"Зависимостта" в блог "Богословие" 

 В блог "Лирика" - "Остана ми една забава"

 Философските статии на Дiана Харчук ТУК

23 април 2016

На Събора в Крит ще участват две жени


източник: Прес-служба на Вселенската Патриаршия

Негово Светейшество Вселенски Патриарх Вартоломней е поканил за участие (в Президиума) на Великия и Свят Всеправославен Събор на о. Крит две православни жени.

Едната е майка Теоксения, игуменията на манастира "Света Богородица Хрисопиги" в гр. Ханя, на 65 годишна възраст, завършила теология в Атинския Университет.  

Другата дама е проф. Елизабет Продрому, политолог и гостуващ (извънреден) професор в Университета в Масачузетс и в Харвардския Университет в САЩ.

22 април 2016

Сърдити старчета (хостия, просфора и пияници)


автор Таня Мускетарка

Както вече писахме (ТУК), филиокве съществува като авторитетен теологумен (богословско мнение) в Православния Запад още от средата на VII в. и даже има съборна санкция за него от Третия Поместен Събор в Толедо - Испания.

В началото на IX в. сл. Хр. обаче, регентът на малолетния тогава византийски император Михаил III (станал по-късно известен като знаменит пияница и любител на млади момчета) Варвас сменя Патриарх Игнатий с Патриарх Фотий. Причината е, че Варвас е оженил недъгавия си син Йоанис за Ирина. Йоанис бил впрочем гърбав, понеже като пеленаче бил запокитен от люлката на земята от самия Варвас, понеже Варвас се върнал от пиршество ядосан, а детето плачело и го дразнило с това. Та омъжената съвсем формално за Йоанис Ирина заживяла с Варвас открито пред очите на целия Константинопол. Патриарх Игнатий започнал яростно да изобличава регента от църковния амвон, като дори дръзнал да му откаже свето причастие по време на литургия, тъй като живеел в кръвосмесителни отношения със собствената си снаха. Въпросната "фатална Ирина" впрочем жълтата история вини и за ненавременната смърт на св. Константин-Кирил Философ, просветител, заедно с брат си еп. Методи, на българите и славяните. Ирина участвала, според мълвите от онова време, в организирането на отравянето му на Константин-Кирил, поради женска ревност и отхвърляне от страна на монаха. 

Варвас сменя патриарха с Фотий. Ала римският папа Сергий II отказва да приеме смяната и да признае Фотий на патриаршеския престол. Фотий въвежда в отговор презрителното обръщение "латиняни" и обвинява папата в ерес - вдига за целта знамето "анти-филиокве". Така започва историята, завършила злополучно с Великата Схизма в 1054 г. 

Спорът за това как да се служи светата евхаристия - с квасен или безквасен хляб (азимон или артос на ст. гр. ез), който се превръща в една от главните останали причини за разделението между Изтока и Запада, протича по сходен начин. Оказва се, че папа Лъв IX решава да направи едно нововъведение в западната литургична практика, ползването за хостията на безквасен хляб, което в църковната история ни на Запад, ни на Изток до този момент са познавали, чисто и просто "напук" на Константинопол и на Патриарх Михаил Каникуларий, където просфората за евхаристията се приготвя с квасен хляб (артос - ст. гр. ез).

* * *

Евхаристията (ευχαριστία - благодарност на ст. гр. ез.), известна като Свето причастие, наред с кръщението, е главното тайнство в християнската Църква. Според традицията, то е установено от самия Иисус Христос по време на Тайната вечеря (Матея 26:26-28, Лука 22:19), когато Той дава на учениците си хляб и вино, като казва, че това са Неговото тяло и Неговата кръв, според библейския текст на ст. гр. ез. впрочем, дава им именно квасен хляб, артос. Евхаристията е основа на църковния и литургичен живот 

Повечето християнски деноминации (православни, римокатолици, древните източни църкви, англикани, лутерани) вярват, че Христовото тяло и кръв присъстват реално в причастието. Някои протестантски конфесии (калвинисти, методисти, баптисти, адвентисти) възприемат причастието просто като символ.

От дълбока древност хлябът и виното се използват за религиозни цели от много народи. Сведения за тези практики намираме в Стария Завет. Например Мелхиседек посреща Авраам с хляб и вино (Битие 14:18). Християнската религия освен това възприема юдейската Пасха като първообраз на причастието. Традиционните християнски изповедания вярват, че виното и хлябът се преосъществяват и стават истинско тяло и кръв Христови. Преосъществяваните хляб и вино се наричат Свети Дарове. За водещо мнение се приема обяснението на св. Йоан Дамаскин, прието на Седмия Вселенски събор или както е известен още - Втори Никейски Събор, проведен от 24 септември до 13 октомври 787 г в град Никея, според което хлябът и виното не променят материалната си природа, но не остават обикновени земни вещества, а тяхната същност се свързва с божествената същност на Иисус Христос. Това се случва по време на определен момент в богослужението - било то Литургия или Меса, който е неговата кулминация. Първи се причестяват свещениците, извършващи тайнството, а след това останалите вярващи.

При Православието, римокатолицизма и в древните църкви, за да бъде прието причастието, вярващият трябва да е съблюдавал пост и да е преминал през тайнството Покаяние, като е имало изповед. При православието и римокатолицизма е налице учението за Христовата жертва, според което тя не е принесена еднократно, тя е постоянна във времето. Тази жертва се повтаря всеки път по време на Литургията, чиито център е Евхаристията. Според протестантските възгледи жертвата е еднократна, а причастието идва само да напомни за нея и да направи съпричастни (емоционално и ментално) вярващите към нея. В православната църква тайнството може да бъде извършено от епископ или свещеник с благословията или по поръчение на епископа. По време на Литургията, причастието се приготвя от свещениците или епископа със ритуал върху олтара, те се причестяват сами, след това причестяват вярващите, след което останалите Свети Дарове трябва да бъдат приети от свещениците.

Основната разлика между римокатолицизма и православието е в начина на причестяване. В Римокатолическата църква само свещениците се причестяват с хляб и вино, на миряните се дава само хляб. Другата разлика е, че хлябът за причастието е безквасен при римо-католиците във връзка традициите на юдейската Пасха, докато в православието той е квасен. Освен това в католическата църква има понятие като първо причастие и последно причастие, които отсъстват в православието. 

За значението на причастието при римокатолиците говори и установяването на празник посветен на Тялото Христово (Corpus Christi), празнуван 60 дни след Великден. За целта на 8 септември 1264 година папа Урбан Четвърти издава булата "Transiturus de hoc mundo". Инициаторът за празника е френската монахиня Жулиен (Юлиания) Корникьонска (1192-1258) от град Лиеж. Папа Урбан нарежда на схоластика Тома Аквински да напише службата на празника, който е наложен с решение на Латеранския събор от 1215 г.

Произходът на хостията (или просфората) е от древни времена. Заповедта за пренасянето на хляба в жертва идва от Стария Завет: "при принасяне на благодарствена жертва, освен питки, нека се принася като свой принос квасен хляб" (Левит 7:13). В скинията на Мойсей са се намирали хлябовете на предложението, състоящи се от две части, уподобяващи божествената и човешката начало на Иисус Христос според християните - квасна и безквасна.

В първите години от историята на Древната Църква този хляб се е наричал "прошение на християните", част от който служел за Литургията, а остатъкът за техните вечери на любовта (вечерите агапи). Това е обичай на Древната Църква, при който всички членове на местната община се събирали заедно на обща трапеза (агапи), по време на която винаги се извършвала Евхаристията. По такъв начин се възпроизвеждала Тайната вечеря. Първоначално характера на агапи бил строго религиозен: най-важният момент от събранието е било извършването на Евхаристията. За тези вечери на любовта всеки трябвало да носи обикновен хляб (квасен), вино и олио - с една дума всичко необходимо за трапезата. Това приношение (гръцки просфора, на латински хостия) или пожертвование се приемало от дяконите; имената на приносителите се записвали в специален списък и с молитва се огласявали по време на освещаването на хлябовете (пожертвованията). Роднините и близките на починалите правели приношение от тяхно име, и по същия начин записаните имена на починалите се четели. От тези доброволни пожертвования се отделяла част от хляба и виното и с молитва за благодарност, Слово Христово и призоваване на Светия Дух се освещавали в Тялото и Кръвта Христови, а другите дарове се употребявали на общата трапеза. Благодарението и молитвата над даровете се смятали за важна част от свещенодействието, при което се извършвало и тайнството Причастие, самите Тяло и Кръв Христови получили названието благодарение (Евхаристия).

Западната църква изменила качеството на хляба, който се приготвя за евхаристията. Преди това тя употребявала квасен хляб, също като източно-православните. Църквите на Запад приели ползването на безквасен хляб през X в. сл. Хр. Патриарх Михаил Каникуларий отправил запитване към папа Лъв IX откога е промяната. Папата отговарил, че употребата на безквасен хляб датирала от 1020 години назад (имайки очевидно предвид Разпятието на Самия Христос, Тайната вечеря директно) и някои западни богослови, като се придържали към това уверение на папата, писали че патр. Михаил Каникуларий смята употребата на безквасен хляб на Запад като един стар обичай, нещо повече, те опитали да приведат даже и доказателства за това твърдение. 

Други обаче признават грешката и оправдават Каникуларий, едни от тях са йезуитът Пиер Сисмонд и Кардиналът Льо Бон.

16 април 2016

Православен зилотизъм и масонски гамбит


На новия български църковен зилотизъм, финансиран и продуциран всъщност от бизнес-кръгове с олигархически характер и масонска принадлежност в България и Русия, това му е една от най-характерните особености, че разчита на необразованост, дори на неграмотност в пропагандата си.

О, да! Римският папа, разбира се, е еретик и никаква уния с Римската курия, да! Защо папата е еретик par exellence ли? Заради учението Filioque - добавката в латинския Символ на вярата, че Бог Дух Светий "изхожда" не само от Бога-Отца, ами "и от Сина Бог".


Писали сме вече май, че това няма как да бъде нарушаване на православната идея за Единоначалието на Отца в Пресветата Троица, поради простата причина, че на латински е трудно да се предаде нюанса в туй, че Духът битийно произхожда "от Отца" (est ex Patre), но "икономийно" - "заради нас и нашето спасение" се дава "от Сина" - et dat per Filium. 

Тънка работа е Триадологията, не е за тиквеници тя. Защото точно, както Христос (Бог-Син) в Евангелието казва Лично, че Той ще изпрати на вярващите Дух Светий "от Отца" - Йоан 15:26, пак Той, в същите поучения по същия въпрос, казва, че Отец всъщност щял да изпрати Духа на Апостолите в Негово Име, "в името на Сина" - Йоан 14:26 

Е, последно? Кой от Двоицата изпраща Третия в Името на Другия - Отец ли изпраща Духа "в името на Сина" или Синът изпраща Духа "от Отца"?

Ха, сега де!

И още по-интересно - искам да ми се отговори на следващ въпрос - Духът ли идва "от Отца" при нас или чрез (във Духа) отново се връща помежду ни Въплътеният Син Божий, Възкръснал (в Света Евхаристия) - защото Христос така казва - че ще приемат след Възкресението Му Апостолите Духа на Истината (Когото светът не знаел и не можел да приеме), тъй че, нямало да останат Апостолите "сираци" - Той, Христос щял да дойде "при тях", казва им, докато говори за същото събитие (Йоан 14:17,18) A не е ли и Рождеството на Христос от Пресвета Богородица по същия начин - от Отца чрез Духа, тъй както изхождението на Духа е от Отца чрез Сина, може би и битийно, не само икономийно в определен смисъл.

Обяснете ми бе?! Нали сте богослови, свещеници и свещеномонаси, някои сред вас даже епископи и митрополити! Що мълчите?... Тишина по ливадата. Май-май знаете само да се почесвате, сякаш мислите и да говорите, без нищо да казвате!

Май пак самичък ще се мъча да си обясня.

Характеристика (основна, главна, даже единствено Богооткрита нам) на Троичното Битие е пълната взаимна споделеност на Ипостасите (Личности) в Усията (Същност), без да се накърнява различимостта Им и тя да изключва Единоначалието на Отца, от Когото, според Никеоцариградския Символ на Вярата на гръцки език, Син Божий е "Роден  преди всички векове", а Дух Светий "от Отца изхожда", подразумява се, че пак така, в съвечност. 

Символът на вярата обаче не се занимава само с безвременното и абсолютно Битие на "Тримата, които са Един", отците от Никея и Цариград залагат в нашето Изповедание и догмата за спасението, домостроителството. Затова за Сина се казва, че освен дето е "роден от Отца - светлина от светлина", но и че "заради нас човеците и заради нашето спасение" се е въплътил, станал е Иисус от Назарет. За Дух Светий се казва аналогично - че е "говорил чрез пророците", но Пришествието Му (Съшествието Му със Сина) на Петдесетница не е споменато.

Е, латиняните на Поместния събор в Испания, в Толедо - Трети Толедски през 589 г. сл. Хр., решили да обяснят, развивайки икономийно, в Новозаветна перспектива, исторически, пневматологията - учението за Светия Дух в тринитарна светлина, във връзка не с Божественото Битие и апофатическата неизказуемост, ами със спасението и катафатическото Боготкровение на Бога към нас за Себе Си - Равенството на Отец и Син в отношение към Светия Дух против лъжеученията на преобладаващите в Испания по онова време вестготи-ариани. 

Латинският език обаче не правил разлика между "изхожда от" и "изхожда чрез" - et Patrem и et Fillius. Те искали да кажат, че Дух Светий "изхожда от Отца, но чрез Сина". Обаче се получило "два пъти от" на латински. Затова те ясно заявили, че са го казали на латински за латинци, но нямат претенции към гръцкия текст, защото, ако на гръцки се сложи "два пъти от" - με - με πατέρας и με γιος, се получава категорично ерес, освен ако не стане με πατέρας από γιος (от Отца, чрез Сина), но наличието думичката απο (чрез) в гръцкия и познатостта й прави излишно да се изяснява какво се има предвид с това, че Дух Светий не изхожда от Сина με γιος, а чрез Сина από γιος от Отца με πατέρας - добавката е необходима за латинците, имащи проблем с арианите, а не на гърците и би било неоправдано да се стресира вярващия народ на Изток с промяна на Символа на Вярата на гръцки, без истинска нужда.

От 589 г. до 1054 г. никой никъде нямал проблем с това решение на папа Пелагий II в Толедо - ни на изток, ни на запад... A папа Николай I впрочем, папувал много след добавката на латински към Символ Верую "и от Сина" (но преди Схизмата), срещу която добавка днес всички "от Бургас до Видин" беснеят, осъжда Триезичната ерес, която не е позволявала Богослужение и проповед на славянски език, като така прави възможно покръстването в Православие на българите, заедно с източните и южните славяни.

Е, Еретик ли е папа Николай I, наследил и сигурно изповядвал филиокве или православен римски папа, унищожил ерес - абсурдната теория, че Богослужение може да има само на три, свещени, езика - латински, гръцки и еврейски? Пак нямате отговор нали? 

В 1054 г. филиокве става проблем насила - Константинополският Патриарх Фотий, който е станал такъв благодарение на нечестива репресия от светската власт срещу предшественика му, не получава одобрение от римския папа тогава да заеме поста, защото Константинопол може да е "Втори Рим" по решение на св. имп. Константин Велики, но е патриаршия по снизхождението на Римския папа. Така е и с обвинението към папата, че жадувал пълно върховенство в Църквата, този папски авторитет в случая е пречил не на някой друг, ами само и собствено на Фотий. Така Фотий изкопава нещо с давност почти половин хилядолетие, за да върне удара - папата нямал право на претенции към патриаршеството му, защото той самият бил еретик заради това, че не е отрекъл пелагиевото филиокве. 

Но тука трябва да направим и уговорката, че филиокве след векове на запад действително ще се превърне в проблем, защото папите ще подменят изцяло догмата за изхождението на Духа от Отца в "изхождение и от Отца, и от Сина", без въобще да споменават за разликите между "от" и "чрез", както и да се опитват да я налагат на изток чрез прозелитизъм, а това си е вече ерес - превръщането на един, макар и авторитетен теологумен (богословско мнение) в догмат, както и подмяната на съборността в Църквата с папски абсолютизъм - и двете отдавна отречени от Ватикана впрочем, като за резултатите им в обществата през Средновековието папа Йоан-Павел II принесе и покаяние публично от името на Рим.

Причините тук за ясни за схизмата, превърнала се във Велика Схизма сетне, но за пропуснатите шансове по-сетне да се завърнем в единство с Рим, аз имам особено мнение, нямащо общо с някой си Кръстоносен поход. Причината е хитростта и адаптивността на османлиите, превзели Константинопол, мисля аз. 

Съвсем по същия начин Високата Порта действа в борбите ни за църковна независимост на нас българите във времето на Екзархията, както и с Цариградската Патриаршия за времето на владичеството си. С подкрепата си за нас срещу Фенер, османците ни настройват срещу всички балкански народи, осуетявайки намеренията и убивайки интереса им да ни помогнат за освобождение като последна, останала в границите на Империята балканска държава, освен Турция. Екзархийските български претенции са заплаха за териториалната цялост на свободните вече и гърци, и сърби, и румънци. А дали е случайно, че идеологът на "национално освобождение чрез църковна независимост", вместо с въоръжена борба и помощ от съседите, Васил Иванов Кунчев - Левски - йеродякон Игнатий, е бил посветен масон, е друг въпрос, щото някои твърдят, че бил в конфликт, заради масонството сред останалите и връзката им с френските масони, все пак е положил, видимо от снимките, масонска клетва, но е факт, че християнското единство най-силно би ощетило интересите и попречило на плановете на масонските ложи в обществата ни и така е било всякога, откакто тая луда секта е замечтала световно владичество.

Така и Османският Султан няма интерес през Средновековието от възстановяване на единството между източните и западните християнски ортодоксални църкви след превземането на Константинопол. Османците виждат силата на единния Западен свят под Виена, когато са отблъснати окончателно от поляка император Ян III Собиески, различна от тая на разединените политически Балкански държави при Завоюването им, страдащи до една от болен византизъм, както и по-рано от битката до Виена я виждат в похода на крал Владислав III Ягело - Враненчик, когато при Варна са почти разгромени, но неразумието на младия крал, влязъл между елитната гвардия главорези, за да "убива лично Султана по рицарски" и смъртта му обръщат битката в тяхна полза. 

Едно ново обединение на изтока и запада би върнало турците отново дълбоко в Азия. Затова Султанът предпочита цариградска църква, на която той да й назначава патриарсите, изпълняващи същевременно функциите на етнарси (на християнския милет) под негова власт, затова и докато в периода на най-голямата си и неоспорима власт той има интерес от една хомогенна църква на "целия милет", без народностни нюанси във вярата, когато тая власт се разклаща, народностните различия сам започва да подкрепя, според принципа "разделяй и владей". Султанът влиза в ролята на Византийския император по отношение на източната църква, с тази разлика, че това е една вече ислямо-християнска симфония на властите с цезаро(султано)-папизъм.

Та, въпросът ми сега е - противниците на обединението с Рим днес - зилотите ни - османлии ли са или са масони? 

15 април 2016

Патр. Кирил и Владимир Путин на посещение в Атина

На 26 май, 2016 г. в Атина ще пристигне Негово Светейшество руския Патриарх Кирил. Ще бъде придружаван от президентa на Русия Владимир Путин и ще се срещнат с президента на Република Гърция Прокопис Павлопулос и премиера Алексис Ципрас, на срещата ще присъства и Архиепископа на Православната Еладска Църква Йероним.

Сетне ще отидат на Света Гора - Атон по повод честванията на 1000 годишното руско присъствие там и в руския манастир "Св. Пантелеймон". Кирил Московски и Вселенския Патриарх Вартоломей ще отслужат заедно света литургия.


10 април 2016

За кризата между Фенер и Атина

митр. Амфилохий Стергиу

автор Теофила Мускетарката

Противно на зилотската пропаганда, че съществуват принципни противоречия между Фенер и Атина (Вселенската Патриаршия и Православната Църква на Гърция - Атинската Архиепископия) относно събора на о Крит и икуменическия диалог, както подобни внушения се отправяха и за взаимоотношенията между Фенер и Москва по същия въпрос, такива няма. Руският Патриарх се срещна с Римския папа Франциск на о. Куба, среща между папата и Атинския Архиепоскоп Йероним предстои на 16-и този месец, ден по-късно от очакваното, на о. Лесбос.


Конфликът между Патриаршията в Истанбул и Атинската Архиепископия е от съвсем различен характер. Малко встрани останаха отношенията между Фенер (Вселенската Патриаршия в Истанбул) и Църквата на Гърция (Атинската Архиепископия) от медийното внимание, които са в апогея си на изостряне. Няколко са причините за това положение. 

Първата причина е събитие, което се случи миналата година през есента. В края на месец август и началото на септември 2015 г. в Истанбул се състоя срещата на всички митрополити на Цариградската Патриаршия, в това число и на митрополитите от Северна Гърция или още известни като митрополити от Новите земи (територии). 

Тези митрополити (северногръцките) са членове на йерархията на Гръцката църква, но техните епархии се водят като ,,временно преотстъпени според споразумение от 1913 г. на Еладската Църква от Вселенската Патриаршия". По силата на това споразумение митрополитите от тези територии имат правото на въззивна процедура пред Синода в Цариград, ако не са доволни от решенията на синода на Гръцката църква, а при богослуженията в тези епархии се споменават Вселенския патриарх и Събора на Йерархията на Гръцката църква заедно. Тази малко объркана юрисдикция дава възможност на Вселенска Патриаршия да ги смята за свои епархии. 

Ненавременното осведомяване на Гръцката църква за започване на един строеж от митр. Амфилохий (Архиерей от Вселенската Патриаршия и неин представител в Атина) и незачитане на Първойерарха на Архиепископията доведе до остри реакции от страна Събора на Йерархията и в частност на Атинския Архиепископ. Това е втория основен момент в кризата на отношенията, свързан с дейността на Адрианополския митрополит Амфилохий (Стергиу), който миналата година стана екзарх на Вселенска патриаршия в Атина. Митрополит Амфилохий именно придружаваше патриарх Вартоломей при посещението му в България. 

Но нека да разгледаме визитката на митрополит Амфилохий (Стергиу) - Митрополит Амфилохий се смята за централна фигура в обтегнатите отношения между Фенер и Църквата на Гърция. Той е известен в църковните среди с това, че преди време е имал претенции за поста на Главен Секретар на Събора на Йерархията, но не го е получил. Иначе е бил клирик на митрополията на Мегара и Саламина. През лятото на 2014 г. неофициално е предложен от Патриарх Вартоломей за овакантения престол на митрополията на Йоанина, но това предложение е посрещнато със силна съпротива от страна на Събора на Йерархията, както се нарича пълният състав на Светия Синод на Гръцката църква, наброяващ 80 митрополита и осъществяваващ избора на нови митрополити) 

След съкрушителния избор - само седем гласа за него, по решение на Синода на Константинополската църква е избран за митрополит на Адрианопол (Одрин) и назначен за представител на Патриаршията в Атина към държавните институции в Република Гърция. Така се възстановява постът на апокрисиарий от византийско време, който е съществувал дори и през османския период. 

Апокрисиарият е посланик, пратеник и наименованието произхожда от гръцката дума Αποκρισιάριος - превеждане, отговор; Responsalis на лат. ез. - посланик, пратеник. Постът е типичен за Византия. В църковното си значение е упълномощен представител на даден епископ пред държавните и религиозни институции в дадена държава. Първите сведения за наличието на тази длъжност са от времето на Юстиниан I-ви (първата половина на VI в. сл. Хр.). Традицията е Константинополският Патриарх да има такива представители в поместните църкви. 

Митрополит Амфилохий е именно такъв и в качеството си на представител е започнал строежа на храм и административна сграда за представителството, но без изричното разрешение за тази дейност, в разрез с каноните на църквата, което е повод за неразбирателство и обтегнати отношения между Вселенската Патриаршия и Еладската Православна Църква. Запознати със случая очакват в скоро време митр. Амфилохий да бъде отзован от службата си в Атина.

08 април 2016

Великата Схизма (исторически обзор)


автор Теофила Мускетарката

Източно-западната схизма, позната като Великата схизма, е институционно-политическо (не духовно) разделение на християнската църква на два основни дяла - Римокатолицизъм и Източно православие. 

Разколът между Рим и Константинопол бележи началото си от 1054 г.

Разколът е крайната точка на разделение на двете църкви на институционално ниво. Причината за разделението е нежеланието на Kонстантинополския патриарх, патриарха на ,,Втория Рим", да приеме върховенството на римския папа. За разделението спомогнало и преувеличеното наблягане на вече съществуващите различия в догмите, обредите и организацията. В този смисъл, една от причините за започналото разцепление е неумението на църковната институция да постави християнството над културните различия между изтока и запада. От друга страна, в източната част на империята се използвал предимно гръцкият език, докато в западната - в науката, църковните служби и междудържавните отношения, се използва предимно латинският, което прибавяло още към усещането за отчуждение. 

В богословски план, гръцкият (на който са първоизточниците на Светото писание), може да предаде богословски тънкости, непостижими за латинския, което явно проличава в спора за добавката ,,Филиокве", въведена през VI в. сл. Хр. от Западната църква. Филиокве (Filioque) е латинска фраза, която означава ,,и от Сина". Добавката е била пренесена към латинския превод на Никео-Цариградския символ на вярата по няколко причини: 

1 В стремежа си да се противопоставят на арианството, събралите се отци през 589 г. на Третия поместен събор в град Толедо, в Испания, я въвеждат, за да подчертаят божествената природа на Иисус Христос.

2. Съществува разлика между латинския глагол ,,procedit" (изхожда) и гръцкия εκπορευομνον (произхожда и изхожда), което налага горната добавка, за да се отрази пълноценно каноничната истина, че Светият Дух произхожда само и единствено от Отца (Йоан 15:26), но едновременно с това изхожда (извечно) и от Сина, тъй като, според Писанието, Светият Дух е ,,Дух Христов" (Римляни 8:9), а също и ,,всичко Мое е и Твое и Твоето - Мое ", т.е всичко, което принадлежи на Бог Отец е същевременно и Христово (Йоан 17:10). Последното единствено може да означава, че Светият Дух произхожда (изхожда изначално) от Отца като Отец, но едновременно с това изхожда извечно и от Отца, и от Сина. В никакъв случай изразът ,,и от Сина" не е бил добавян с намерението да се изменя църковното учение или за се промени Никео-Цариградския Символ на вярата, което, заедно с юридическото първенство на Римския Епископ (папата), представлява един от двата основни довода, въз основа на които Ортодоксалната църква (Православната) християнска църква продължава да поддържа състоянието си на отделеност от Рим, а целта е по -скоро, за да уточни канонически Символа на Вярата в неговия латински вариант. Това е причината Римските епископи, въпреки първоначалните си задръжки, накрая да го приемат, в началото на XI в. сл. Хр., като общовалиден на Запад, като в днешно време Римокатолическата църква безусловно подчертава, че на гръцки език Символът на вярата не се нуждае от горната добавка

През 869 г. избраният за Константинополски патриарх Фотий превръща добавката в знаме и боен вик срещу ,,латиняните", като без да вникне в причините и основанията за тази стъпка (а и без да желае това), ги обвинява в лъжеучение (ерес). Това е ответен удар на Фотий срещу отказа на папата да признае неговия избор на мястото на несправедливо низвергнатия от тогавашния регент (по-точно - принуден под натиск да се откаже от сана си) дотогавашен патриарх Игнатий, загубил патриашеството си, заради честно служене (отказва свето причастие на регента Варвас, тъй като последният съжителствал кръвосмесително със своята снаха). 

След като османците сериозно застрашили Константинопол, доктриналналният спор бил разрешен и се стигнало до Фераро-Флорентинската уния. В крайна сметка обаче, византийците отхвърлят унията и след недълга обсада, Константинопол пада през 1453 г., градът е в ръцете на турците, със всички тъжни последици за Византия и за християнския свят в неговата цялост. 

През 1014 г. папа Бенедикт VIII окончателно утвърждава тази идея. Тази оспорвана от източната църква формулировка "и от Сина" през 10 в. е критикувана от патриарх Фотий и е известна като Фотиева схизма и до ден днешен остава в основата на догматичните противоречия между двете Църкви.

Друга спорна точка между двете църкви е учението за чистилището. Според гръцките богослови междинната степен между рая и ада, наречена чистилище, не съществува, докато на Запад твърдят, че починалите без смъртен грях, имат възможност за "очистване" през определен от Бога период, преди да се изправят пред неговия съд. Освен на институционално ниво, са съществували и второстепенни разногласия и по въпросите на църковната организация - например възгледи за епископския сан, въпроса за целибата-безбрачието на свещениците, начина на приготвяне на причастието (евхаристията).

През 1054 г. настъпва разделението по същество. Католическите обрeди са отречени по същност като покварени, а католическите църкви в Константинопол затворени принудително. В Рим папа Лъв IX, вече на смъртно легло, изпраща помирителна мисия начело с кардинал Хумберт. След три месеца чакане патриархът да ги приеме, кардинал Хумберт издава була за отлъчване на Михаил Каникуларий от църквата. В нея са били изброени обвинения на папата срещу Михаил Каникуларий и Източната църква - че католиците са били препокръстени, че свещенниците са се женели, че не са отлъчвани тези които носят бради. 

Разделението на двете църкви бива затвърдено и от един исторически факт, когато на 13 април 1204 г. кръстоносците от Четвъртия кръстоносен поход превземат Константинопол. Това става по молба на претендента за император Алексей IV Ангел, син на детронирания император Исак II Ангел. В замяна на възстановяването му на престола, последният обещава на кръстоносците 200 000 марки, провизии за похода им и 10 000 войника. След превземането на Константинопол и възстановяването на властта на Исак II Ангел, той не може да събере средствата, а населението вдига бунт и го гони. Впоследствие на това след две години лагеруване под стените на Константинопол и непрекъснати византийски набези срещу тях, кръстоносците решават да нападнат града и да си вземат обещаното насила. Това нападение е успешно и кръстоносците превземат Константинопол, подлагайки населението на клане и безчестие. Като резултат на това папата отлъчва кръстоносците, участвали в това начинание, въпреки че скоро след това ги приема отново в лоното на църквата. 

През XV в. под натиска на османската заплаха, гръцката страна предприема опити за обединение с Римокатолическата църква. През 1439 г. на събора във Флоренция се подписва спогодба между двете църкви. Въпреки това повечето гръцки богослови отричат обединението. След падането на Константинопол през 1453 г. под османска власт, обединението бива официално разтрогнато.

През 1964 г. в Йерусалим се срещат Вселенският патриарх Антинагор I и папа Павел VI. Това е първата среща на главите на Източната и Западната църкви след 1439 г. В резултат на тази среща през декември 1965 г са отменени взаимните анатеми и е подписана декларация, която е известна като Съвместна декларация на Римокатолическата църква и Константинополската Православна църква по повод снемането на взаимните анатеми.

06 април 2016

Архиеп. Йероним и папа Франциск заедно на Лесбос


Според информация от моите гръцки приятели, предстои среща на "трима големи" на о. Лесбос (преди Събора на о. Крит) - на 16.IV.2016 г. вече оповестена в някои български медии. Моята новина в случая, в превод от гръцки сайт, е че там ще се срещнат освен Вселенският Патриарх, но и Архиепископът на Атина Йероним с римския папа Франциск. Срещата е по повод проблема с бежанците от Близкия изток - о. Лесбос е "вход" за тях в Гърция. Това е същият принцип - хуманитарната мисия на християните, заради който се обединиха Руския Патриарх и папа римски Франциск, срещайки наскоро се в Хавана.

Срещата на Йероним и Вартоломей с папата не е търсена нарочно впрочем, писмо с покана за участие в този дебат - във връзка с бежанците, Йероним е изпратил до всички поместни православни църкви, изпратил е и до Ватикана. Единствен папата се е отзовал. 

През това време "мътят по темата" български Архиереи - миторополитите на Пловдив и на Сливен - благославят ги или даже участват в тях, разни подписки против събора и предстоящите да се разгледат въпроси там, подбуждат и поръчват "петиции", остриета в тази идеологическа война са им почти не стъпващи на Атон Зографски монаси, които са повече гурувци, отколкото православни свещеници и духовници из епархиите на БПЦ. Това е ясно, това тука го повтаряме отдавна. Даже Двери  бг. се усетиха най-сетне какво се случва, тъй че, значи по темата се говори и пише чак в Пекин вероятно и Ангола.

Онова, което въобще не е ясно, е защо наши митрополити участват и с кого (ако въобще с някого) е това участие договорено в течащата световна православна интрига между Москва и Истанбул. Това, в което се забъркваме, Москва ли го иска, а ако да, то Официална Москва ли? Ако московите го желаят - ние да мътим водата срещу идещия събор на Крит, защо самите те на ниво Патриаршия участват така активно в подготовката на събора? Защо Патриарх Кирил сам протегна ръка на римския папа след Патриарх Вартоломей и заедно с това го поведе индиректно към среща и с Атинския Архиепископ?

Има един вариант, който не е съвсем нереален, ама звучи малко "тралала" - Москва да ползва двете "последни патриаршии" в диптисите, изцяло и безрезервно послушни - Българската и Грузинската за задкулисни игри на влияние и изнудване в надиграването с Истанбул кой да води предстоящия, засилващ се заедно със събора, икуменически диалог с Рим. 

Ако допуснем, че това е така, тогава иде следващ въпрос - как така се оказа, че в "Първородната щерка на Цариградската Патриаршия" - БПЦ-БП глупаците са повече и от козите в Кавказ - грузинците пуснаха слух, че ще саботират събора, веднага след което сами го опровергаха - ни една грузинска официална църковна институция или медия не потвърди мълвата. А "мастити" уж митрополити на огромни БПЦ-епархии даже се ангажираха категорично и лично в предсъборната интрига чрез Официалния сайт на БП.

Ами, ако нашите обслужват не интересите на Официална Москва, ами всъщност тези на руски и постсъветски олигархични кръгове с планове и козни в РПЦ и чрез РПЦ? 

Това преди време мина покрай ушите ни, пропуснахме го, но ще си спомним, че митр. Николай си беше позволил да отправя в руски медии ядни критики срещу митр. Иларион Алфеев - завеждащия отдела за външноцърковни връзки при Московската Патриаршия. Мои приятели споделиха с мен, че митр. Иларион бързо е поставил Николай на място - необичайно за дипломатичния "имперски тон", Иларион е заявил високо и ясно, че българското митрополитче по-добре да си гледа своята работа.... Ами ако, следователно, всъщност някои от нашите митроносни обесници, заради свои съвсем лични интереси, може би даже чисто финансови, ни вкарват в поредната интрига на високо ниво? Ако това ни коства в крайна сметка изолация и от Истанбул, и от Атина, и от самата Москва?

Кой ще плати накрая масрафа им?... Ние като Църква и може би не само с достойнството си, ами и с цената на самата си църковност.

05 април 2016

Проблемът Инославие


Проблемът, който някои в последно време въртят, с браковете (и въобще взаимоотношенията) с инославни християни, по начина, по който той се поставя от различни църковни маргинали из иначе големи, обаче само на територия, но не и като значимост нито в духовен план, нито за вътрешния живот на Поместната ни Църква епархии, е книжен проблем, проблем с четенето и осмислянето на прочетеното. Това е едно непоследователно и безразсъдъчно четене на Стария Завет, което по принцип за тях е характерно и по отношение на Църковното Предание.

Първо нека кажем, че диференциацията между православни и инославни християни - римокатолици, копти, армено-апостолическа вяра и протестанти от една страна и иноверците - мюсюлмани, будисти, юдеи, от друга, не е икуменическа модерна измишльотина, която цели да оправдае безпринципност и аморфност във взаимоотношенията между християнските вероизповедания. Тази терминология - да бъдат назовавани последователите на другите клонове на историческото християнство инославни (а на другите религии - иноверни), а богослужебните им събрания не секти или еретически (разколнически) сборища, ами именно "отпаднали от литургическото общение и единство с нас църкви", се основава върху възгледите и подхода не само на големи православни духовници - свещеници и богослови през близката и далечна наша история, но тя намира оправданието си и в Свещеното Писание - и на Стария Завет, но и на Новия Завет.

Проблемът с инославенето на Един и Същи Бог е стар, почти колкото самата Библия и той нивга не е "разрешаван по сливенски". Още в книгата Изход е споменат тъстът на св. цар и прор. Мойсей, по име Йотор, който е по произход от Мадиамската земя. Йотор е определен като "свещеник", жрец, но не на Йехова (Яхве), нито на Елохим. Кой е бил богът, комуто Йотор се е покланял и служил, не е казано, но който и да е бил той, явно не е попречило на Мойсей да вземе дъщеря му за жена. 

Откровението свише за Мойсей, изсред Неопалимата (горяща, но неизгаряща) къпина, е уникално, за пръв път Бог се открива с Лично име - името Яхве и заедно с това се идентифицира с "Бога на Авраам, Исаак и Иаков". Буквално гласът от къпината казва тъй: "Аз Съм Богът на Авраам, Исаак и Иаков и се казвам Яхве".

Дали това е бил Същият Бог, Комуто е служил Йотор по свой начин, само че познаван от Йотор с друго име, още повече, че името Яхве не е същ. собств. име, ами е всъщност глагол - "Биващият, Бъдещият, Битийстващ, Този, който бива, който Е", не знаем. Факт е обаче, че Йотор се присъединява към израилтяните в техния поход към Ханаан, без да се споменава нищо за някаква негова "конфирмация" в тяхната вяра, за разлика от внука му, който от Ангел Господен Мойсей и съпругата му Сепфора - дъщерята на Йотор, са буквално заставени да обрежат. Нещо повече - Йотор е именно този, който съветва уместно и успешно Мойсей да въведе административно разделение на властта сред евреите - да определи "хилядници, стотари, десетници" помежду им.

Как е наричал Йотор своя бог не е ясно, както и дали в Яхве е разпознал него, но с друго име. В книга Числа обаче се появява още един човек, който вече е означен не как да е, ами като "пророк на Всевишния Бог" и той се казва Валаам. Този Валаам, когото евреите срещат по пътя си, освен всичко друго, изрича и емблематично пророчество за раждането на Бъдещия Месия. Нещо повече - Валаам (комуто за разлика от Мойсей Бог не се е разкривал като Яхве), благославя Народа на Израил.

Случаят с Валаам напомня силно на друг случай, описан в книга Битие - този с Мелхиседек - цар и свещеник на град Салим, когото св. Павел в Послание до Евреите в Новия Завет определя като "съвършения предобраз на Иисус Христос". Мелхиседек не само благославя Авраам, след като Авраам се завръща от една война, в която е победил цяла коалиция от местни царе, но и получава от Авраам религиозен дар, данък - една десета част от военната плячка...

Нито Валаам - пророкът на Бога Вишний, нито Мелхиседек - цар и жрец на град Салим (който по-късно ще стане Йерусалим), имат кръвно родство с потомците на Авраам, Исаак и Иаков и тяхното богослужение категорично не прилича на определеното от Бог Яхве за евреите при техния Изход от Египет.

Теологията по въпроса с инославието сиреч на автора на Пентокнижието Мойсей няма нищо общо с тази на сливенските фундаменталисти днес и на дядо им Иванчо (Сливенски Архиерей).

Следващият момент в Библията, когато се появява "проблемът инославие" във вид доста по-близък до нашия днес, е с разделението след царуването на цар Соломон на еврейското царство на Юдея и Израил. Царството се разделя и въпросът с поклонението и богослужението се превръща в "политически въпрос". За да се покланят на Яхве, израилтяните трябва да ходят в Йерусалим - на територията на царство Юдея (Южното Царство), т.е. индиректно да признават властта на цар, когото всъщност са отхвърлили, заедно с династията му - Давидовия потомък. Затова израилтяните създават своя система на богослужение, неизискваща ходене до Храма и Йерусалим при юдеите. Според някои, те се завръщат към отминали предмойсеевски еврейски форми на вярвания и на богослужение. Но те не отхвърлят Петокнижието и откровението на Мойсей, а просто необходимостта от централизация на поклонението в Йерусалим и Соломоновия Храм.

Библейските старозаветни изследователи сполучливо забелязват, че докато в Юдея Бог въздига праведни и благочестиви царе, в Израил (Северното Царство) великите Пророци са повече, при все, че преобладават царе, склонни към идолопоклонство и езичничество. Често един и същ Пророк проповядва и на територията на Юдея, и на територията на Израил, приет добре и от Южния цар, и от Северния цар, като и двамата се допитват до него или пък гонен и отхвърлян и от двамата. Не на последно място ще отбележим също, че нерядко двете царства се съюзяват срещу общи врагове, като техните съюзнически войни получават благословение и санкция от някой подобен пророк или в други случаи - неодобрението му.

Подобни явления категорично срещаме и във времето на Новия Завет - в отношението на Христос към "инославните самаряни" - наследници на същите тия израилтяни от споменатото Северно Царство впрочем, пак при Христос - към Негови последователи, които не принадлежат към групата от ученици. Подобно инославие, характеризиращо се даже с доктринални (догматически) различия, наблюдаваме и в традиционния от онова време юдаизъм и различните фракции и секции в него - садукеи, фарисеи, есеи, заедно с добро съвместно съжителство...

Следва