Казват някои, че думичката „човек“ иде от две думи съставена – от „чело“ и от „век“. Тоест творение Божие, чието чело трае, видимо е, изправено е (за добро или за зло) „в своя век“. Та няма ли го и в Свещените Писания на Православната вяра и тоя израз: „Да свършиш това, което трябва, в своя век“?
Човек живее в границите на век, но се възпълва в своята човечност (человечност), когато делата му се помнят с векове. Но те, заедно с „челото“ му, блестят и греят, колкото и да са велики и добри, докато има причастни нему по кръв, род или култура и религия. Ние помним бащите и дедите си, щото са ни кръв. Помним Ботев и Левски, щото са ни род и народ. Помним Сократ, Платон или Аристотел и Хипократ, или пък Спартак, щото сме ги припознали като част от нашата култура и вдъхновение.
Но свърши ли се с тези връзки, челото им угасва завинаги. Когато ние българите кажем „чело“, мнозина се сещаме именно за Ботевото чело, светнало насред Врачанския Балкан, удареното от куршума. Но тоя спомен и асоциация ще я има, докато има българи и не просто докато има българи, а докато има българи, искащи да помнят това. А българи е нямало и един ден вероятно няма да има. Е да, има го едно негово велико четиристишие в Залата на славата в Сорбоната, но и Сорбоната може да изгори, както изгоря Нотр Дам. Да, ще го има в европейските литературни и исторически христоматии, но и те горят, запалени от вечно появяващи се и побеждаващи фанатици или варвари.
Човечността обаче става истинска (в Бога и с Бога) вечност, когато прелее в нея святост и я препълни, щом стане Богочовечност. Малцина постигат, сподобиват се, със святост чрез своето постоянство, методични усилия и ежеминутен подвиг. Но Милостивият Бог ни е дал и друг спасителен път. Този на саможертвата, тоя на мъченичество, макар само мигновено, за вяра, правда и истина (обаче Неговите, не нашите), та и по този начин мигът става на век, а векът на Вечност, а пък човекът Човек и Богочеловек.
Да те види Бог, отче Ромиле!
твой приятел завинаги: Светослав
Няма коментари:
Публикуване на коментар