Говорите ли котешки (а кучето на Пешко избяга)

"Дорд' на небо ясно слънце,/ дорд' на очи свят, живот,/ ще обичам аз от сърце/ таз' земя и тоз' народ." (П. Р. Славейков)

За това досега бях чел само в житията на светците и в разсъжденията на гръцките богослови за всетварната логосност... Разговарях с котката си, а тя ми отговаряше!! Не вярвам да е поради новопросияла святост моя, допускам, че е от бирата или разредения от кислород въздух. А може и заради около 150-те охлюва, които варени или печени, с коприва или с левурда, а даже и полусурови и полуживи, успях да изям през последните дни...

В храма имаме мишка, която се оказа впоследствие съсел и яде вратата. Може и да е същият именно съсел, заради когото на В. /местен адаш на моя В./ му викат в селото Съсело. Една година му се намъкнал съсел в гардероба и стоял вътре, без да могат да го изгонят, няколко месеца.

Веднага, щом го видях, се сетих за... Двери бг. По-точно се сетих за материала там, който бях чел преди време, в който се твърдеше, че по канон котките са единствено допустими животни в храма, дори в олтара. Държали чисто, в никакъв случай не цапали, затваряли ги нощем в храм, където са се нанесли мишки. На сутринта мишките били избити или изгонени, даже миризмата им не се усещала, а котката чинно седяла пред храмовата врата отвътре, чакайки послушно да й отворят, за да излезе.

Пълни глупости! Или това са някакви останки от египетския и тракийски култ към котката, или фантазиите на недолюбена дверянка, или чисто и просто туй за черни котки не важи!

Но ред по ред...

Отидох вечерта при котката си Самолетка, улових я с дясната си ръка за брадичката, като жест преди целувка от стар булеварден роман из поредицата "Арлекин", погледнах я право в зелените очи и й казах:

- Моя Котко!

А тя, не се смейте и ако щете вярвайте, ми отговори:

- Мяу?

- В храма Господен, Котко, - продължих аз кротко, но настоятелно - има мишка. Ти трябва да я изядеш!

- Мяу, мяу!! - каза тя и сякаш завъртя одобрително глава.

Занесох я на ръце в храма, сложих я на земята и пак:

- Намери мишката!

А тя, пак не вярвайте, глупаци такива, се заоглежда, въртейки само глава наоколо и като че ми кимна, за малко не продума! Заключих я вътре.

На сутринта В., отключвайки храма, установил че се е изсрала пред олтара и я намерил да спи на една възглавничка в храма. А съселът продължава да си гризе и труполи. Станах свидетел само на последната част от действието, зървайки я отдалеко да хвърчи с близо 120 км. в ч. през вратата, изстреляна от шута му.

* * *

Идния ден привечер се запознах с Пешко Е. Пешко пристигна пиян до самата Божия безкрайност, нещо което не само не криеше, ами от другия край на двора гордо заяви и гледаше като гимназиален учител по математика, който току-що ужасен е видял как две успоредни прави все пак се пресичат след двадесет години преподавателски стаж.

Пешко каза, че е тръгнал да търси кучето си - един безобразно некрасив пинчер, подарък от щерка му, когото случайно изгубил и вече се бяха намерили току пред вратата ми.

Сетне се оказа, по твърденията на адаша на В., че Пешко не е изгубил кучето, а то е избягало от него, като го видяло колко е пиян. А Пешко и кучето му се озовали почти навръх Балкана, търсейки се, защото Пешко се скарал с татко си и татко му го изгонил от къщи, така че, Пешко тръгнал да спи на вилата им. Минал обаче първом да погостува на адаша на В., където без никаква причина и предупреждение, разбил на излизане с шут вратата му, тогава кучето се стреснало и хукнало да бяга.

Пешко се появи пред мен във време, в което В. отсъстваше, та ми се представи като И. Е. И. Е. е местният писател и краевед, накратко Писатело. Подобно на нашия добър приятел Бисер Божков, И. Е. също е написал и издал около 40 книги, но за разлика от Бисеровите, не са "Самиздат". Дълго гадахме със завърналия се В. кой е бил тоя И. Е. при нас, изобщо не приличащ на И. Е., накрая В. се сети, но чак на следващия ден разгадахме мистерията защо се е представил така... Пешко искал да остави у баща си впечатление, че е изчезнал безследно или спи в гората, за да го измъчва чувство за вина, така се родила идеята му да се представя пред всички срещнати живи хора "за някой друг".

* * *

Гостува ни за втори път цяла фамилия от съседното село онзиден - Мама, татко, баба, прабаба, двама дядовци, внуче и куче. Направиха си пикник с барбекю, на който ме поканиха и почти силом настаниха, защото били трогнати как сме ги посрещнали предния път. Напиха се, опитаха да напият и внучето:

- Пий, дедовото, биричка!
- Нечем бре, деде, горчи!
- Пий, дедовото бре, пий не бой се!

Опитаха се да напият и кучето. Но то се скри в храстите.

Тогава научих нещо разкошно, чух Евангелието на чист български, виждайки го с очите си и чувствайки с душата си, даже пих от чашата на тези странни Благовестители. Докато ги слушах да арзговарят, разбрах кога единствено човек приема личната си смърт не само без страх, но и с незла усмивка се шегува с нея... Когато е сред хората, които обича и го обичат, защото в любовта и чрез нея всякога остава с тях и даже на трупа си може да се усмихва, защото го вижда през техните очи, стоейки "от страната на Живите", като че смъртта е просто някаква закачка.

Тъй както Христос-Бог, според собствените Му думи в Евангелието на Йоан, е и на земята, и с Отца в Небесата едновременно. Или според Апостола - в Гроба телом, с душа в ада, а с дух и дъх при Отца заедно разпънатия отдясно Му каещ се бандит още на същия ден.

Тъй както и никой и нищо (ни смърт, ни живот, ни дяволи, ни ангели, ни власти), пак по Апостола, не може нас пък да ни отдели от Божията любов в Христос-Господ, с Когото животът ни е скрит у Отца-Бога...