На Бойко работата му вече е съвсем спукана. Не го подкрепя вече собствената му полиция... Снощи чух през прозореца си вкъщи сирени по Аспарухов мост продължителни. Реших, че пак ченгетата бият чудесните ни български хлапета (интересно е нали, че на мъже в силата си тия страхливци не посягат) и изскочих през дворната врата, без да се облека и обуя, бос и гол до кръста само по панталон. От началото на Аспарухов мост до първата полицейска патрулка пред протестиращите минах, крачейки през средата на самия булевард "Христо Ботев", сочейки с широко разгънати ръце към двете си страни, показвайки на свирещите зад мен коли, откъде да минават. Просто бях побеснял от гняв.
Направо тръгнах към екипа на патрулната кола и попитах директно:
- Какво става тука бе?! Какво правите?! Пак ли децата биете?! Не съм облечен, щото като чух сирените, тръгнах на бегом, нямах време за глупости - попипах си джоба и установих, че и лична карта не съм взел, та допълних предизвикателно - Нямам и лична карта.
- Е, нищо, спокойно, а ние никого не бием - усмихна се мило единият.
В това време се зададе зад гърба ми шествието от около петдесетина души. Гледат патрулката, конусът до нея, препречил останалата част от ширината на пътя. Въсят се и мълчат. Не смеят да минат.
- Ех, стадо, стадо!! - въздъхнах.
Взех конусът и си го сложих като шапка на магьосник на главата. Викнах им:
- Тръгвайте подире ми! - оставяйки конуса до колата.
Аз вървя, а те подире ми и пак същата им facebook-мания, снимат ме с телефони, докато през рамо им обяснявам, че съм тук, защото ми се е счуло да ги бият. Шествието се събра с палатковия лагер пред Община Варна. Аз прекрачих през бордюра пред стълбите на Общината. Взех от едного мегафона му и изпях строфа от "Боят настана".
- Тръгвайте към входа на тоя бардак!
И тръгнах без да е обръщам. Никой не тръгна след мене. Горе ме обиколиха седем полицая. А зад затъмнените врати на градата, под слабо осветление, гъмжи от гледащи навън ченгета. Обясних им какво правя тука. Усмихваха се хубаво до един. Обърнах се към хората и изкрещях, макар че и да бях го казал спокойно, щяха да ме чуят, цареше пълна тишина:
- Тръгвайте! - никой не помръдна.
- Не ги предизвиквай - чу се умолителен глас на полицай зад мен.
- Тръгвайте!! - извиках още по-силно, пак никой не помръдна.
- Ех, поете, поете - въздъхна зад мене друг полицай, явно че имах в групата им познат, но бях пиян да го позная.
Направих последен отчаян опит. Обърнах се към полицаите и им заявих:
- Нямам лична карта!
- А къде живееш?
- В един празен казан за ракия на центъра.
Някойсе изхили. Стана ми и на мене смешно, ама продължих сериозно и наперено:
- Арестувайте ме!
- Няма. Майка нямаш ли?
- И сестри имам, спокойно, ще ме намерят.
Мълчи тълпта, мълчат и те. Казах им:
- Сега ще сляза при тия долу и ще ги оправя.
Обърнах се и тръгнах към тълпата.
- По-добре недей - чу се пак загрижен глас на полицай.
Минах напряко през народа и викнах, тръгвайки си:
- Джендъри!!
* * *
Е, ама пък на Бойко работата му е спукана явно съвсем.
Няма коментари:
Публикуване на коментар