автор Таня Мускетарката
Гоненията в Римската империя срещу християните са отминали и през 325 година е свикан Първия вселенски събор. На него са фиксирани първенството на епископите от петте най-големи църковни центрове - Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия, Йерусалим, осъжда се арианството като учение и се приема Никео-Константинополският символ на вярата в първоначалния му вид. Измежду решенията на събора е и времето на празнуване на Великден отделно от еврейската Пасха, на първата неделя след първото пълнолуние след пролетното равноденствие. Така се получава 14 дни разлика между Великден и еврейската Пасха.
Също е осъдено и учението на Арий, както споменахме. Неговото учение е било повлияно от гностиците, който смятали, че Бог е отделен от света и че неговото въплъщение е невъзможно, и че Бог е просто единство или както те са твърдели - монада. От това следвало според тях, че Синът е сътворен преди създаването на света, а не е предвечно роден от Отца, нещо противоречащо на учението за Светата Троица или Божието Триединство. Групата на арианите също подписала протоколите за провъзгласяването на Никео-Константинополския символ, тяхното учение било отхвърлено с добавката, че Синът е единосъщен (ομοουσιος) на Отец, т.е Отец и Син имат еднаква природа и същност. На Втория вселенски събор през 381 година символът на вярата е разширен и е във вида, в който го познаваме в днешни времена.
През 9 век в Западната част на Европа към Никео - Цариградския символ на вярата на латински език се появява прибавката "...и от Сина " - Filioque, относно изхождението на Светия Дух, целта е била да се получи максимално точен превод на думата κπορευομενον, която има двойно значение и съдържа две понятия - произхожда и изхожда, за разлика от латинската дума procedit - изхожда, която, ако я употребим без добавката "и Сина" няма да се отрази негативно на истината според канона, че Светият Дух произхожда само от Отца, но произхожда и от Отца, и от Сина, поради причината, че Той е едно цяло и с Двамата Други, както и е наречен още в Новия Завет - Дух Христов. Това е причината Римокатолическата църква да не настоява добавката "и Сина "да бъде използвана към Никео-Константинополския символ на вярата на гръцки език. По същата причина Римокатолическата църква не изисква добавката да бъде използвана от т.нар. униатски църкви.
За първи път символът е преведен на български език през 9 век. В този превод прилагателното име за Църквата καθολικ ν -(католическа) е преведено "съборна", а не "вселенска". В началото на 20 век в православната църква в България прилагателното καθολικ ν е преведено вече правилно като "вселенска". В днешно време например вместо Никео -Константинополски символ се използва думата "Верую"и така е известен символът сред народа. Частта до "И в Духа Светаго" е съставена на Първия вселенски събор през 325 година в Никея, а останалата част до края на Втория вселенски събор през 381 година в Константинопол. Правилният изказ в началото на символа, според решенията на събора е "Вярваме..." , а не "Вярвам... " - "Πιστυομεν ε ς να..."
Текстът на Никео-Константинополския символ е следния:
1 Вярваме в един Бог Отец ,Вседържител ,Творец на небето и земята ,на всичко видимо и невидимо.2 И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало,3 Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек.4 И бе разпнат и за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан.5 И възкръсна в третия ден, според Писанията.6 И възлезе на небасата и седи отдясно на Отца .7 И пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край.8 И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците.9 В едната, света, вселенска (съборна) и апостолска Църква.10 Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете.11 Чакам възкресение на мъртвите.12 И живот бъдещия век! АМИН
В този вид днес източните църкви използват тази установена от двата събора вероизповед. Единствено Римокатолическата църква е променила текста на осмия член на Символа, това е станало два века след окончателното му утвърждаване. В този си вид е преминал и в произлезлите от нея протестански църкви. По време на литургията Символът на вярата се произнася от хората преди Евхаристията, по точно по време на Литургията на верните - под верни трябва да разбираме хората, който са приели Светото Кръщение .
Осмият член на Символът на вярата казва: "Вярвам и в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда".
Римокатолическата църква е прибавила "И от Сина", твърдейки и вярвайки, че Третата Божия Ипостас - Бог Дух Свети, изхожда както от Бог Отец, така и от Бог Син - Господ Иисус Христос.
На латински език теста така звучи "Et in Spiritum Sanctum , Dominum et vivificantem qui ex Patre (FILIOQUE) procedit -
В следващите редове ще се опитам да разкажа историята на FILIОQUE.
Историята на разпространението на идеята за двойното извеждане на Свития Дух е свързана със споровете против арианството, несторианството и всички еретически учения, които отричат единосъщието на Личността на Богочовека Иисус Христос с Бога Отца. Потвърждавайки и утвърждавайки единосъщието, християните са настоявали на онези места в Светото Писание, където е посочено изпращането на Светия Дух над Сина, връзката на Иисус Христос с Утешителя, както още е наречен в Евангелието Бог Свети Дух. И въпреки това въпросът за разликата във вечното изхождане на Светия Дух и Неговото изпращане не е повдиган. Например при свети Кирил Александрийски има идеята за изхождането на Светия Дух от Отца и Сина или от Двамата и той го е обяснявал по смисъла на временното изпращане .
На Изток тази теория не е намерила благодатна почва, но на Запад тя е намерила благодатна почва и е дала плодове. Арианското учение намира приложно поле при германските народи - вестготите, които са владели Северна Африка и Испания. Арианският крал Рикаред приема християнството през 587 година и като резултат на това покръстване има една поредица от поместни събори в Испания, например Събора в Толедо през 589 година приемат решения, които не са в полза на арианството. Тук са първите сведения за наличието на добавката "и Сина" в Никео-Константинополския символ, който се разпространил в този си вид в тогавашните земи на Галия, Испания и Германия.
Но особено място в тази история заема Аврелий Августин епископа на Хипон. В произведението се „De Trinitate" - за Светата Троица, той изгражда една нова система на същността на Светата Троица, т.е. той воден от антиарианските мотиви, обяснява единосъщието. В полемичните му трудове против арианската ерес излага нови доводи в полза на единосъщието. Аврелий Августин тръгва от корените на гръцката философия, за разлика от отците от Източната църква, които винаги са се опирали на Истината на Откровението, термините от философията за тях са само начин на изразяване. В днешно време богословите на Рим се опитват да приравнят учението на Августин с това на кападокийската школа, но техните доводи са недостатъчни за да убедят православните в тяхната истина.
Тук бих искала да уточня, че има две основни школи условно казано - кападокийската тълкувателна школа, чиито представители са свети Василий Велики, свети Григорий Богослов. Другата богословска школа е Александрийската богословска школа, нейни представители са свети Климент Александрийски, свети Кирил Александрийски, Дидим Слепий.
Оправната точка при Августин е противополаганията на отношенията между лицата на Троицата, съставляващи Тяхното различие, но в една божествена същност. Сложността на учението на Августин в дълъг период от време няма приложение и влияние в системата на западното богословие, което въпреки че приема изхождането на Светия Дух от Сина, много рядко изважда убедителни аргументи в защита от произведението на бл. Августин "DE TRINITАRE", а винаги дава защитни аргументи, изхождайки от единосъщието на Лицата и употребявайки термини, присъщи на свети Кирил Александрийски.
Също можем да се позовем и на кореспонденцията на преподобния Максим Изповедник до монахът Марин. Това което се знае за преподобни Максим Изповедник е, че живее дълго време в Рим като съветник на папа Мартин и се бори с ереста на източното монотелитство и с един защитник на западното твърдение за изхождането, което е подложено на критика от някои автори от източната църква.
Също можем да се позовем и на кореспонденцията на преподобния Максим Изповедник до монахът Марин. Това което се знае за преподобни Максим Изповедник е, че живее дълго време в Рим като съветник на папа Мартин и се бори с ереста на източното монотелитство и с един защитник на западното твърдение за изхождането, което е подложено на критика от някои автори от източната църква.
„Западните изтъкват на първо място начина на употреба на думите на римските отци, а също и на Кирил Александрийски в написаното от него тълкуване на светия евангелист Йоан. От това става ясно, че те не предлагат Сина като първопричина и за Духа, защото те знаят, че Отец е единствената Причина за Дух и за Сина: за Единия чрез раждане, а за Другия - чрез изхождане, но те се придържат към тези изрази, с цел да покажат, че Духът изхожда чрез Сина и по този начин да потвърдят неизменчивата роля на Съществото".
С тези си твърдения свети Максим потвърждава, че латинското богословие също е християнско и както е упоменато в твърденията на свети Кирил Александрийски, то не въвежда втората причина в Божеството и признава, че Първопричината е Отец.
През осми век се появява франкската държава, която става център на внимание от страна на Рим, тя се стреми да установи своето влияние в християнския свят. И този стремеж намира опора в учението за двойното изхождане на Светия Дух, като кампания против арианството, но и срещу гръцкия свят.
Въпросът за това учение е повдиган много преди да се възкачи на трона Карл Велики. В хрониките намираме свидетелства, че крал Пипин Къси е поддържал контакти с Византия на иконоборците. В тези хроники пише, че император Константин Копроним, виден представител на иконоборците, изпраща на Пипин Къси подарък орган, който започва на по-късен етап да е част от западната музика по време на литургията. По този повод папата е сериозно обезпокоен от тези контакти и това е отразено в кореспонденцията от това време.
Но преговорите не са само от политически характер и също се обсъждат и религиозни въпроси. В хрониката на Адон Виенски се разказва за събор, свикан през 757 година, който поставил на обсъждане въпросът за изхождането на Светия Дух едновременно от Отца и Сина, за почитанието на иконите и за Троицата. Това събитие предизвикало голям интерес (нещо подобно на сега дискутирания събор на остров Крит). Съборът се провел в Гентиаликум и това била своеобразна среща между двете църкви - Източната и Западната. За събитието четем в хрониката на Айнхард - един от близките хора до Карл Велики:
Но преговорите не са само от политически характер и също се обсъждат и религиозни въпроси. В хрониката на Адон Виенски се разказва за събор, свикан през 757 година, който поставил на обсъждане въпросът за изхождането на Светия Дух едновременно от Отца и Сина, за почитанието на иконите и за Троицата. Това събитие предизвикало голям интерес (нещо подобно на сега дискутирания събор на остров Крит). Съборът се провел в Гентиаликум и това била своеобразна среща между двете църкви - Източната и Западната. За събитието четем в хрониката на Айнхард - един от близките хора до Карл Велики:
„След появата на разногласията за Светата Троица и за светите икони между Източната и Западната църква, т.е между римляни и гърците, цар Пипин, след като свика събрание в Гентилиаковата вила, проведе събор за същото разногласие"Същото събитие и неговото описание намираме в хрониките на абатство Лорш там пише следното :
„Тогава господарят Пипин свика в гореспоменатата вила голям събор между римляни и гърци за Светата Троица, както и за светите икони".
За наше нещастие протоколите от този събор не са опазени и не можем да видим с какви думи са разисквани тези две важни теми. Можем да предполагаме само какви са били дискусиите. Това е един от първите сблъсъци между двете църкви, сблъсък породен от възникването на франкската империя на Карл Велики. За идеологията на тази могъща империя има много като документи, изписани са много страници .Едно е ясно, че устройството на държавата на Шарлеман е възприето от Византийската империя, като са претърпени и големи промени, например в отношението на държавата към религията. Доказателство затова са Каролингските книги, които биват изпратени в Рим като противовес на решенията на Втория Никейски събор. Според представите на император Карл Велики църквата трябва да е на подчинение на светската власт и от там той смята църквата за подчинена на него по силата на божественото право. Той в писмото си до папа Лъв Трети казва, че той императорът се явява защитник на църквата и главен пазител на вярата, от което следва, че той разполага с управлението й. Папата има право да се моли за успеха на това управление и нищо повече.
Но това е корено различно от Византия, където има двойно управление, поделено между император и патриарх на Константинопол, където всеки отговаря за своята област. Това е теорията на цезаропапизма, теория която е чужда на Византия, но и там не липсват изключения. Първи се е опитал да наруши двойния, симфоничен модел в полза на тази теория император Лъв Исавър и може той да е бил пример за Шарлеман. Ще разгледам едно писмо на император Лъв до папа Григорий в което пише: „Аз съм и цар и свещеник", а в Еклогата вече император Лъв си преписва и власт на епископ, давайки перифраза на думите от Първото съборно послание на апостол Петър „пасете Божието стадо, което имате, като го надзиравате не принудено, а доброволно (и богоугодно ), не заради гнусна корист, но от усърдие". .Лъв Исавър пише:„Христос ни е казал да пасем стадото на верните". Точно тези представи намират почва в империята на франките и като цяло целия Запад, западната църква много често придава на кралете, които приемат християнството, чисто присъщи за свещеници титли. За пример можем да дадем решението на Орлеанския събор, проведен през 511 година, да титулува крал Хлодвиг като свещеник, известни са и други случай като този на крал Хилдеберт Първи, когото са нарекли „нашия Мелхиседек - цар и свещеник“. Затова нищо няма чудно в това ,че с появата на империята на франките ,възниква и идеята за божествената власт на императорите. Тази идея за божественост популяризира учението за filioque.
През 80 -те години на осми век има интензивни преговори за мир и сътрудничество между двата колоса - империята на Шарлеман и Византия. Имало е намерение за династичен брак между едно от многобройните деца на Карл Велики - дъщеря му Ротруда и императора на Византия Константин Шести, син на императрица Ирина Атинянката. На този брак основната му идея е била да обедини християнския свят и да има една християнска империя, която да наследи старата Римска империя. Но тези въжделения претърпяват фиаско и през 787 година преговорите са прекратени и в резултат на това избухва война между Византия и империята на франките.
Точно по това време Карл Велики получава протоколите от Седмия вселенски събор. Но както понякога се получава, преводачите на протоколите не са си свършили работата както трябва. Преводът бил много неточен и оттам се предал неточния смисъл. Карл Велики намерил пасажи в протоколите, които според него били противоположни на учението на западната църква и следователно чужди. И това било много удобно за него да докаже, че християнството присъщо на Източната църква не е точно толкова благочестиво и той императорът е единствен пазител на християнството, което е проповядвал Христос. С тази цел той организира два събора през 753 година и 787 година. Издава Каролингските книги и Капитулария, който се предполага, че е написан от Алкуин - другият близък до императора хронист, освен Айнхард. За тези събития е писано в хрониките на Англия:
За главната ерес от страна на византийците се предполагало това, че се твърдяло относно изхождането на Светия Дух. Ето каква била основната критика:
Има един интересен пасаж където Алкуин допуска употребата на израза "чрез Сина" за утвърждаването на икономията на спасението, по този начин той разграничава това действие от вечното изхождане на Светия Дух. Аргументът на Алкуин е следния:
От Каролингските книги получаваме много ясна картина на отношението на двора на Шарлеман към източното учение за Светата Троица и по точно за лошия превод и последвалите коментари на протоколите на Събора в Никея.
Само че, папският двор е бил съгласен с източната църква, той застава на страната на богословите от Византия и порицава аргументите на западната църква и в частност на император Карл Велики. Папа Адриан Първи изпраща писмо до императора на франките, в което защитава патриарх Тарасий:
Някъде около 797 година патриархът на Аквилея Павлин Втори свиква събор на епископите от своята юрисдикция. Патриархът на Аквилея е бил близък на император Карл и проводник на неговите идеи. Павлин е бил магистър на граматиците в Аахен през 776 година, присъства на съборите в Регенсбург през 792 година и Франкфурт през 794 година, автор е на трактати срещу адопцинизма - това е късна версия на арианството, поддържа приятелство с Алкуин и дори изпраща хора да покръстят аварите в Панония - по всяка вероятност с нареждане от страна на франския император. След падането на Аварския хаганат патриаршията в Аквилея е натоварена с окончателното покръстване на новите поданици на империята. Та той Павлин Втори организира събор за утвърждаването на FILIOQUЕ. В една дълго продължаваща реч Павлин дава обосновка на разбиранията си за смисъла на съборните определения и предназначението на Никео-Константинополския символ. Той е на мнение, че щом на Констанатинополския събор е направено допълнение относно Светия Дух, който е липсвал в Никейския символ, защо тогава да не се добави към Символа "И чрез Сина", за се противодейства на еретиците, които твърдят, че Светия Дух произхожда само от Отца, думите му са следните:
Но това е корено различно от Византия, където има двойно управление, поделено между император и патриарх на Константинопол, където всеки отговаря за своята област. Това е теорията на цезаропапизма, теория която е чужда на Византия, но и там не липсват изключения. Първи се е опитал да наруши двойния, симфоничен модел в полза на тази теория император Лъв Исавър и може той да е бил пример за Шарлеман. Ще разгледам едно писмо на император Лъв до папа Григорий в което пише: „Аз съм и цар и свещеник", а в Еклогата вече император Лъв си преписва и власт на епископ, давайки перифраза на думите от Първото съборно послание на апостол Петър „пасете Божието стадо, което имате, като го надзиравате не принудено, а доброволно (и богоугодно ), не заради гнусна корист, но от усърдие". .Лъв Исавър пише:„Христос ни е казал да пасем стадото на верните". Точно тези представи намират почва в империята на франките и като цяло целия Запад, западната църква много често придава на кралете, които приемат християнството, чисто присъщи за свещеници титли. За пример можем да дадем решението на Орлеанския събор, проведен през 511 година, да титулува крал Хлодвиг като свещеник, известни са и други случай като този на крал Хилдеберт Първи, когото са нарекли „нашия Мелхиседек - цар и свещеник“. Затова нищо няма чудно в това ,че с появата на империята на франките ,възниква и идеята за божествената власт на императорите. Тази идея за божественост популяризира учението за filioque.
През 80 -те години на осми век има интензивни преговори за мир и сътрудничество между двата колоса - империята на Шарлеман и Византия. Имало е намерение за династичен брак между едно от многобройните деца на Карл Велики - дъщеря му Ротруда и императора на Византия Константин Шести, син на императрица Ирина Атинянката. На този брак основната му идея е била да обедини християнския свят и да има една християнска империя, която да наследи старата Римска империя. Но тези въжделения претърпяват фиаско и през 787 година преговорите са прекратени и в резултат на това избухва война между Византия и империята на франките.
Точно по това време Карл Велики получава протоколите от Седмия вселенски събор. Но както понякога се получава, преводачите на протоколите не са си свършили работата както трябва. Преводът бил много неточен и оттам се предал неточния смисъл. Карл Велики намерил пасажи в протоколите, които според него били противоположни на учението на западната църква и следователно чужди. И това било много удобно за него да докаже, че християнството присъщо на Източната църква не е точно толкова благочестиво и той императорът е единствен пазител на християнството, което е проповядвал Христос. С тази цел той организира два събора през 753 година и 787 година. Издава Каролингските книги и Капитулария, който се предполага, че е написан от Алкуин - другият близък до императора хронист, освен Айнхард. За тези събития е писано в хрониките на Англия:
„Царят на франките Карл прати в Британия синодната книга, отправена му от Константинопол, в която, о мъка, се откриваха много неща, които са неуместни и противоречащи на правата вяра. Затова Албин написа писмо на основата на авторитета на свещените писания и удивително допринесе полза нашият началник на царя на франките“.В тези писма до Рим Източната църква откровено е обвинена в ерес, не само заради представите си за иконопочитанието, но и относно за разбирането си за Светата Троица. В протоколите на събора от 787 година е изложено вероизповеданието на вярата на светия патриарх Тарасий. На този събор догмата за Светата Троица бил изложен според традицията на древния елински език. По точно е формулирано изхождането на Светия Дух от Отца чрез Сина. Но богословите франки не били вещи и запознати с богословието на Изтока, традицията да се черпи от общото църковно богатство вече я нямало, малцина знаели гръцки език. Основните интереси били основно в древните текстове, повече се изучавали класическите автори. В двора на Шарлеман повече се говорил латински, отколкото гръцки, дори двамата най-близки до императора духовници Айнхард и Алкуин не са били специалисти по гръцки.
За главната ерес от страна на византийците се предполагало това, че се твърдяло относно изхождането на Светия Дух. Ето каква била основната критика:
„Тарасий е провъзгласил в своето вероизповедание, че Светият Дух изхожда не само от Отца - както някои, макар и някак си премълчаващи за Неговото изхождане от Сина, но и изцяло вярващи, че изхожда от Отца и от Сина - а не, че Той изхожда от Отца и Сина, както цялата Вселенска църква изповядва и вярва, но той изхожда от Отца чрез Сина".Авторът на този текст знае много добре за премълчаването на тезата за изхождането на Светия Дух чрез Сина, но той не им вменява тази вина, от което прави признание за допустимостта на вероизповеданията на вярата, които са четени по времето на Седмия вселенски събор и че в тях не се споменава въобще за изхождането на Светия Дух "от" или "чрез" Сина, а само е маркирано за Него, че изхожда от Отца, вероизповеданието на Теодор Йерусалимски е в същия дух. Ако се твърди, че изхожда само от Сина, то това е ереста на Македоний и нещо по-страшно, то е арианство. Мисълта на Алкуин е насочена в една-единствена посока и тя е защитата на Единосъщието. Алкуин продължава нататък:
„Вярваме ,че Дух Свети не изхожда от Сина като съществуващо чрез Него творение, нито като следващ Го във времето или с по-малко от Него власт, или друг по субстанция, но вярваме, че изхожда от Отца и Сина като съвечен, единосъщен, равен на Тях, като причастен на същата слава, власт и божество, съществуващ с Тях"Алкуин обвинява патриарх Тарасий в ереста на Македоний, казвайки все едно, че "чрез Сина" означава сътвореност на Духа и дава доказателства в които Син е Творец и всичко е сътворено е от Него и чрез Него. И ако патриарх Тарасий не изрази съгласие с това твърдение, то той е в плен на арианството, което проповядва отричането на божествения произход на Сина и Светия Дух. От всичко това виждаме равносилността на filioque и утвърждаването на единосъщието на Лицата на Троицата за франкските богослови.
Има един интересен пасаж където Алкуин допуска употребата на израза "чрез Сина" за утвърждаването на икономията на спасението, по този начин той разграничава това действие от вечното изхождане на Светия Дух. Аргументът на Алкуин е следния:
„Защото чрез Сина се яви в огън над апостолите, чрез Сина бе даден на човеците, понеже не може Дух Свети да се приеме от всички [ПО ДРУГ НАЧИН ], освен чрез Сина"Само че, "чрез Сина" е изцяло е неприложимо, според него, към вечното изхождане на Светия Дух, този израз не е употребен нито в изповеданието на събора в Никея, нито в Халкидонския събор. Алкуин твърди:
„Пита се дали е необходимо да се изповядва, че той Светият Дух изхожда от Отца чрез Сина, а не по-скоро от Отца и Сина, щом като такова изповедание не е правено от светите отци нито на Никейския събор, нито на Халкидонския събор... Защото според съборното изповедание е неподходящо да се изповядва, че той изхожда от Отца..."И затова, според Алкуин, filioque се съдържа в оригиналния символ на вярата:
"С тези думи и с тези изречения се утвърждава изповеданието на верните, което светите и вселенски събори са определили в символа"И като завършек на поредицата аргументи, той дава определение на учението за Светата Троица, както според него като християнско. Началото е утвърждаването на тезата, че Духът е Бог и Творец, защото според него точно това византийските богослови отричат, думитe му са следните:
„Невъзможно е да се отнеме от Духа името Творец. Отец и Син са Началото на Духа, не рождението, тъй като Той не е Син, не е творение, не е твар, но даване, защото изхожда и от Двамата"И като аргумент привежда един цитат от произведението на Августин "Trinitate" за Светата Троица, че Отца и Сина са едно начало за Духа, което е е подобно на учението за едното начало на всичките лица на Светата Троица, за началото на всички твари.
От Каролингските книги получаваме много ясна картина на отношението на двора на Шарлеман към източното учение за Светата Троица и по точно за лошия превод и последвалите коментари на протоколите на Събора в Никея.
Само че, папският двор е бил съгласен с източната църква, той застава на страната на богословите от Византия и порицава аргументите на западната църква и в частност на император Карл Велики. Папа Адриан Първи изпраща писмо до императора на франките, в което защитава патриарх Тарасий:
„Тарасий не е дал свое изяснение на този догмат, но го е изповядал чрез учението на светите отци“За да докаже правилната позиция на Източната църква, папата прилага многобройни и дълги цитати, но не прави коментари. Адриан Първи няма точна стратегия по въпроса, той се позовава на свети Атанасий Велики, на Григорий Нисийски, Иларий Пиктавийски, Августин от Хипон, Кирил Александрийски и Лъв Велики - текстове, където изразът "Чрез Сина" не се среща и споменава, където не може да се тълкува двояко и текстове, където се утвърждава единосъщието и най-накрая текстове, където се разбира по смисъла на изхождането било то временно или вечно на Светия Дух от Сина. Папата не прави отказ от изхождането на Светия Дух от Сина и тези му твърдения, според него. са равни по сила на учението за единосъщието, което може да се изразява също "Чрез Сина", а това е изпращането на Светия Дух в света. Адриан прави перифраза на литургичните произведения на Григорий Велики:
„Светата католическа и апостолска Църква, заемайки се чрез свети Григорий Велики с реда на месите, празненствата, проповедите, прави популярни много проповеди, в които смирено ни учи, че Светия Дух се излива, а също и изяснява и укрепява чрез Господа наш Иисус Христос"Папата не отрича изхождането на Светия Дух от Сина. Той се обосновава с множество аргументи в полза на тази теза и с примери от произведенията на Аврелий Августин. Той има двусмислеността на западното богословие относно това твърдение, превръщайки в догма учението на епископа на Хипон. Но този отговор има скрито значение, папа Адриан противодейства на стремежа на Карл Велики за абсолютна власт над църквата, той отказва да жертва единството и целостта на църквата, заради политическите идеи на франкския император. Само че, както винаги няма единство сред епископите, има и такива, които подкрепят Шарлеман.
Някъде около 797 година патриархът на Аквилея Павлин Втори свиква събор на епископите от своята юрисдикция. Патриархът на Аквилея е бил близък на император Карл и проводник на неговите идеи. Павлин е бил магистър на граматиците в Аахен през 776 година, присъства на съборите в Регенсбург през 792 година и Франкфурт през 794 година, автор е на трактати срещу адопцинизма - това е късна версия на арианството, поддържа приятелство с Алкуин и дори изпраща хора да покръстят аварите в Панония - по всяка вероятност с нареждане от страна на франския император. След падането на Аварския хаганат патриаршията в Аквилея е натоварена с окончателното покръстване на новите поданици на империята. Та той Павлин Втори организира събор за утвърждаването на FILIOQUЕ. В една дълго продължаваща реч Павлин дава обосновка на разбиранията си за смисъла на съборните определения и предназначението на Никео-Константинополския символ. Той е на мнение, че щом на Констанатинополския събор е направено допълнение относно Светия Дух, който е липсвал в Никейския символ, защо тогава да не се добави към Символа "И чрез Сина", за се противодейства на еретиците, които твърдят, че Светия Дух произхожда само от Отца, думите му са следните:
„Заради тези явни еретици, които бръщолевят, че Светият Дух е само на Отца и изхожда само от Отца, е добавено „който изхожда от Отца и Сина"Павлин си признава, че съществуват текстове в Светото Писание, които дават основание да се чете Символът на вярата без тази добавка, но казва, че има и достатъчно основание за противоположното твърдение. И което прави впечатление, Павлин не цитира нито един път Аврелий Августин. Единственото основание за тази прибавка е единосъщието и нищо друго. И в заключение на събора Символът на Вярата е прочетен с прибавката. В действителност този събор няма значение по причина на това, че между двете големи империи има мирни преговори и всичко що смущава мира е излишно.
Скоро след този събор избухнал с нова сила спорът за прибавката "И чрез Сина", този път от страна на гръцката общност в Йерусалим. На Елеонската планина имало манастир на латинците. Игуменът на манастира, заедно с още един монах, отишъл в Аахен при император Шарлеман през 807 година и този манастир преминал под егидата на императора.
Там е въведен начинът на богослужение, присъщ на дворцовата катедрала, което пък предизвикало бурна реакция от страна на гръцките монаси. И така един от гръцките монаси на име Йоан от манастира "Свети Сава" започнал да говори, че „видите ли, всички франки, които са в манастира на Елеонската планина, са еретици", направил опит за метеж и да бъдат изгонени латинските монаси от Базиликата на Витлеем, като викал: „Всички вие сте еретици и всичките ви книги са еретически!“ Целият шум бил заради прибавката "И чрез Сина" в символа на вярата. Но според мен, това е било начин да се противодейства повече на ритуала, внесен от Аахен.
След този инцидент патриарх Тома Йерусалимски изпраща писмо на папа Лъв Трети. Писмото не е запазено като текст, но за неговото съдържание разбираме от едно писмо на папа Лъв Трети до император Карл. В писмото на Йерусалимския патриарх се описвал този инцидент и съпровождащите го подробности. Отговорът на папа Лъв не закъснял. Той написал писмо известно като „До всички източни църкви". Това писмо няма нито един гръцки вариант, нито реакция от източните църкви. Накратко предаден, текстът в него има точно и ясно потвърждаване на тезата за изхождането на Светия Дух от Сина, нещо досега несрещано в писмата по този въпрос от папите, които са били изпращани на Източните църкви до онзи момент. Тук в това писмо не се споменава нито един път прибавката, но има аргументи в нейна полза, присъщи за богословите от западната църква. Вследствие на този отговор на папа Лъв напрежението намаляло.
По това време се разразява поредното противоборство между Византия и Франкската империя. И се засилва желанието на Шарлеман да обвини в крайна сметка византийските богослови в ерес. За да постигне това, императорът мобилизира всички налични богослови, които, като зависими от него, били готови да докажат всичко, което им се нареди. В наши дни са известни три произведения с такъв характер.
Първото произведение е с неизвестен автор, но по всичко личи, че този за нас неизвестен писател е от приближените на император Карл. Императорът е провъзгласен за единствен пазител на християнството в чистият му вид и само той може да го съхрани. В тази книга се позова на множество Отци на църквата като Лъв Велики, свети Григорий Богослов, Блажени Йероним, Генадий Марсилски, авторитетът на папата и всичките проведени вселенски събори, който, според този анонимен автор, потвърждавали учението за filioque.
Второто произведение е на епископа н,а Орлеан Теодул, неговото произведение започва с възхвала в чест на император Карл в прекрасни стихове, в които се изтъкват прекрасните качества на владетеля. Произведението се нарича „De Spiritu Sancto“. Като съдържание е един сборник от цитати на Атанасий Велики - основаващи се на Псевдо-Атанасиевия символ на вярата, Кирил Александрийски, Иларий Пиктивийски, Дидим Слепия, Аврелий Августин. Прокъл Константинополски попаднал поради неточност в превода, а тези думи са следните: „Да отбягваме бесовството на Македоний, който отделя от същността на Божеството неразделно изхождащия Свети Дух“. Само че, в оригинала на Прокъл няма и следа от думата „от същността“. Давало се тълкувание в смисъл, че Светият Дух произхожда от същността на Божеството, епископ Теодул разбирал „от същността“ на Божеството, като допълнение към изхождащ. И нещо много интересно се случва в това произведение, той дава аргументи произхождащи от неговото си богословие. Той твърди, според неговите представи, че двойното изхождане е признак на единосъщието на Троицата.
След този инцидент патриарх Тома Йерусалимски изпраща писмо на папа Лъв Трети. Писмото не е запазено като текст, но за неговото съдържание разбираме от едно писмо на папа Лъв Трети до император Карл. В писмото на Йерусалимския патриарх се описвал този инцидент и съпровождащите го подробности. Отговорът на папа Лъв не закъснял. Той написал писмо известно като „До всички източни църкви". Това писмо няма нито един гръцки вариант, нито реакция от източните църкви. Накратко предаден, текстът в него има точно и ясно потвърждаване на тезата за изхождането на Светия Дух от Сина, нещо досега несрещано в писмата по този въпрос от папите, които са били изпращани на Източните църкви до онзи момент. Тук в това писмо не се споменава нито един път прибавката, но има аргументи в нейна полза, присъщи за богословите от западната църква. Вследствие на този отговор на папа Лъв напрежението намаляло.
По това време се разразява поредното противоборство между Византия и Франкската империя. И се засилва желанието на Шарлеман да обвини в крайна сметка византийските богослови в ерес. За да постигне това, императорът мобилизира всички налични богослови, които, като зависими от него, били готови да докажат всичко, което им се нареди. В наши дни са известни три произведения с такъв характер.
Първото произведение е с неизвестен автор, но по всичко личи, че този за нас неизвестен писател е от приближените на император Карл. Императорът е провъзгласен за единствен пазител на християнството в чистият му вид и само той може да го съхрани. В тази книга се позова на множество Отци на църквата като Лъв Велики, свети Григорий Богослов, Блажени Йероним, Генадий Марсилски, авторитетът на папата и всичките проведени вселенски събори, който, според този анонимен автор, потвърждавали учението за filioque.
Второто произведение е на епископа н,а Орлеан Теодул, неговото произведение започва с възхвала в чест на император Карл в прекрасни стихове, в които се изтъкват прекрасните качества на владетеля. Произведението се нарича „De Spiritu Sancto“. Като съдържание е един сборник от цитати на Атанасий Велики - основаващи се на Псевдо-Атанасиевия символ на вярата, Кирил Александрийски, Иларий Пиктивийски, Дидим Слепия, Аврелий Августин. Прокъл Константинополски попаднал поради неточност в превода, а тези думи са следните: „Да отбягваме бесовството на Македоний, който отделя от същността на Божеството неразделно изхождащия Свети Дух“. Само че, в оригинала на Прокъл няма и следа от думата „от същността“. Давало се тълкувание в смисъл, че Светият Дух произхожда от същността на Божеството, епископ Теодул разбирал „от същността“ на Божеството, като допълнение към изхождащ. И нещо много интересно се случва в това произведение, той дава аргументи произхождащи от неговото си богословие. Той твърди, според неговите представи, че двойното изхождане е признак на единосъщието на Троицата.
Третото произведение достигнало до нас е писмо на абата на манастира „Свети Мигел“ Смарагд. Това писмо е сбор от цитати от Светото Писание с коментар в духа на исканията на императора. Тази мобилизация на научния потенциал на империята на франките е с цел да обяви гърците за еретици от страна на цялата Западна църква. И за тази цел е свикан събора в Аахен през 807 година.
Протоколите от събора не са запазени, но имаме думите на хрониста Айнхард от това време, а те са следните:
Протоколът от съвещанието е съставен от същия Смарагд. Съвещанието започнало с четене на цитати от Светото Писание и от Отците на църквата, които според присъстващите потвърждавали изхождането на Светия Дух едновременно от Отца и Сина. Голяма е вероятността да е било прочетено писмото, съставено от Смарагд по искане на император Карл Велики. Разговорът приблизително е бил следният: папата е обявил, че изложените аргументи са християнски и той се присъединява към това мнение и който се противопоставя, е еретик. Пратениците на императора отправят въпрос към Лъв Трети дали може да се изяснява на вярващите християнското учение посредством песнопенията по време на литургията. Лъв Трети отговаря положително, но изказва становище, че не може да се променя Символът на вярата, защото Отците от двата събора са забранили да се внасят поправки изрично в него. Пратениците на императора дали аргументи, че тази прибавка има значение от мисионерска гледна точка, казвайки „ако не се пее в църква, никой няма да се научи на истинското учение “. Отговорът на папата е следният :„Дал съм разрешение да се изпълнява Символът на вярата, без да бъде съкращаван или изменян по време на пеенето“. Папата предложил превръщащата се в постоянна прибавка, в нещо обичайно, да се отхвърли и франките да се върнат към старата практика и така нормалното състояние да се въстанови. Папа Лъв отстоявал съборните постановления, които забранявали да се изменя Никео-Цариградския Символ - той даже се развеселил и се посмял на духовниците, които включили прибавката, това било недопустимо, защото по този начин те се поставяли по-високо от вселенските събори, установили тези правила. В памет на това събитие папа Лъв разпоредил да се изпише Символът на вярата без прибавката "И Сина" на две сребърни плочи и да бъдат поставени от двете страни под сводовете на старата базилика „Свети Петър", изписани на гръцки и латински език.
Протоколите от събора не са запазени, но имаме думите на хрониста Айнхард от това време, а те са следните:
„През ноември се свика съвещание за изхождането на Светия Дух, който въпрос повдигна пръв някой си йерусалимски монах Йоан; за неговото определение бяха изпратени при папа Лъв в Рим Берхарий, епископ на Ворм и Адалхарт, игумен на манастира в Карбея“Хубаво, но пред Шарлеман имало препятствие трудно преодолимо - Светият престол. В Рим Символът на вярата бил без прибавката и имало противопоставяване от страна на папата да анатемоса Източната църква като еретическа. Затова в Рим е изпратено пратеничество начело с абата на „Свети Мигел“ Смарагд с мисия да издейства папската благословия за използването на прибавката.
Протоколът от съвещанието е съставен от същия Смарагд. Съвещанието започнало с четене на цитати от Светото Писание и от Отците на църквата, които според присъстващите потвърждавали изхождането на Светия Дух едновременно от Отца и Сина. Голяма е вероятността да е било прочетено писмото, съставено от Смарагд по искане на император Карл Велики. Разговорът приблизително е бил следният: папата е обявил, че изложените аргументи са християнски и той се присъединява към това мнение и който се противопоставя, е еретик. Пратениците на императора отправят въпрос към Лъв Трети дали може да се изяснява на вярващите християнското учение посредством песнопенията по време на литургията. Лъв Трети отговаря положително, но изказва становище, че не може да се променя Символът на вярата, защото Отците от двата събора са забранили да се внасят поправки изрично в него. Пратениците на императора дали аргументи, че тази прибавка има значение от мисионерска гледна точка, казвайки „ако не се пее в църква, никой няма да се научи на истинското учение “. Отговорът на папата е следният :„Дал съм разрешение да се изпълнява Символът на вярата, без да бъде съкращаван или изменян по време на пеенето“. Папата предложил превръщащата се в постоянна прибавка, в нещо обичайно, да се отхвърли и франките да се върнат към старата практика и така нормалното състояние да се въстанови. Папа Лъв отстоявал съборните постановления, които забранявали да се изменя Никео-Цариградския Символ - той даже се развеселил и се посмял на духовниците, които включили прибавката, това било недопустимо, защото по този начин те се поставяли по-високо от вселенските събори, установили тези правила. В памет на това събитие папа Лъв разпоредил да се изпише Символът на вярата без прибавката "И Сина" на две сребърни плочи и да бъдат поставени от двете страни под сводовете на старата базилика „Свети Петър", изписани на гръцки и латински език.
Хрониките говорят, че по този начин папата е искал да защити християнството. Карл Велики не е бил убеден във възможността да получи съгласието на папата по този въпрос. Като въпросът бил поставен на забвение по причина, че бил сключен поредния мирен договор между Византия и Франкската империя. Даже византийският император признал титлата император на Карл Велики.
* * *
След смъртта на патриарх Игнатий Константинополски през 877 година, сваленият патриарх Фотий се възкачва на престола. През 979 година той свиква Четвъртият Константинополски събор който в съвременните изследвания се признава за Осми вселенски събор. На този събор присъстват пратеници на папа Йоан Осми. Предмет на разискванията е бил въпросът за прибавката филиокве и този събор постановява премахването й. Решението е прието от папа Йоан и константинополския патриарх Фотий, както и от патриарсите на Антиохия, Александрия ,Йерусалим и най-важно - от византийския император Василий Първи Македонец. Този събор признава равното достойнство на Източната и Западната църкви. По- късно през 1014 година добавката „И от Сина" е въведена в Тридентинската литургия и двете сребърни плочи в базиликата „Свети Петър". Римокатолическата църква издига в догма филиоквето на Четвъртия Латерански събор през 1215 година.
* * *
След смъртта на патриарх Игнатий Константинополски през 877 година, сваленият патриарх Фотий се възкачва на престола. През 979 година той свиква Четвъртият Константинополски събор който в съвременните изследвания се признава за Осми вселенски събор. На този събор присъстват пратеници на папа Йоан Осми. Предмет на разискванията е бил въпросът за прибавката филиокве и този събор постановява премахването й. Решението е прието от папа Йоан и константинополския патриарх Фотий, както и от патриарсите на Антиохия, Александрия ,Йерусалим и най-важно - от византийския император Василий Първи Македонец. Този събор признава равното достойнство на Източната и Западната църкви. По- късно през 1014 година добавката „И от Сина" е въведена в Тридентинската литургия и двете сребърни плочи в базиликата „Свети Петър". Римокатолическата църква издига в догма филиоквето на Четвъртия Латерански събор през 1215 година.
В наши дни в съвременните католически църкви в Гърция Символът на вярата се чете без тази прибавка и причината, която си изтъква, няма корени в някакви т.нар. икуменически съображения. Според думите на гръцките католически епископи, истинската причина за споровете около „Филиоквето “ е неправилният превод на два различни гръцки глагола на латински с един глагол. На практика това е спор за думи, плод на недоразумения . Съвременната Римокатолическа църква не настоява за непременното използване на „филиокве“, още през 1742 година папа Бенедикт Четиринадесети уточнява това относно Източните църкви. Много след това, на 6 декември 1987 година папа Йоан-Павел Втори и Вселенският Патриарх Димитрий прочитат на гръцки език заедно Символът на Вярата без „Филиокве“.
Следва
Няма коментари:
Публикуване на коментар