Патриотите по "чичовски" - българските екзархийси свади

"Свободата не ще Екзарх, иска Караджата!" (Хр. Ботьов)

Факт е, че с покоряването на балканските народи и включването им в границите на Османската империя на всички под властта на Султана, настъпва и краят на тяхната не само политическа, но и на църковната им независимост... Султаните имат интерес християнския милет (народ) да бъде обединен под една духовна власт, с която владетелите да комуникират и много по-лесно да контролират - Константинополския Патриарх, още повече, че Константинопол остава столицата на новата империя.

В определен смисъл турците съумяват да направят онова, към което Византийските императори често се стремят, но почти никога не успяват - да обединят под властта на Цариград всички балкански племена, заедно със съпътстващите ги държави, държавички и княжества и трайно да установят т. нар. цезаро-папизъм, само че ислямско-християнски. Турците са схватливи и се учат бързо - усвояват не само в голяма степен "източното византийско пеене и музициране" (т. нар. "маанета" съвсем не са "автентично турски"), но и модела, според който е функционирала столетия самата източна християнска империя, като го прилагат доста по-успешно. В определен смисъл те съумяват да направят и това, което някои силни балкански владетели (от невизантийски произход) - като Симеон Велики или Стефан Душан се опитват - не да съборят Константинопол, ами да го завладеят, като преместят властта си там, затова и Симеон Велики се нарича "цар на българи и ромеи", а Душан Силни "на сърби, гърци и българи".

Лишаването от църковна независимост на поместните църкви обслужва пълновластието на султаните. Връщането на църковната независимост на някои от тях пък, за времето на национално-освободителните борби на балканските народи, като в случая с българите, което става със султански указ (ферман), отново обслужва опитите на Османската империя да запази в някаква степен старите си граници. Във Високата Порта със сигурност са разбирали това - дипломатите и съветниците й, да не забравяме, са учили повечето във Франция, а турците наистина са се учили бързо.

Освобождението на Сърбия е общобалканско дело, както и освобождението на гърците, в които борби на равна нога участват и нашите комити и революционери като Раковски, като кап. Петко Киряков (Войвода), това е признато и от самите гърци и сърби - Петко Киряков получава званието капитан в гръцката армия за участието си в освобождението на о. Крит, а Раковски за подвизите си на Калемегдан в Белград получава близост до двора на сръбския крал, която се опитва да употреби за целите на българската Революция.

Сигурно са много повече от един факторите (аз не съм историк - просто "чета историята"), но един от тях, не маловажен, са борбите и крамолите за независима Екзархия, предшестваща националната ни независимост, водени по брутален и неграмотен начин от нашите "възрожденци", които ни оставят сами на себе си, в изолация от всички балкански православни народи. И ако не се бяха намесили руснаците, които оттогава досега не сме спрели да корим за всичките си провали и простотии, още щяхме да го "духаме", благодарение на тогавашните ни "патриоти"... Извинете! Не исках да кажа "духаме", исках да кажа просто, че вероятно щяхме да сме в положението на днешните кюрди в Турция, водещи самотна и безнадеждна война за невъзможна независимост и права...

Христо Ботьов, един от малкото, виждащи не само по-далеко от носа си, но и от гъза си, революционери, не само не взима отношение към "екзархийската кауза", но и я осмива яростно. Огромната енергия, хвърлена в борби за църковна независимост и употребена от самия Султан против българския национален интерес, ни довежда до същински цайт-нот - липса на правилен ход, а нашият примитивизъм и егоизъм, съчетан с късогледие и глупост, обрича на неуспех всеки отчаян опит да се измъкнем от тази ситуация. Уплашен например, че Раковски ще успее в своето въстание и така ще вземе позиции в Освободена България, които смята, че принадлежат нему, Богориди предава на турците плана му да внесе за целите на въстанието си модерно оръжие, подарено на Раковски от сръбския крал и оръжието е конфискувано на гара Белово.

Защото и тогава, както и сега, едни "потурковци", едни "чичовци", комбинирали потурите с бомбета и фракове, каквито осмиват и Войников, и Вазов, па макар и с добър смях, се мислят за "фактори" и най-умели и далновидни "политици", като най-често добрите им планове и намерения приключват, докато някой не ги купи за дребни пари или просто поласкае - нещо, което турците винаги са знаели как да правят. 

И съвсем неслучайно, след Освобождението, политиците ни, като Стефан Стамболов, ще започнат пак флирт с Високата Порта, след краха в балканската политика, след минирането на взаимоотношенията с останалите освободени народи, което ще бъде последвано от унищожителни за България междусъюзнически войни, в които пак, благодарение на "чичовците", възмечтали сега за Солунската митница, като Ганьо Балкански на Алеко, ще се окажем сами срещу всички. 

Накрая отново русите ще ни извадят от говната (прогонвайки стигналите до София сърби), а ние отново и отново ще им отговорим с неблагодарност, защото ще видим в постъпката им всичко друго, освен братска помощ и факта, че са ни попречили да си разбием окончателно кухите селяндурски кратуни в собствения си дувар.

Днес същите "чичовци", ласкани и плащани от масони и "атланти", в симфония, уж докато се карат помежду си, се опитват да ни изолират от всичките ни реални съюзници и истински приятели - и от Русия, и от Гърция, за да останем гладни, прости и еднички зрители в театъра на измисленото им духовно и интелектуално величие... И ако ги запитате ребром, с пистолет на челото, какво точно целят и искат, те едва ли ще успеят да дефинират нещо по-сериозно от "на майка си путката".