"Идеите имат последствия" (Гари Норт)
Един умен грък сравнително наскоро е написал, че днес живеем във времето на еклесиологичните ереси... Да-а, тия гърци може да са мустакати, дребни, вредни и много нахални, но понякога се появяват сред тях и големи умници... Като евреите са бе, мама му стара - 50 каруци народ са, а са навсякъде!...
Учението за Един Бог в Троица отдавна никой не оспорва, но всички християнски конфесии и деноминации го възприемат безрезервно, с изключение на някои маргинални групи, които самият протестантизъм разглежда като сектантски, нито някой с догмата за Боговъплъщението има проблем. Не е така с учението за Църквата обаче, в което ересите и експериментите неудържимо се роят още от времето на д-р Мартин Лутер, не без негов принос в това уви.
Търсещият релации между свещен догмат и профанна реалност непрекъснато протестантизъм, разшири обхвата и полето за приложение на експериментите. В Библията и християнското наследство (както и в самия характер и естество на Църквата) протестантите потърсиха модели и вдъхновение за влияние и формиране на обществения политически и социален живот - от идеите на Калвин за женевска теокрация, през Макс Вебер и неговия свързан с протестантската етика дух на капитализма, та до сътрудника на Маркс - Фридрих Енгелс, съавтор на икономическата и политическа теория на комунизма с него, чийто баща е бил евангелистки пастор.
Протестантстващите никога няма да съвместят идеите си за граждански права и индивидуални свободи с идеята на Църквата за самата себе си, като за "Една, Света, Съборна и Апостолска", с универсален характер и абсолютна убеденост, че тя е именно носител и хранител на пълната истина, но това не им пречи постоянно да опитват, като тия опити се превръщат често в чудовищни експерименти, поглъщащи милиони човешки животи и жизнено-необходими ресурси, като заедно с това тях самите отдалечават все повече и по-осезателно от всякаква автентична идея за църковност.
Един подобен експеримент е етнофилетизмът - опитът на част от българските възрожденци и революционери (няма какво да се лъжем - те самите вдъхновявани и подпомагани от френски масони и западни протестантски организации в делата си) да използват Църквата и църковния въпрос като инструмент за разрешаване на националния проблем, в услуга на националната кауза и идеал.
От това обаче Църквата (в случая Българската Екзархия) става по-малко църковна - Православният събор по въпроса в Цариград преустановява каноническото и литургично общение с нас, когато разбира, че църковните деятели съзнателно и преднамерено поставят себе си и цялата българска Екзархия в услуга на националистите. А при сливането, смесването между църковност и националистическа идея, обществото се превръща в разграден идейно двор. Имаме "православен цар", който действа в ограниченията на Търновската Конституция, т.е. конституционна монархия, заедно с царепомазание от Византийски и Руски имперски тип. Съществува изключително силно социалистическо движение, което по подобие на протестантските евангелистки църкви създава кръжоци и общности от квартален тип, силно застъпвайки "просвещението" чрез беседи и друга пропаганда - индоктринацията и социалния съвместен живот. Имаме монарх в лицето на Борис III, който уж възстановявайки някакво историческо приемство, нарича престолонаследника си Симеон, по подобие на Симеон Велики, наследникът на св. княз Борис I, a "новият" Симеон пък ще нарече сина си Кардам - отново отпратка към историята на I-вото Българско Царство, ама с обратен знак, защото Симеон Велики е наследен от св. цар Петър, докато Симеон II обръща посоката на "историчността" към езическите ни ханове. Заедно с това Борис III - носителят на "православното" (разколничско-схизматично) царепомазание, се обръща на Запад, приветствайки и въвличайки III-то Българско Царство в съюз с Хитлерова Германия, в която се шири окултизъм от всякакъв тип, а в идеята си да възстанови Свещената Римска Империя на Каролингите Хитлер се уподобява не на християнски император, ами на Антихрист, заради методите и идейния "коктейл", с който си служи.
Всичко това е в състояние да израстне върху безумието на едни църковници, които са решили да "спасяват" народа си, жертвайки идеята за всякаква църковност или по-скоро усещайки, че ако не тръгнат с този народ по течението, в което е увлечен, няма да получат никакво участие в живота му, нито уважение, защото малцина сред тях, като св. еп. Софроний Врачански, са блестели с посвещение и благочестие, с пастирско отношение и дарования...
Почти 150 години по-късно положението е същото, като в тоя омагьосан кръг ни насърчават отново да се свлечем и завъртим пак нашите мили масонски "приятели".
следва:
Няма коментари:
Публикуване на коментар