Курбанът, Господ-Бог и Хитър Петър

беседа в село Ветрино на 8.IV.2015 г.
организатори: църковното настоятелство при храма, Община Ветрино и Сдружение "Българско сърце"

Ние, съвременните хора, сме чудна кройка… Обикновено уреждаме взаимоотношенията си с Бога чрез епизодични и често нищожни почти по стойност „дарове”. Кръщаваме се веднъж в живота си – по-точно кръщават ни, обикновено като бебета и следващия път, когато влизаме в храма или по-точно казано - вкарват ни в него, е за собственото ни опело. Дори на опелото ни не е абсолютно сигурно, че ще ни занесат в храма, защото понякога роднините и близките ни за по-лесно, за да си спестят главоболия и излишни разходки, викат попа направо на гробищата и той ни опява пред гроба, ако няма там действащ православен храм. Ако ли пък на гробищата храм все пак има, на нашето опело обикновено присъстват тесен кръг от най-близките ни, които са там и не толкова, за да молят Бога да упокои душата ни и да ни приеме в Рая, колкото, за да бъдат поне още някоя минута повече с малкото, което е останало от нас… Последното не е лошо, но малко общо има въобще със смисъла на православното опело.

На християнското опело тъгата е светла, особена тъга, нежна и различна, радостна, дори можем да кажем, тъга... Това знаят добре тези от вас, ако са го усетили, които по Великден са присъствали и участвали в т. нар. Опело Христово на Велики Петък през предхождащата Великден Страстна седмица. Ние изпращаме Христос в последния Му земен път – от Кръста до Гроба и нашата тъга е любовна тъга, нашата тъга е като за Някого, с Kогото се разделяме, но не завинаги. Ние знаем, че този път не приключва до Гроба, че после е утрото на Христовото възкресение.

Но по-важното сега за нас е друго. На Опелото на Христос присъства Цялата Църква на Христос, всички участват в него. А на нашето опело, ако останем извън Църквата, ще присъстват най-вероятно двама-трима най-близки сродници, попът, когото са ни поръчали (ако сме били от по-богатите, може и два попа да има) и някоя наша далечна братовчедка, която плаче сърцераздирателно, често пъти и за самите близки досадно, карайки ги с това да се чувстват нелепо и неловко, понеже на такива събития някой трябва да поплаче… Ако не се намери братовчедка, предприемчивата рода може да наеме професионални оплаквачки циганки… На погребението на свако ми Кольо една жена няколко часа се дра, та се тръшка: „Кольо, Кольо, на кого ни остави Кольо?!”. Пък никой не беше много сигурен коя точно е тя. Даже да се беше вдигнал самият свако Кольо да я види, със сигурност щеше да я попита: „Коя сте вий, извинете и имате ли нещо против да се запознаем?”… На погребението на вуйчо Томи пък плакаха три такива... Ние всички знаехме какви са му били тия трите, включително и съпругът на едната, който беше дошъл с нея и пристъпваше объркан от крак на крак, но се правихме, че не знаем защо тъй силно плачат, щото случаят беше сериозен... Както се пее в песента на една сравнително нова българска рок-група „Монолит” – „Весело беше на моето погребение!”.

Някои от нас може да влязат в храма, но не просто като запалващи по някоя и друга свещ, ами като участници в това, което се случва там, не само за кръщенето или за опелото си, ами и за да се венчаят. Често обаче и тогава сме по-скоро закарани, отколкото отиващи. Водят ни жените ни. Те са по-романтични, оценяват подобни неща. Казваме романтични, за да не кажем суетни. Понеже коя жена не се умилява от мисълта хем да е облечена в бяло, хем да й сложат на главата корона, както става това в православния обред?! Добре звучи да ви кажат – „Вие, които се венчавате, сте като Авраам и Сара, като Исаак и Ревека, като Иаков и двете му жени…” Последното за св. патр. Иаков и двете му съпруги Рахил и Лия май не трябваше да го споменавам… Мило е и трогателно, Библията е пълна с такива неща. Сещам се за Соломоновата Песен на песните, в която приблизително пише – „Градина затворена, извор запечатан е сестрицата ми – моята невеста”. А ние нашите невести ги разпечатваме още след първата ни среща с тях в кръчмата, понякога и още по пътя към дома, ако вече други отдавна не са го сторили това преди нас... Обаче е мило да си представиш обратното, да поиграеш на обратното поне за час…

Сега е модерно да се ходи в храма и на Великден.... Макар че, повечето от нас, след като обиколят храма през нощта, се прибират по къщите си, дори не подозират, че следва света литургия. На Коледа не е задължително да идеш. Важното е на Коледа да има на трапезата у вас три, седем или девет постни ястия. Но не бива да забравяме и сармите, както и свинското. Сядаме, предъвкваме картофена салата с фъстъци, гледаме се, гледаме се, по някое време някой вдигне чашата с ракия, па каже: „Айде наздраве, Иисус се роди!” и с постенето е дотам – както започнало, тъй и приключило… А коледният пост всъщност приключва с края на светата литургия на сутринта на следващия ден, на двадесет и пети декември… Може би си мислим, че Коледа се нарича Коледа, понеже тогава се коли прасето? Или пък дворното куче?? Тогава именно мнозина излизаме, на 25-и сутринта, вместо да идем на света литургия, да колим прасето, гоним го и се потим в студа с цел детоксикация - против махмурлук - веднъж да изтрезнеем, че ех, колко е сетне сладко.... пиенето!... Не, на Коледа славим Христовото Рождество и около Младенеца Христос се събираме…

А някои ходят в храма и на Цветница…  Слушах преди време един възмутен гражданин на опашката за върбови клонки, които тогава се раздават – „Каква е тая църква бе, колкото пъти да дойда, все върба дават!?” Сами пресметнете тоя колко пъти годишно се появява в храма, а ако се раздаваше ракия, дали нямаше да идва всеки ден… Върбовата клонка пък, която са ти дали, следва да я отнесеш в дома си, да я сложиш до иконата. Това е клонката, с която ти символично си участвал в посрещането на Христос при влизането Му в Йерусалим, Възседнал осле. Не сме празнували „празника на цветята”, нито Връбница, празнували сме именно Вход Господен в Йерусалим… Ние обаче си я сплитаме на венец благословената клонка, слагаме си я на главата да обикаляме подпийнали из площада, като че сме някоя речна фея или фий – не зная как се нарича мъжката фея, затова употребявам дума „фий”, може би пък да е фей, или гей трябва да бъде, знам ли… И накрая я хвърляме в кофата пред кметството, за да ни „благославят” сетне общинските метачки, заедно с цялата ни женска рода.

Но не само с кръщенето ни е тъй или с опелото, както и с целия ни църковен и най-вече околоцърковен живот. Така е и с курбаните… Ще псуваме светия синод, защото ни се струват твърде скъпи свещите, сякаш от „Булгартабак” са истински праведници, продавайки ни една цигара по 25 ст., а една свещичка струва десетина, пък ние всеки ден си купуваме по двадесет такива цигари, докато годишно едва ли се събират и пет купени свещи, ще мразим попа, защото кръщенето е 40 лв., а венчавката 60 лв., сякаш не трошим ежеседмично три пъти по толкова за ракия, а сетне ще дадем сто пъти по толкова за доктори, които да ни лекуват вътрешните органи, заради злоупотребата с ракията… Когато обаче нещата станат сериозни – изпаднем в депресия, застраши нас или някой наш близък ужасна болест, на път сме да изгубим нещо много скъпо за нас или ни трови съня вината за голям грях, правим курбан. Голям курбан. Ако сме по-богати, може и храм да построим или поне параклис, най-малкото чешма. Някои тъй станаха дори "църковни благородници", станаха архонти… Няма нещо кой знае колко лошо в последното, но в Евангелието са записани думите на Христос, че когато правиш добро, не бива лявата ти ръка да знае какво прави дясната. А нас трябва да ни научи цялата махала, че сме си отворили кесията, защото често пъти и я отваряме не толкова, за да сторим добрина, а за да покажем, че имаме, отваряме я, когато твърде много ни се струва, че имаме, за да дадем от излишъка си. Не е велик този обаче, който има милиарди и милиарди, а от тях подари един милион. Велик е този, който има десет лева и с пет от тях нахрани гладен човек и е много по-велик, защото не изпитва непременно необходимост да разгласи какво е сторил, както и Сам Христос, пак според Евангелието, възпираше излекуваните от Него хора да разказват Кой Го е сторил това с тях, Кой ги е изцелил… Хората ни ръкопляскат, а ние започваме да се чувстваме поне малко по-добри, по-умиротворени, по-сигурни, че най-лошото няма да ни сполети, даже и едва поокопитили се от страховете си, започваме да очакваме още почести и хвалби за тези неща, да се сърдим и огорчаваме, ако не ни се сторят достатъчно...

А курбанът всъщност не е „жертва за грях” или „средство против гузна съвест”, нито се прави за здраве просто или за „късмет и берекет”, още по-малко пък против уроки. В Църквата ние наричаме курбана благодарствен молебен. Дори, когато конкретният повод за него не е особено приятен, свързан е със задаваща се беда, ние пак благодарим чрез него, защото за християните бедствието е или изпитание на вярата, или начин, по който Бог ни укрепява, изгражда ни личностно, прави ни по-силни, а с това се утвърждаваме сами ние и Бога с това прославяме. Дори бедата да ни сполети, отнемайки ни всичко, включително живота, това като възможност, която допускаме, не ни пречи да благодарим, защото, както св. ап. Павел казва – „Живеем ли или умираме, все сме Господни, в ръцете Божии сме”. Ние вярваме, че Бог ни обича, че е наш благ и любящ Отец, затова и не се страхуваме да се оставим в ръцете Му, независимо каква ще бъде Неговата воля за нас, как ще завърши всичко.

Няма абсолютно нищо лошо в курбаните, както няма нищо лошо в мартеничките или коледните елхички. Християнството е религия на радостта, Библията е книга човечна, затова и е най-превежданата и разпространявана книга вече толкова столетия, първо нея отпечатва Гутенберг, създавайки печатарската преса, нея цитират интелектуалците, когато искат да са много интелектуални, тя вдъхновява поетите, музикантите, художниците в повечето им шедьоври. Всичко това е така, защото Авторът й, нейният Вдъхновител, е Бог, Който е човечен. Толкова е човечен, че в лицето на Иисус Христос Самият Той стана Човек…  Има разни люде обаче – странна кройка сме ние хората, както вече казахме още в самото начало - които толкова много се превземат, че се чуди човек кога имат време да издишват въздуха, който, превземайки се, са вдишали и откъде той излиза, след като заради своята превзетост дори не смеят да пръднат. Те казват, че това с курбаните е селящина, изостаналост, примитивност, обида за Бога и добрия вкус. Ако зависеше от тях, щяха да назначат за Господ Уилям Шекспир, а Библията да напълнят с неговите пиеси и сонети. И премахвайки от религията ни всяка радост, първо да забранят курбаните и алкохола в богослуженията. Защо да пием вино, след като можем да пием чай? А може и да пием чай, без да пием чай, от празна чаша да го пием чая си, по японски, като… шогуни. Важен е финесът и чистите идеи нали? И докато пием чай без чай, да пишем стихове в стил хайку: „Аз седя да пия чай и съм много умен май… Пада вишнев цвят, гледай колко съм изящен, брат!” Защо да пеем, след като можем да се превземаме вместо това, докато не се задушим? Да, да, я се опитайте да вдишате, без да сте издишали или пък да пеете, не става!

Целият Стар Завет е пълен с разкази за курбани обаче. Старозаветните вярващи, отивайки в Храма за общата си среща с Бога като народ, е трябвало да носят със себе си, под формата на десятък, пари за алкохол, освен жертвите, които са се принасяли на олтара и част от които те после са изяждали заедно на общи трапези. С тия пари е трябвало да си купят „вино и спиртно питие”, което да изпият с останалите, докато празнуват след молитвата и жертвоприношението. Сам Господ Иисус Христос по своеобразен начин изпълнява тази част от Закона на Мойсей, като на сватбеното тържество в Кана Галилейска, според евангелския разказ, превръща шест големи, с размерите на човешки бой всяка, делви с вода в превъзходно вино и го дава на вече „понапили се” хора, за да продължат да пият и празнуват. С това нещо Той ни и показва, че бракът е форма на свещенодействане, По време на тия празненства край Храма старозаветните хора са пеели и играели, някои от песнопенията в Псалтира са написани за такива случаи, като това например, в което буквално се пее: „Свалете Господа с тъпани и хора!”. Когато въздига отново съборения от вавилонците храм, св. прор. Неемия се обръща към събралия се народ с думите: „Идете, яжте тлъсто и пийте сладко, и провождайте дялове на ония, които нямат приготвено, защото тоя ден е свет пред нашия Господ. Не тъжете, защото радостта пред Господа е подкрепа за вас.” (Неемия 8:10), Според разказа на св. прор. Самуил пък, гневът Господен пламнал срещу двамата свещеници, синове на Първосвещеника Илий, задето ощетявали народа, като за народните трапези по празниците отделяли от жертвените животни по-некачественото месо, а хубавото прибирали за себе си у дома. Ако разтворим Евангелието, ще се изненадаме колко пъти се споменава радостта, даже в императивната форма „Радвайте се!” и от Иисус Христос, и от Апостолите. Църковният календар, относно някои дни, в които постите са облекчени, разрешава се да се блажи умерено, буквално ги нарича „дни на велико утешение”.

Разликата обаче между това как ние сега правим нещата най-често и начина, по който четем как библейските хора – и в Стария Завет, и в Новия Завет, са ги правили, е голяма и съществена. Оставяме в храма при клисарката да ни благослови попът „пакет сол”, с която ще сготвим курбан за домашни нужди, ще се съберем да го изядем посмейному или в съвсем тесен кръг от приятели и близки. За два-три лева решаваме, че сме си купили Божието одобрение за нашия курбан, че с тази благословена сол като го наръсим, той става особено ястие – ще го изядем ние зад заключените врати на своя дом, а ще се види това Богу и Бог, след като се е “наял”, гледайки ни, ще се почувства задължен да ни пази от всякакви злини. С тия наши хитрини превръщаме Самия Бог в някакъв Хитър Петър, който, според народната приказка, си подгрявал и овкусявал сухия комат с хляб върху парата, издигаща се от печащото се вкусно месо на скарата на богаташа… Но както Хитър Петър предложил в заплата на богатия скъперник да го накаже за “откраднатата” пара, като налага с пръчка сянката му, така най-често и Господ ни „благославя” за такава „почерпка”, като помага в бизнеса и семейните грижи не на нас, ами обикновено на комшията.

Възмущавали се евреите в Стария Завет по времето на св. прор. Исая, че постят, а Бог не се впечатлява от това. А Исая, от Божие име, им обяснява, че това се случва, защото докато постят, въздържайки се от храна, се отдават на завист, на интриги, на свади. Постът, който пророкът им казва, че е угоден Богу и заради който Бог ще ги благослови, бил различен – не просто да постят (защото те и йогите постят, както пости и сатаната, който „нито яде, нито пие”), ами постейки, да споделят това, което им остава, с ближните си – видят ли гол и бос човек, да го облекат и обуят, гладния да нахранят, защото, както и по-късно Сам Христос в Евангелието казва, в лицето на този гол, бос, гладен и жаден човек може да се окаже, че са нахранили Самия Бог. Да видиш Бога в другия, да послужиш на другия, както би послужил на Самия Бог, не просто нещо да му дадеш, ами да споделиш с него дома, трапезата си… Ето, това е идеята и смисълът на курбана или по-добре казано – на благодарствения молебен.

Ние обаче не правим това. Ние се пазарим, докато не ни отмине бедата… Като в стария виц за мъжа-прелюбодеец, когото съпругът на любовницата му сварил в апартамента с нея. Хванал го за яката и го изхвърлил през терасата. А били на сто и десетия етаж на един небостъргач. Оня, докато падал, се молил Богу горещо – „Ако оживея, ще спра да ходя по чужди жени, ще престана да пуша цигари, да пия алкохол, само ме спаси, Боже мили!” По чудо тупнал на асфалта, така сякаш пада не от сто и десетия етаж на жилищен блок, ами от половин метър височина. Изправил се, поизтупал се, погледнал към небето, па рекъл: „Ех, Боже, колко много глупости е в състояние да наприказва човек в протежение на пет минути!!” 

А в Свещеното Писание, чрез псалмопевеца, Бог риторично (и иронично) казва на тия, които смятат, че им Е длъжен, задето са го нахранили с пара: „Ако бих огладнял, не бих казал на тебе, защото Моя е вселената и всичко, що я пълни” (Псалтир 49:12) Тогава кому е нужен нашият курбан? Нужен ни е на нас. Той не е жертва за грехове, заплата за вина и гузна съвест, но е начин да си върнем човечността. Да приемем на трапезата си близки и далечни, приятни и неприятни за нас хора, враговете си дори да не отблъснем, както и Сам Христос покани на последната трапеза с учениците Си и планиращия вече предаването Му Иуда Искариотски. Защото каква полза да съхраним достойнството си, реномето си, ако за сметка на това изгубим човечността си?! А губейки човещината си, губим и своето истинско достойнство. Нима има чест и достойнство звярът, който разкъсва всеки, изпречил се на пътя му, който яде и пие сам, който всичко докопано примъква в бърлогата си, като така възпитава и децата си? Само Човек е сътворен, според Библията и нашата вяра, да бъде подобен на Бога – да споделя себе си с останалите, да ги приема и прави участници в битието си, да бъде ближен и да се приближава към другите. Затова и курбанът трябва да бъде също тъй църковно дело, да се приготвя и дава като част от нашата църковност. Да го занесем пред Бога в Църква, заедно с братята и сестрите ни да измолим Бог да благослови дара ни, след което да го споделим на обща трапеза с тях… Не е изключено Бог да не удовлетвори конкретното ни прошение, с което принасяме дара си, обаче ще сме станали така първо ние по-човечни и после – ще сме открили човеци в хора, които до този момент са ни били чужди… А много от проблемите, заради които страдаме и се безпокоим, спират да са проблеми понякога и само след една топла дума от някой друг, особено от такъв, от когото не сме я очаквали… А той е споделил с нас топлината на сърцето си, защото ние първо сме споделили с него трапезата си. И сме намерили „един у друг” себе си, споделейки един с друг себе си, както Христос споделя с нас Тялото и Kръвта Си в Светото Причастие. по време на Литургията в Църква.