на Милена
А знаеш ли причината (моето оправдание) да се смея с глас при целувките?... Тя е, че и Сам Бог играе с тия, които Той обича.
„Господ Бог твой, който е сред тебе... Ще се развесели за тебе с радост. Ще те милва в любовта си. Ще се весели за тебе с песни.” (Софроний 3:17)
Играеха един с друг Авраам и Сара, а после Исаак и Ревека...
Самият Исаак (името му означава дете на смеха) се роди след една игра между Бога, Ангелите, Авраам и Сара... Трима Ангели гостуваха в шатрата на Авраам и Сара и след като всички ядоха и пиха, решиха да се посмеят. Казаха на Авраам, че до една година време деветдесетгодишната Сара ще има от него син. Сара чу и започна гласно да се смее. Ангелите обаче не само, че не се оскърбиха, ами и повториха казаното... Вероятно Сара се разсмя още по-силно... След година се роди Исаак, нарекоха го така, заради смеха на Сара.
А Иисус, в Пустинята на изкушението, казва на дявола, че човек ще живее не само с хляб, но с всяко слово, излизащо от Божиите Уста... Гледала ли си как птиците хранят своите малки пиленца?... Не, не бързай да мислиш, че аз сега сравнявам непочтително Бога с птица, защото помисли – не казва ли Самият Иисус в Евангелието, че би искал да събере жителите на Йерусалим, както квачка пилци под крилете си, пък в случая Той говори като Бог, идентифицира се с Яхве, пророкувайки, казва че, много пъти бил искал да направи това, обръщайки се назад към близката и към далечната история на града, оплаквайки бъдещото му.
А гледала ли си пък как майка храни детето си с храна, която то още не е готово да яде, защото е твърде малко?... Детето е накърмено и тогава родителите му сядат да се хранят. Детето ги гледа как ядат, дояжда му се и на него, макар да не е вече гладно. Майката знае, че иска да яде и с тях. Тогава взима хапка от твърдата, неподходяща все още за него храна, сдъвква я добре, сетне я вади от устата си и я пъха в неговата.
Боже-Господи, Любов моя – а някои ми разправят, че Бог е неумолим, че Бог наказва всяка грешка, с удоволствие едва ли не!... Как ще е Той такъв, като навсякъде в Творението Му, макар и огрешено, заради нашия срещу Него бунт, виждаме тези „икони на благодатта”?!
Иисус прие дори целувката на Иуда Искариотски, целувката, с която тоя Го предаваше, показвайки на стражарите чрез нея Кой Е точно Той. Затова и грехът на Иуда е тъй голям. Иуда седеше на Последната Трапеза, ядеше и пиеше с Христос, обмисляйки предателство, Иуда и целуна, мразейки и продължавайки да мрази. Двама души само в Новия Завет са наречени синове на Погибелта – Иисус назовава тъй Иуда, а св. Павел така нарича Идещия Антихрист, а пак пък Иисус заявява, визирайки отново Иуда, че един от Учениците Му е дявол, при това "избран от Него дявол"...
Постъпката на Кариотеца до такава степен е потресла Църквата – от останалите Единадесет ученика, та до днес, че вече хилядолетия в предпричастните молитви ние повтаряме – „Тайната на враговете Ти няма да издам, нито целувка като тази на Иуда ще Ти дам... Направи ме Свой Причастник, Господи!”
Ние се молим така, обещавайки, не само, защото се страхуваме да не последваме съдбата на Иуда, която го застигна след целувката, а защото преди да докоснем Пречистите Тяло и Кръв с устните си, искаме да утешим, да уверим в любовта си Христос, знаейки, че Христос няма да отклони нашата целувка, тъй както не отклони и Иудината. Това, Любов моя, е страх не да не би да не бъдем приети, защото Христос не отблъсква никого, дори намеренията му да са зли, а е страх да не нараним, към тоя страх ни подканя, този страх насърчава и свещеникът, възгласяйки в Литургията поканата-заповед да се причастим „Със страх Божий, с вяра и любов, пристъпете”. В любовта друг страх няма и не може да има, освен страхът да не би да я оскърбиш.
Бог не само не отказва целувката ни, но и Пръв посяга да целуне. Наведе се над бездушния Адам и целувайки го, вдъхна в ноздрите му жизнено дихание. Блаженият Павел пък обяснява в едно от Вечните си Писма, че Апостолите разнасяли из цялата Земя Евангелието именно като „вест на помирение”, като уверение за това, че Бог не воюва с човеците, макар и те постоянно да се опитват да воюват с Него.
Така точно и ние, познавайки Бога и разпознати от Него, познаваме един другиго като Негови в „светото целувание” – Целувката на мира, която днес съслужещите свещеници в Светия Олтар разменят помежду си по време на Литургията, а в древност е била разменяна между всички присъстващи в Храма. Това се случва преди да кажем ние всички Символ верую, с което изповядваме общност на вярата, постигната чрез любовта, изразена в тази целувка преди това. Целувката е и преди Анафората – преди да въздигнем към Бога Светите Дарове, а и сами себе си, заедно с тях, за да разпознае у тях Той Христови Тяло и Кръв (да припознае като Тяло Христово и нас като Църква), да ги преобрази така и тях, и нас, та да снизходи чрез Светия Дух и ни направи съучастници във Възкресението на Христос - да съвъзкреси и тях, и нас, съединявайки ни със Себе Си в Христа-Бог, заедно с целия наш свят в образа на тези обновени вино и хляб. А тази целувка на любовта, позволяваща ни заедно да се въздигнем в Анафора към Бога, ни прави сетне достойни да се причастим, приемайки Христос в себе си, защото Го приемаме вече не като чужд, ами като разпознат в любовта „Един от нас”, а от Него сме разпознати ние пък, като Нему подобни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар