния си баща бе станал „срам за майчината си голота”, се превърна всъщност в притча, в икона на истинското другарство. Но за да се стигне дотук, Йонатан трябваше да умре, той първо умря като син за Саул, а сетне на едно бойно поле умря заедно с него... Бог утешаваше Саул, въпреки всичко, докато го измъчва злия дух, с песните на младия Давид, а последната му утеха беше да умре заедно със сина си в тяхната последна война заедно. Саул изгуби трона за себе си и за потомството си в полза на Давид и неговите потомци, Саул мислеше, че е изгубил и синовете си, но в тази загуба намери повече от син, защото в последната им битка Йоанатан показа истинското мъжество, умирайки, докато защитава други, в случая и баща си.

Йоанатан напусна себе си, отрече се от себе си първо, оставяйки трона на Давид като доброволен дар, дар на обич, на любов. Йоанатан отдаде и самия свой живот, заради друг след това, а като Сам Христос казва - няма по-голяма любов от тази да отдадеш живота си за приятелите си.

В I-ва глава на кн. Битие ни се казва, че мъжът е създаден за „секс, за труд и за война”. Защото само в тия три неща (както и в молитвата) човекът е истинно екстатичен, разширяващ се от място до Вселена, от време до Вечност, не статичен, не просто и променлив, плътски динамичен. 

Екстазът от другия, за когото си открил слабините си – своите за него и неговите за теб, е в това, че го постигаш – приемаш него у себе си и намираш себе си в него. Пренебрегваш страховете си, рискуваш да бъдеш уязвен, но в това намираш не просто удоволствие в края, ами постигаш екстаза на споделеното битие, живот подобен на Светотроичния, затова и несвършващ. Това е сексът. 

А екстазът от това да умреш не просто за някаква истина, за някаква праведна кауза, ами за да живеят други, за да са живи тези, които обичаш, е истинският екстаз на войната. Това не е просто адреналинът от победата, адреналинът от убиването, затова и най-хубавите войнишки песни са тези, които описват красотата на саможертвата, красотата на поражението, а не песните на победителите, които са обикновено сакати и глупави... Маршовете са за глутници. Когато народът на Израил пееше маршово – „Цар Саул уби хиляди, а Войвода Давид десетки хиляди!” песента предизвика само омраза – омразата и завистта на Саул. Никой не пее тази песен вече, тя е епизод. Но когато Давид възпя смъртта и поражението на Саул и Йонатан, песента стана вечна. Не в победите си, ами в поражението Саул получи Вечността и то чрез Другия, чрез сина си Йонатан.

Екстазът от труда пък е екстазът в Евхаристията. Не е радостта в трупането. Трупането на блага, затварянето им за себе си, приспива душата, отежнява я. Затова и богаташът от Евангелската притча, който е разбогатял неимоверно, казва на душата си – „Яж и пий, душо!” и неслучайно Божият глас към него е, че през нощта душата му ще бъде отнета. Ще остане без нея, докато спи, вярвайки си, че и самата нея е приспал. Бог, според притчата на Христос, ще му отнеме нещо, защото не му го е дал, за да го приспива, ами му го е дал, за да се движи, да се разширява, да екстазира. А екстазът от имането, радостта от придобитите с труд плодове, от изобилието, е в споделянето им с другите на Трапезата Господня.

* * *

...А дали ти казах на тебе пък вчера, че ми миришеш на Вечност?