Песен за Царя на Тракия

"Волим наши кад се смеjу" (сръбска песен)

Вървиш си ти из Гробищата и всичко е адски сериозно... Никой да не посмее да се разсмее, че е срамота. Хората там да умрели бе! Както са си седели, тъй са си и умрели. Достолепно.

А ти се пикае. Секунда, преди да се напикаеш в гащите, намираш единственото дърво без некролози.

"Расти ми расти, бел боре, разтопи бели снегове, отвори пътя за Драма, во Драма искам да ида, там имам Либе Болничко, понуда да му занеса..."

И продължаваш да си вървиш изпикан щастливо, търсейки татко си. И всичко е много сериозно. И е объркано. Щото ако не е объркано, няма да е истински сериозно. Квартали, алеи, редове. Бъркотия.

- Ало, мамо, загубих се в Гробищата до с. Тополи!

- Хубаво, че не си паднал пиян в някой гроб! Казах ти да не ходиш!

Ах, ще видиш ти кой кого ще изпревари, като се търкулнеш, чюфте Сръбско! Но не, продължаваме да сме сериозни. Обаче, докато се муся, се появява Руснак с колело. Ще прелива и той гроб, от нас явно се е научил да не оставя нивга мъртвите си 

- Братишко, как тука се броят алеите? - питам.

- Абе и аз не знаю, ама тьй нали мя видя от къде дойдох с колйелото. Май оттам се брАят 

- Аз видях само колелото, тебе чак сега те виждам.

- Ха-ха-ха!

Какво си се разхил бе!? Я равнис, мирно и равнение надясно, за среща отсреща - За по-очест! Тука са гробища, а ти майтап си правиш ли, бляд-сука, с тъпото си руско колело!?

Малко по-надолу друг. Питам го, пак нищо не знае, ама вика:

- Преливам гроба на тъста си.

- На кой?

- На тъста си - подхилва се - Не се смей, голям пич беше.

Аз ли се смея бе?! Аз съм дяволски сериозен, а вие тука сте напът да умрете от смях!

Накрая намирам квартала, алеята, всичко. Ама как се броят редовете? И ето ти пак жена, слиза от кола с врачанска регистрация.

- Сестро, помогни ми, татко се изгуби!

- Как така се изгуби?!

- Преди има-няма 13 години. Беше люта зима в... Белград 

- Съжалявам.

- Не реви, ами ако знаеш как се броят редовете, ела и ми покажи!

- Добре...

И броим гробове: Седми ред, гроб първи А1. Аз:

- Ида, тате и пак жена ме води!

Смее се врачанката.

- Не е смешно ма! - викам - тука всички трябва да сме сериозни!

А мъжът й клати глава, застанал пред вратата на колата:

- Нека се смее бе, тя се залива от смях всеки ден от сутринта!

* * *

Обичам те, Тате, прости ми, а Ти, Ти Си Тракийският Цар!