"Зависимостта" в блог "Богословие" 

 В блог "Лирика" - "Остана ми една забава"

 Философските статии на Дiана Харчук ТУК

21 ноември 2015

За гащите, комплексите и ферманите (Българската зима)

"...Наместо икона, над главата ти виси портретът на н. в. султана, покрит с тънко едно було от лионската фабрика на паяците; под портрета е залепен ферманът с 11-те точки на българското щастие... и надежди на нашите цариградски патриоти..." (Христо Ботьов, "Политическа зима")
Така е, да! Аз като свърша парите, си продавам телефонния апарат, мобилния... Панталоните не си ги продавам по една-единствена причина - че ходя без бельо и ако ги продам или заложа, на връщане към вкъщи от "сделката", трябва да се движа из града "по организъм" и е напълно вероятно да ме арестуват... 

Не че ми пречи да ме арестуват, арестували са ме вече по разни поводи (само и изключително за дребно хулиганство) - главно на българо-сръбската граница за скандали с невъзпитаните български граничари и митничари, но ако ме арестуват, след като съм си заложил гащите, няма да имам време да изхарча парите... Затова сега си шитнах само телефона, наздраве идиоти!... Уф, исках да кажа "патриоти"...

Да не пропусна да отбележа също, че имам едва три панталона - ако един г-н Емил Арабаджиев от Варна не ми беше купил това лято панталон, щях да имам само два чифта дънки... На теория е така, на практика обаче дънките ми са... един чифт. Последното не мога да разбера как се случи, защото не помня скоро да съм бягал "по гол гъз" от семейната спалня на някой разгневен съпруг... И за майтап ми остана единствено чифтът дънки, които срязах при коленете... 

Срязах ги миналата година за погребението на отец Димитър Амбарев в Пловдив. Изкъпах се, обръснах се, облякох бяла риза с дълги ръкави, свилена, оставих ръкавите разкопчани (все пак на "комитско погребение" бях тръгнал), сложих черна вратовръзка и си обух чисто новите дънки. Погледнах се в огледалото и установих, че това... не съм аз. Взех една ножица шивашка и срязах дънките при колената само отпред. Да! Това вече бях наистина аз!... 

Сега някои карат кабриолети, а аз се нося из Белград в кабрио-гащи, защото панталоните от г-н Арабаджиев пазя само за случай, че се заженя пак...

Ако не ви харесвам такъв, намерете ми някоя богата нимфоманка да ме "осинови". Ще ви идваме "по семейному" нагости. За неделното барбекю.

- Добър ден, - ще казвам аз - как сте, майка ви да еба?
- Добре сме, добре сме! - ще отговаряте вие - Оня ден купихме на детето нов смартфон!
- Колко свирки направи гордият татко, за да спечели парите за смартфона? - ще питам аз.
- О, не, тоя път таткото беше в почивка, пуснахме мама да я изчукат отзад богатите шефове на тате.


* * *

И така ли не ви се нрави?! Ех, нямате угодия!!...

* * *

Без вътрешен икуменизъм, личен, наш, външният е нереален, бутафорен, лъжлив и фалшив. Не е въпросът на кого ще направим мили очи, кого ще уверим, че сме "само и единствено негови", за да започне да ни дава "едни пари", да ни включва в "едни проекти" и да ни черпи по повод "едни сделки".

Ние знаем, че преди Славейков да напише: "Руский цар е на земята най-велик, над всички пръв,/ русците са наши братя, наша плът и наша кръв./ Кат Русия няма втора тъй могъща на света...", той поставя основите на ново-българския книжовен език чрез т. нар. Славейков превод на Библията. Славейков прави това в съвместен проект с протестантски западни мисионери и гръцки православни свещеници.

А преди Вазов да напише "...затуй зовеш се ти Света, / затуй те любим кат баща / и чакаме като Месия: / Затуй си ти Русия!", той рисува една картина на мечтаното българско общество в "Под игото", нямаща нищо общо със съвременните фантазми на днешната русофилска сволоч в България за "здраво българско общество", в което всеки, който не им се възхищава и не ходи по гайдата им, който не мълчи за престъпленията им, е отлюспен... Чак да се засрамиш, че си русофил, заради "русофилите" като Волен Сидеров и Павел Чернев. Във Вазовата България в "едно дело и едно начинание" са и чорбаджията хаджи Марко, и безимотният учител Бойчо Огнянов, и комунарят-визионер Кондарев, прототипите на Иван Боримечката, носещ на плещите си Черешовото топче, заедно с жена му, нарамила торбата с гюллетата, са на едно местно клисурско протестантско българско семейство... И даже лудият, по Вазовски "юродив", Мунчо има своя дял във всичко, показан в края на романа като "единственият, осмелил се да протестира".


Отвореността към "вътрешния и външния свят" на такива дава своя плод, когато благодарение на общуването и връзките им със западния интелектуален и социален елит, западно-европейските общества реагират в подкрепа на българите, научавайки, чрез тях, за османските зверства тук и натискат правителствата си да не пречат на Русия в Освободителната война.

Без този вътрешен икуменизъм, без това взаимно оценяване и приемане, всеки външен такъв е обречен на неуспех и се използва само и единствено като параван за разрешaване на вътрешните ни свади, ежби и конфликти. Без него ние от "граждани на Каменна Клисура", се превръщаме в поданици в царството на масона Захари Стоянов и лайното Стефан Стамболов.

Те пребиват екс-министър председателя Петко Каравелов в Черната джамия, защото бил русофил, обесен е майор Паница, а кап. Петко Киряков малтретиран до смърт почти отново за "русофилски заговори", от народна пенсия е лишена Венета Ботьова, защото, според апологетиката на такива като Захари Стоянов, в полза на Стамболов, Ботьов може и да е имал някаква роля в освободителните борби, но в съвремието им не би бил добър общественик, нито пример за подражание, понеже бил "хъшлак и пияница"... Стамболов слабо го интересува, че благодарение на шиенето за чужди хора по нощите на Венета, е издадена първата стихосбирка с негови "песнички", заедно със стиховете на безсмъртния Поет, че и самият "Барабан" е излизал едва няколко пъти годишно, когато Венета успее да насмогне с шиенето.

Амбициозният комплексар обаче, новоизпеченият диктатор Стефан Стамболов - некадърникът, заради когото се проваля Старозагорското въстание, довело до клането на 14 000 християни, този, който докрай лъже и подвежда останалите апостоли на Априлското въстание, че в неговия Революционен окръг - Велико Търново всички са готови за бунт, докато той през цялото време само яде и пие с местните велможи, сега вече се занимава с "външна политика", с геополитика... Стамболов и "стамболовчетата", както ги нарича в едноименния филм на Хайтов Киряков, са решили, че Русия не ни трябва, че е даже заплаха, точно както са решили, че не ни трябва Ботьов, Киряков, Паница, Каравелов, затова и избират "цар на българите" по западно-европейските кръчми като Фердинанд, затова и ни въвличат в безпринципни съюзи, довели по-късно до няколко национални катастрофи...

Защо ви занимавам сега със Стефан Стамболов ли? Защото сте същите, да ви пикая на барбекюто - икуменисти-антиикуменисти, зилоти-модернисти, русофили-русофоби, патриоти-нихилисти, гръкомани-гръкофоби... До един кръчмарски философи, дупедавци, братоубийци и майцепродавци за една торба зоб...


Патриотите по "чичовски" - българските екзархийси свади

"Свободата не ще Екзарх, иска Караджата!" (Хр. Ботьов)
Факт е, че с покоряването на балканските народи и включването им в границите на Османската империя на всички под властта на Султана, настъпва и краят на тяхната не само политическа, но и на църковната им независимост... Султаните имат интерес християнския милет (народ) да бъде обединен под една духовна власт, с която владетелите да комуникират и много по-лесно да контролират - Константинополския Патриарх, още повече, че Константинопол остава столицата на новата империя.

В определен смисъл турците съумяват да направят онова, към което Византийските императори често се стремят, но почти никога не успяват - да обединят под властта на Цариград всички балкански племена, заедно със съпътстващите ги държави, държавички и княжества и трайно да установят т. нар. цезаро-папизъм, само че ислямско-християнски. Турците са схватливи и се учат бързо - усвояват не само в голяма степен "източното византийско пеене и музициране" (т. нар. "маанета" съвсем не са "автентично турски"), но и модела, според който е функционирала столетия самата източна християнска империя, като го прилагат доста по-успешно. В определен смисъл те съумяват да направят и това, което някои силни балкански владетели (от невизантийски произход) - като Симеон Велики или Стефан Душан се опитват - не да съборят Константинопол, ами да го завладеят, като преместят властта си там, затова и Симеон Велики се нарича "цар на българи и ромеи", а Душан Силни "на сърби, гърци и българи".

Лишаването от църковна независимост на поместните църкви обслужва пълновластието на султаните. Връщането на църковната независимост на някои от тях пък, за времето на национално-освободителните борби на балканските народи, като в случая с българите, което става със султански указ (ферман), отново обслужва опитите на Османската империя да запази в някаква степен старите си граници. Във Високата Порта със сигурност са разбирали това - дипломатите и съветниците й, да не забравяме, са учили повечето във Франция, а турците наистина са се учили бързо.

Освобождението на Сърбия е общобалканско дело, както и освобождението на гърците, в които борби на равна нога участват и нашите комити и революционери като Раковски, като кап. Петко Киряков (Войвода), това е признато и от самите гърци и сърби - Петко Киряков получава званието капитан в гръцката армия за участието си в освобождението на о. Крит, а Раковски за подвизите си на Калемегдан в Белград получава близост до двора на сръбския крал, която се опитва да употреби за целите на българската Революция.

Сигурно са много повече от един факторите (аз не съм историк - просто "чета историята"), но един от тях, не маловажен, са борбите и крамолите за независима Екзархия, предшестваща националната ни независимост, водени по брутален и неграмотен начин от нашите "възрожденци", които ни оставят сами на себе си, в изолация от всички балкански православни народи. И ако не се бяха намесили руснаците, които оттогава досега не сме спрели да корим за всичките си провали и простотии, още щяхме да го "духаме", благодарение на тогавашните ни "патриоти"... Извинете! Не исках да кажа "духаме", исках да кажа просто, че вероятно щяхме да сме в положението на днешните кюрди в Турция, водещи самотна и безнадеждна война за невъзможна независимост и права...

Христо Ботьов, един от малкото, виждащи не само по-далеко от носа си, но и от гъза си, революционери, не само не взима отношение към "екзархийската кауза", но и я осмива яростно. Огромната енергия, хвърлена в борби за църковна независимост и употребена от самия Султан против българския национален интерес, ни довежда до същински цайт-нот - липса на правилен ход, а нашият примитивизъм и егоизъм, съчетан с късогледие и глупост, обрича на неуспех всеки отчаян опит да се измъкнем от тази ситуация. Уплашен например, че Раковски ще успее в своето въстание и така ще вземе позиции в Освободена България, които смята, че принадлежат нему, Богориди предава на турците плана му да внесе за целите на въстанието си модерно оръжие, подарено на Раковски от сръбския крал и оръжието е конфискувано на гара Белово.

Защото и тогава, както и сега, едни "потурковци", едни "чичовци", комбинирали потурите с бомбета и фракове, каквито осмиват и Войников, и Вазов, па макар и с добър смях, се мислят за "фактори" и най-умели и далновидни "политици", като най-често добрите им планове и намерения приключват, докато някой не ги купи за дребни пари или просто поласкае - нещо, което турците винаги са знаели как да правят. 

И съвсем неслучайно, след Освобождението, политиците ни, като Стефан Стамболов, ще започнат пак флирт с Високата Порта, след краха в балканската политика, след минирането на взаимоотношенията с останалите освободени народи, което ще бъде последвано от унищожителни за България междусъюзнически войни, в които пак, благодарение на "чичовците", възмечтали сега за Солунската митница, като Ганьо Балкански на Алеко, ще се окажем сами срещу всички. 

Накрая отново русите ще ни извадят от говната (прогонвайки стигналите до София сърби), а ние отново и отново ще им отговорим с неблагодарност, защото ще видим в постъпката им всичко друго, освен братска помощ и факта, че са ни попречили да си разбием окончателно кухите селяндурски кратуни в собствения си дувар.

Днес същите "чичовци", ласкани и плащани от масони и "атланти", в симфония, уж докато се карат помежду си, се опитват да ни изолират от всичките ни реални съюзници и истински приятели - и от Русия, и от Гърция, за да останем гладни, прости и еднички зрители в театъра на измисленото им духовно и интелектуално величие... И ако ги запитате ребром, с пистолет на челото, какво точно целят и искат, те едва ли ще успеят да дефинират нещо по-сериозно от "на майка си путката".

12 ноември 2015

Етнофилетизъм II част (Защото Бог Го "няма")


"Тогава на небето се отвори храмът на Бога, и се яви ковчегът на завета Му в Неговия храм" (Апокалипсис 11:19)
продължение на "Етнофилетизъм I част /масонският влак/"

При етнофилетизма, както при всяка ерес от подобен род и характер, онова, което оправдава и легализира всякакви престъпления от лично и от публично естество, е отсъствието на трансцедентен, изцяло външен за личността и общността закон, нравствен коректив и императив.

Това е самообожествяване чрез самозаконие, а не обожение по благодат.

На етнофилетизма Бог, като Законодател, не му е необходим, защото добро и зло, правилно и погрешно, вредно и полезно се определят според "нуждите на общността" и преценките на индивида - неговата логика, усещания, разбирания, интуиция.

Като всяка еклесиална ерес от ново време, етнофилетизмът е общностно и човекоцентричен, Бог не само не е цел и център в това, Него често просто го няма или присъства съвсем бегло, нейде в периферията на личния или на обществения интерес. Религиозността не е свързана, нито се определя чрез взаимоотношенията с Бога под каквато и да било форма. Това прави възможно твърдения като тези на социалиста Петър Младенов отпреди почти 25 години, с които тоя се определи като "православен атеист". Това прави възможно и неонацистите ни днес да обикалят и безчинстват по храмове и манастири, раздавайки "бандитска правда" с претенцията, че пазят и отстояват православни и църковни ценности, без да ходят на Света Литургия, без да се причастяват, изповядват, без да знаят в личния си живот и политическата си обществена кариера друго като мотив, освен личния интерес.

"Ако няма Бог, тогава на човека всичко му е позволено" е написал Достоевски, а аз ще си позволя да добавя - "...тогава и религията се превръща в инструмент на идеологията за всякакво лично и публично безчинство и безчестие, спирайки да бъде не само мистика, но дори и каквато и да било религиозна философия или поне чувство".

Моите приятели, говоря тука за богослови, свещеници и даже епископи за съжаление, са изкушени от немислие, от страх дори да помислят, да анализират реалността и собственото си поведение в нея. Отсъствието на трансцедентен източник на морал и закон ги прави неспособни да преценяват събития и явления... Те ми обясняват - "Да, еди-кой-си постъпи така и така, обаче той иначе е свестен човек и ние го обичаме, познаваме го лично и макар да извърши това или онова ужасно нещо, ние вярваме, че ще направи и други неща, добри и правилни..."

Тук в "услуга" им иде една специфична псевдодуховна и псевдосветоотеческа конструкция - да не съдим, за да не бъдем ние съдени, твърдението, че само Бог е Съдник и че, ако ние започнем да преценяваме и отсъждаме, ще Го разгневим, изземайки правомощията Му. 

На същото място обаче, в Евангелието на Матей, където Христос говори против осъждането, като сравнява хулата и съденето на ближния с човекоубийство, Той казва, че онзи, който го прави - хули и нагрубява ближния си, се "излага на съд", подхвърля себе си на осъждане, попада под осъждане. Но осъждането не е се случва някога и някъде далеко, чак на Страшния Съд лично от Бога, ами първо в събора (пред синедриона), започва от тук и сега  - Матей V-та гл. Така Иисус обяснява смисъла и процедурите от Мойсеевото Законодателство, а когато в XVIII глава на същото Евангелие говори за това как нещата трябва да се случват в Християнската Църква, Той следва рамките и логиката на Мойсеевия Закон, само че, добавя, че при църковната процедура инициативата трябва да е лична - "Ако братът ти съгреши против тебе..." - изобличението  трябва да стане първо насаме, после пред още двама или трима свидетели и накрая този човек да бъде отведен пред Църквата (събора), където да има отсъда. Т.е. Господ Иисус Христос говори и наставлява против индивидуалистичната, самочинна осъда, а не против отсъждането. А ние пък, по светоотечески, трябва да осъждаме греха, а не човека, да не му спестяваме истината за делата му, без да предопределяме вечната му участ като личност.

Ние обаче не следваме тоя ред - нито Евангелския и Апостолски, нито дори Мойсеевския, защото сме изгубили трансцедентния източник и легитимитет на Закон и етично-нравствен императив, затова и се плашим от относителността на собствените си преценки, затова и не пристъпваме към отсъдата. Мойсей и Пророците, Закон и Евангелие са подменени от "доброто и полезното" според нашите идеологии или според нашите лични чувства и преценки. Така убийства, кражби, погроми и издевателства, гешефти и комплоти в самата Църква, всичко, което един нормален човек стряска и погнусява, може да мине покрай нас, че и през нас самите, без дори да одраска съвестта ни... 

Д-р Мартин Лутер пред съда на Райхстага във Вормс казва  в очите на папистите и на Императора: "Моята съвест е очарована от Божието Слово! Тук стоя и другояче не мога, Боже помогни ми!", на подобно място и в подобна ситуация ние бихме казали друго: "Моята съвест е омагьосана от обърканите ми чувства и абсолютна неориентираност. Ще застана, където ме сложите вие, Боже, мълчи, не ме обърквай още повече!"

* * *

Етнофилетизмът не е някаква екзотична ерес, която да обсъждаме на научно и богословско ниво, някаква "гръчка шмекерия", която някой нявга си измислил, за да ни прави напук. Той е реалност, която тръгва от самите нас, върху нашите пороци, страхове и страсти расте, а сетне и сам ги храни. Той е там, където Божият Закон е подменен от самозаконие - индивидуално или обществено, където Църквата е претворена в Глутница.

09 ноември 2015

Етнофилетизъм I част (на масонския влак)


"Идеите имат последствия" (Гари Норт)
Един умен грък сравнително наскоро е написал, че днес живеем във времето на еклесиологичните ереси... Да-а, тия гърци може да са мустакати, дребни, вредни и много нахални, но понякога се появяват сред тях и големи умници... Като евреите са бе, мама му стара - 50 каруци народ са, а са навсякъде!... 

Учението за Един Бог в Троица отдавна никой не оспорва, но всички християнски конфесии и деноминации го възприемат безрезервно, с изключение на някои маргинални групи, които самият протестантизъм разглежда като сектантски, нито някой с догмата за Боговъплъщението има проблем. Не е така с учението за Църквата обаче, в което ересите и експериментите неудържимо се роят още от времето на д-р Мартин Лутер, не без негов принос в това уви.

Търсещият релации между свещен догмат и профанна реалност непрекъснато протестантизъм, разшири обхвата и полето за приложение на експериментите. В Библията и християнското наследство (както и в самия характер и естество на Църквата) протестантите потърсиха модели и вдъхновение за влияние и формиране на обществения политически и социален живот - от идеите на Калвин за женевска теокрация, през Макс Вебер и неговия свързан с протестантската етика дух на капитализма, та до сътрудника на Маркс - Фридрих Енгелс, съавтор на икономическата и политическа теория на комунизма с него, чийто баща е бил евангелистки пастор.

Протестантстващите никога няма да съвместят идеите си за граждански права и индивидуални свободи с идеята на Църквата за самата себе си, като за "Една, Света, Съборна и Апостолска", с универсален характер и абсолютна убеденост, че тя е именно носител и хранител на пълната истина, но това не им пречи постоянно да опитват, като тия опити се превръщат често в чудовищни експерименти, поглъщащи милиони човешки животи и жизнено-необходими ресурси, като заедно с това тях самите отдалечават все повече и по-осезателно от всякаква автентична идея за църковност.

Един подобен експеримент е етнофилетизмът - опитът на част от българските възрожденци и революционери (няма какво да се лъжем - те самите вдъхновявани и подпомагани от френски масони и западни протестантски организации в делата си) да използват Църквата и църковния въпрос като инструмент за разрешаване на националния проблем, в услуга на националната кауза и идеал.

От това обаче Църквата (в случая Българската Екзархия) става по-малко църковна - Православният събор по въпроса в Цариград преустановява каноническото и литургично общение с нас, когато разбира, че църковните деятели съзнателно и преднамерено поставят себе си и цялата българска Екзархия в услуга на националистите. А при сливането, смесването между църковност и националистическа идея, обществото се превръща в разграден идейно двор. Имаме "православен цар", който действа в ограниченията на Търновската Конституция, т.е. конституционна монархия, заедно с царепомазание от Византийски и Руски имперски тип. Съществува изключително силно социалистическо движение, което по подобие на протестантските евангелистки църкви създава кръжоци и общности от квартален тип, силно застъпвайки "просвещението" чрез беседи и друга пропаганда - индоктринацията и социалния съвместен живот. Имаме монарх в лицето на Борис III, който уж възстановявайки някакво историческо приемство, нарича престолонаследника си Симеон, по подобие на Симеон Велики, наследникът на св. княз Борис I, a "новият" Симеон пък ще нарече сина си Кардам - отново отпратка към историята на I-вото Българско Царство, ама с обратен знак, защото Симеон Велики е наследен от св. цар Петър, докато Симеон II обръща посоката на "историчността" към езическите ни ханове. Заедно с това Борис III - носителят на "православното" (разколничско-схизматично) царепомазание, се обръща на Запад, приветствайки и въвличайки III-то Българско Царство в съюз с Хитлерова Германия, в която се шири окултизъм от всякакъв тип, а в идеята си да възстанови Свещената Римска Империя на Каролингите Хитлер се уподобява не на християнски император, ами на Антихрист, заради методите и идейния "коктейл", с който си служи.

Всичко това е в състояние да израстне върху безумието на едни църковници, които са решили да "спасяват" народа си, жертвайки идеята за всякаква църковност или по-скоро усещайки, че ако не тръгнат с този народ по течението, в което е увлечен, няма да получат никакво участие в живота му, нито уважение, защото малцина сред тях, като св. еп. Софроний Врачански, са блестели с посвещение и благочестие, с пастирско отношение и дарования...

Почти 150 години по-късно положението е същото, като в тоя омагьосан кръг ни насърчават отново да се свлечем и завъртим пак нашите мили масонски "приятели".

следва:

01 ноември 2015

Лека-полека пак към Схизмата (Задава се Лесничеят)


Николай Севастиянов - Пловдивският митрополит и еп. Генадий Стандзиус - Нилоградският епископ, намиращ се в момента в изгнание от епархията си, живеещ в родния си град Кавала, обикалят от много време заедно, за да ни оставят с впечатлението, че с нашата църква в "международен план" всичко е наред... Ще посрещне ли обаче Николай Вселенския Патриарх в София? Няма да го посрещне, защото за тогава точно е запланувал и съобщил, че ще бъде на съвсем друго място, къде по-точно, ще ви кажа по-нататък в тоя текст, някъде накрая...
Визитка на Генадито
еп. Генадий Стандзиус (или Сканцину - въпрос на изговор) живее в къщата си на адрес: "Riga Fefeos" 10, Кавала, до пристанището, личен телефон: +306943809006, телефон на "секретарката", с която живее, представяйки я за секретарка, а фамилната си къща за "епископска резиденция": +302510830287. Роден в гр. Елаванген в Германия като Стилианос Сканцину, по произход грък. Първоначално е клирик на Еладската Църква, но след серия скандали преминава към Александрийската Патриаршия. Изключително близък е до предишния Александрийски Патриарх Петър VII, загинал при самолетна катастрофа, не по-малко скандална личност. Настоящият Акесандрийски Патриарх Теодор II го гони обратно в Гърция, където е намерен и заразвеждан от митр. Николай и еп. Поликарп из БПЦ за пиар.
* * *

Плисковската Архиепископия става Великопреславска Патриаршия, Охридската Архиепископия - Великотърновска Патриаршия... От уроците по българска история в гимназията още знаем, че св. княз Борис-Михаил, освен, дето прибира в Плиска останалите живи от Светите Седмочисленици - учениците на създателите на славянската писменост и Равноапостолни Просветители Кирил и Методий, изпраща в Охрид единия от тях - св. Климент, за да бъде и Охрид превърнат в средище на култура, просвещение и християнски църковен живот... Отделно от това, св. Борис изпраща един от синовете си - Симеон да учи в Магнаурската школа във Византия, готвейки го за монах, черноризец... По този начин св. Борис си спечелва заслужено в агиографията названието равноапостолен (заедно със светите братя Кирил и Методий), защото той не само покръства "с огън и меч" българи и славяни, на което казионната историография акцентира, стигайки дотам дори, преекспонирайки и представяйки единствено тези факти, да подиграва светостта му, наричайки я "политическа", но заедно с това поставя основите и то мъдро, на българското християнско православно просвещение. Започва се и монашеското движение и от времето на св. Иван Рилски, и във времето на великотърновските монаси и аскети, подвизаващи се в исихастката духовност, участвали в създаването и утвърждаването на църковността в Киевска Рус.

Хайде за едно нещо да се доверим и на историка Божидар Димитров, който разгласи факта, че преддунавските българи са имали своя Архиепископия още по Волга. Още много преди времето на светия княз, влиянието на християнството е силно, даже в ханските семейства - българите имат свои аристократи, които заедно с това са и свещеномъченици и свещеноизповедници на Христовата вяра, като св. княз Боян Енравота например.

А какво има Българската схизматична Екзархия в средата на миналия век, когато схизмата е вдигната и малко по-късно добива статут на Патриаршия? Нищо освен социално дело и политически позиции от времето на монархията. И двете силно развити, даже прекомерно и за сметка на всичко останало. Днес е модерно много да говорим за подвизите на свещеници и архиереи, които не са склонили глава пред комунистическата власт и са пострадали по затвори, лагери, обесени или разстреляни. И искаме да забравим, че това са предимно политически мъченици, противопоставили се на Народната власт с политически аргументи и средства. Аз не зная ни един, ако вие знаете, припомнете ми, репресиран или екзекутиран само, защото е християнин, задето е изповядвал православната вяра. Аз не съм чувал да са затваряни или разрушавани храмове, аз зная, че религиозната свобода - свободата на вероизповедание, е била гарантирана Конституционно, макар и свободата на самостоятелно функциониране на религиозните общности да е била отнета на институционално ниво... Мнозинството клирици са били преследвани не заради вярата им, а за сътрудничеството с монархическата реакция, за шпионаж или диверсия.

Къде са просветителите, свещеноизповедниците, духовното старчество, проповедниците на Евангелието, книжовните школи и духовните средища? Къде е всичко онова, заради което Плисковската и Охридската Архиепископии стават Патриаршии? Клириците и духовните ни водачи още от времето на Възраждането, та до вдигането на схизмата, са революционери, общественици, литератори, политици, а понякога и открити политикани. Къде са църковниците ни, къде са богословите ни? Посочете ми един труд поне от онова време, с автор клирик, който да има общоцърковна значимост и да е научно значим в тясно-теологичната област... Историци, социолози, етнолози, лингвисти - чий труд се изучава в момента в гимназиалния или академичен богословски курс на обучение, па макар и само в България?

Континюитетът е спазен привидно - след Велики Преслав и Велико Търново, българите отново имат, освен автономия, но и автокефалия - главата на Българската Поместна Църква носи пак Патриаршеско достойнство. Но само привидно, същинският континюитет липсва. Една случайност ни връща и каноничния статут, и патриаршеското достойнство - решението на Сталин СССР да използва и източното православие за геополитическо влияние и игри. От самото си създаване Софийската Патриаршия е една бутафория, един майтап с църковността. Затова има вина и Майката-Църква в Константинопол, че се е съгласила, което не е за учудване, щото добре се знае от историята, че "гордите" гърци рядко са отказвали руски подаръци и пари, с пари и подаръци русите купуват и собствената си църковна независимост от Константинопол.

* * *

Един мой много добър приятел, изключителен теолог, заедно с това изкушен от монашеския - мистичен и аскетически богословски дискурс, онзи ден ми сподели: "Според мене настоящото състояние на БПЦ трябва да се търси като причина в духовен план. Това е някаква "небесна епитимия" заради схизмата по време на Екзархията." Рекох си на минутата - "Хубаво момче е, ама от обикаляне по скитове и манастири май е изтрещял", макар и да не му го споделих, ами да си замълчах.

Замислям се обаче какво се случва и категорично отказва да спре да се случва... Клирът ни, особено висшия, не само за духовната просвета и собственото си културно и духовно извисяване немари, изоставено е и социалното дело на църквата ни, така добре развито дори за времето на Екзархията. Оортачили са се с всякакви престъпници - от едрия бизнес, до политическите авантюристи... И заедно с това не спряха да се заиграват с всякакви разколници и схизматици "за петте минути слава" - лобираха, при това на ниво Патриаршия, за интересите на МПЦ по Вардара и то некадърно, за разлика от Москва, даже след като Вселенския Патриарх с томос посочи кой е каноничния духовен водач на Църквата в Република Македония - Охридският Архиепископ Йован. Светейшото ни - Неофит-Симеонов в момента приема, свръх-доволен, медалите от една друга разколническа църква - Чешката, осигурени му впрочем с ходатайството на архим. Дионисий чрез неговите връзки с игумен Филип Василцев... 

Дали Неофит ще се яви пред идещия на посещение Вселенски Патриарх Вартоломей не знаем,  макар че е уговорено съслужение, знаем обаче, че Пловдивския митр. Николай няма да отиде даже да целуне ръка - обявил е, че по това време за Архангеловден ще служи в... гробищната църква в Пловдив за храмовия й празник... Сигурно е обиден Луд Кольо... На най-високо ниво в Истанбул го наричали подигравателно "Пророка от Филипополис"...