Шизофреничката, която обичах и мурафетите на митр. Антоний

Всичко започна в един варненски тролейбус, заради ватмана...

- Ало, кондукторе! - усмихва ми се той в огледалото за обратно виждане към салона - Я ела и ми кажи колко жени си имал, че някои колеги разправят за тебе небивалици!

- Ами за двадесетина години около двадесет.

Оня ден нали им правих списък, та излязоха около четиридесет (без циганките, туркините и чужденките), според сестрите ми, решили да ги пресметнат "по списъка" в блога, ама явно само двадесетина съм решил да запомня.

- Ха-ха-ха! - смее се той - Това не е нищо! Аз съм спал с триста!

"Абе като те гледам какъв си дърт и кьопав, чудя се дали са били жени или спартанските войници при Термопилите" викам си на акъла, ама си премълчавам, щото инак ми е адаш и е симпатяга.

- Бях банкер, - продължава разказа си - a после фалирах, затова сега съм шофьор на тролейбус...

"То с пари - продължавам си на акъла - всички могат. А знаеш ли как става с билетчета?!". Оглеждам се из пътническия салон и в тоя миг я виждам как се качва от най-задната врата. Дребна, слабичка и мургава, успяваща да полюлява малкия си сладък гъз даже стъпвайки по стъпалата на варненски тролейбус. Сяда.

- Погледни назад - казвам му.

Поглежда.

- Виждаш ли я?

- Да.

- А сега продължавай да гледаш и... анализирай това.

Тролейбусът потегля, а аз се отправям към задната му част с широка, небрежна и уверена крачка като пират на собствения си кораб.

- Добър ден, драги пътници! Аз съм пиратът тук! - заявявам на всички новокачили се, но гледайки само нея в очите.

- Защо си пират? - пита тя

- Защото ви взимам парите и после ви наказвам, като ви късам билетите, които вече сте си платили.

- Искам и аз да съм пиратка! - виква заинтригувано.

И от дума на дума...

- Свирките са полезни за зъбите - споделя ми - Моите затова са здрави и бели...

В главата ми удря с все сила първата празнична камбана!

- Ще ми дадеш ли мобилния си номер?

- Пиши бързо, - казва ми направо - че след две спирки слизам.

Докато записвам, научавам, че работата й там, където отива, е за малко и ще пътува назад към центъра на Варна със същия тролейбусен номер.

- Слушай, - казвам й - ние имаме само десетина минути почивка на Владиславовския обръщач, следователно на твоята спирка в обратна посока ще сме след около 25 минути. Опитай се да ни засечеш.

На обръщача с шофьора пушим по цигара и си говорим.

- Е? - пита ме иронично - Какво стана?

- Даде ми телефонния си номер - отвръщам небрежно.

- Сигурен ли си, че не ти е дала грешен? - поднася ме.

-...И след малко ще се качи пак при нас от същата спирка, на която слезе, но в обратна посока...

- Съмнявам се.

- Трай и гледай - казвам уверено, без сам да съм много сигурен.

След около десет минути сме на спирката.

- Е? Къде е хубавицата? - пита.

- Стой, изчакай минута.

- Ще изчакам, - казва - макар да не съм сигурен, че има смисъл...

Десет секунди по-късно я виждам в огледалото за обратно гледане как бяга по тротоара към нашия тролейбус, та ще си строши краката...

Остана в тролея с нас до последния курс (имахме още един), на последната спирка оставихме шофьора да прибира сам колата.

- Знаеш ли, - подшушнах й, като слизахме - тоя чичко каза, че нямало да ни чакаш на спирката?

- Защо е смятал тъй? - изчурулика.

- Защото е катo Тома Неверни... Но слушай, хайде сега завърти задник, докато ни изпровожда с поглед през предното стъкло.

Врътна го с финес - на нашите варненки това си им е в кръвта. И в тоя миг я плеснах леко през гъза и го щипнах, като смигнах, обръщайки се, на адаша... Онзи само поклати глава и запали цигара.

Месец и нещо се разнасяхме из Варна. Водих я ту за ръка, ту на ръце я носих. Толкова беше ситна и слабичка, че ако бих искал, можех да я нося и на оная си работа. Обаче не съм простак като вас. Аз съм романтичен простак. Тя беше с шизофрения. Макар в лека форма, но с шизофрения. Вижте сега, ако нещата, които ми говореше, бе ми говорил мъж или грозна дебела жена, щях да съм готов с точната диагноза на третата реплика. Но тя беше жена и беше красива, затова всяка дума от устенцата й за мене беше като небесно откровение и магия.

- Запознах се с малкия Азис веднъж на гара Комунари. Баба му му се караше, а той плачеше. Утеших го, казах му, че е прекрасно детенце и той... после стана звезда.

Примигнах, помислих две секунди и си рекох: "Разбира се, що пък не?!"... Нима е важно вярно ли е?! Важното е, че е красиво... А наистина красива душа имаше тя и благородна, затова и лудостта й беше пленително нежна и красива!

- Бях камериерка в хотел на "Златни пясъци" и там, край басейна, бяха се събрали Слави Трифонов и целият "Ку-Kу бенд". Слави хвърли обелка от вафла на земята. Накарах го да си я прибере.

"Това изобщо не е невъзможно, - рекох си - колкото и да звучи невероятно!"

- Ние с покойната Лейди Даяна сме в спиритуална връзка... Знаеш ли защо детето им с принц Чарлз като малко непрестанно плюеше мащехата си?

- Защо? - слушах в захлас, без да мога да си затворя устата, вече сигурен, че нещата са повече от иреални, но в пълен възторг от играта на съзнанието в красивата й главица.

- Защото мащехата е Камила!

Ходихме редовно в едно кафене с евтино кафе на самия център. Стените вътре бяха облицовани в стериопор - целият на бразди и на дупки.

- Нощем, когато няма никой тук, - обясняваше ми тя, докато ровех из гащите й - астралните ни тела, заспим ли, идват и се ебат. Дупките по стените са от токчетата на обувките ми, а драскотините от моите зъби.

Вие отдавна бихте си рекли, на мое място, че насреща ви е клинична лудост, но това е, защото сте глупаци. Аз си виках: "Разкошно! Самороднa магичнocт!"

* * *

С нея обаче разбрах на практика нещо, което преди това знаех теоретично. Именно, че лудостта и пророческата дарба са посестрими.

Случи се, когато обслужвах като кондуктор линия 46 - Варна-Боровец. Пак бяхме заедно, защото в началото на смяната ми се качваше при мене в автобуса и оставаше до самия й край. От кв. "Аспарухово" се качи авва Велико Тодоров Димитров, носещ на майка си леля Димитра шест хляба. Запознах ги.

- Къде отива той и какво носи в тия торби? - попита ме тя.

- О, - започнах с рекламата му - носи на майка си всеки ден храна на Боровец, където тя живее в скромното си селско стопанство с гъски, овошки и кучета.

Вгледа се в него за десетина секунди, премрежила красиво маслинените си очи:

- Ама не е всеки ден нали? - изтърси с пълна сериозност.

То верно не беше всеки ден, че даже някой път Велико прескачаше и цели седмици, защото успяваше да изяде на "Гюрлата" парите от немалката пенсия, която майка му му беше предоставила на разположение, плюс тия от наемателите в триетажната им семейна къща под формата на шкембе-чорба и вратни пържоли, или изплащаше бързи кредити, изхарчени предварително пак за същото, но аз я погледнах с честните си пъстри очи и я излъгах:

- О, не! Абсолютно всеки ден.

Тя ми смигна и ме близна по ухото. След това се изхлузи от скута ми и се надвеси над торбата с шестте хляба като любопитно дете. Сетне вдигна невинен поглед към Величко и го попита:

- Да, хлябът е тука... А има ли и... вода?

* * *

- Тя е луда! - крещеше по-късно възмутен Велико, когато се видяхме с него насаме.

"Луда, луда, - рекох си на акъла - ама... прозорлива".

Но му го спестих.

* * *

Водих я и на литургия в храм "Свети Никола" във Варна. 

Приближи се до брата на авва Велико Тодоров Димитров псалтa Мартин Тодоров Димитров, докато пее на клироса по византийски и "по невми". Най-безцеремонно забучи носле в книгите му. А на стреснатия му въпросителен поглед рече:

- Искам да видя наистина ли четеш това, което пееш или си го измисляш. Звучи "по турски"!

- Тя е луда! - заяви ми по-късно Марто, като останахме насаме, подобно на брат си.

"Луда, ама с музикална култура", рекох си пак на акъла, спестявайки му го.

Запознах я с отец Василий и с един друг поп, когото мислих за приятел. Реших да й покажа как се взима благословия. Вторият поп, дорде я видя и разбра каква ми е, буквално позеленя от свещена завист. Изпъчи се, взимайки позата на проповедник и заяви:

- Не сте един за друг, ще си разбиете живота.

- Слушай, - рекох му - аз от тебе съвети поисках ли? Поисках ли ти нещо друго, освен да те запозная?

- О, аз с добро! Аз като твой духовен отец!

- А кой ти е казал, че си ми духовен отец на мене лично?

Оставих го замислен... Тръгнахме си, посягайки да я целуна. А тя сви устни:

- Три часа карантина за целувки след лизане на попски задници!

* * *

Сама майка на две отраснали деца (син и дъщеря), тя беше под грижите, контрола и опеката на своята майка. Лекарите бяха преценили, че шизофренията й не е достатъчно остра, за да издадат решение на ТЕЛК и да я пенсионират. Но тя не можеше да работи, защото често се разстройваше и побягваше на нейде, та с приятелките й я търсехме из града. Намирахме я в някой луксозен магазин, където мереше дрехи и аксесоари, преструвайки се, че ще ги купува, разполагайки с... 3.50 лева в джоба. И я водехме при психотерапевта й. И майка й, около седемдесетгодишна жена, се принуждаваше да търси работа и за двете тях заедно, та хем да могат да се издържат, хем да ангажира ума й с нещо разсейващо фантазиите й, хем да я държи под контрол целодневно. А за да имат пари за терапиите на психиатрите, които работят в България по модерен начин и като истински терапевти само "на частно", а не като дилъри на легална фармацевтична дрога и електрошокови касапи.

Започнах да им гостувам. Канеше ме майка й. Да закова някой шкаф, да пием кафе или да закусваме с мекици. Всичко приключи с един откровен разговор на четири очи с майката. Споделих й, че съм напълно наясно със състоянието на щерката, че това за мен не е проблем. И така нещата приключиха. Възрастната жена предпочиташе проблемът да остава скрит за други хора, вярваше, че като съм кондуктор, едва ли ми стига умът да го осъзная, а тя бе намерила своя начин да го "разрешава", просто в мое лице търсеше някой, който да я подкрепя в нейния начин за "решение", помагайки й да "маскира" проблема.

Не съдете майката. В днешна България друго решение трудно се намира.

Защото докато болна майка на две деца няма не само прилична пенсия, но и въобще пенсия, почти всеки български висш клирик кара автомобил за няколкостотин хиляди лева, обядва за по няколкостотин, а дрехите му струват колкото гарсониера във Варна.

* * *

Западно и Средноевропейски митрополит Антоний, със светско име Живко Киров Михалев, не е роден в гр. Стара Загора, както е според официалната версия, която сам е лансирал. Роден е в Старозагорското село Мъглиж, откъдето впрочем е родом и покойният вече митр. Калиник Врачански. Когато се замонашва, майка му, селски партиен функционер на БKП в селото, се заема с кариерата му в БПЦ. Последователно обикаля известните в синода хетеросексуални коцкари - митрополитите Калиник Врачански, Дометиан Видински и Йосиф (на САЩ, Канада и Австралия). Получава съдействие едва при бисексуалния епископ Сионий Велички.

Сионий лансира Живко, надявайки се сам Живко да се окаже за него ракета-носител в църковната кариера, защото Сионий отколе мечтае да стане митрополит, но това постоянно му се изплъзва. Впоследствие и Живко, превърнал се в митр. Антоний, предава и изоставя Сионий.

Помните ли, когато синодът "уволни" предшественика на Антоний в Западна и Централна Европа дядо Симеон? Мисията трябваше да изпълни предшественикът на Киприaн в Стара Загора митр. Галактион.

Епархийски съветници oт Берлин тогава ми разказаха лично как Галактион "взел в ръка" държавната субсидия от България за заплати на свещениците на БПЦ в Западна и Централна Европа и пътьом, докато търси "предатели за Симеон", я прахосал. Слизайки на летището в Берлин, си поръчал каса скъпо бяло вино и лимузина под наем... Е, Антоний не пие бяло вино, а розе. Освен това не прибира целите заплати на свещениците си. Антоний взима скромно - по 1000 евро "владичина" от свещеник. Не, не говорим за "владишкия дял" от требите - кръщенета, венчавки, опела, който е третина. Говорим за по 1000 евро от заплатите им, осигурявани от Българската Държава. Как единият може да изпие цялата субсидия, а другият да си прибира безконтролно "комисионна" oт субсидиятa... българската Държава и контролните й органи.

Антоний почти не стъпва в епархията си. Почти постоянно пребивава в София в апартамента си в най-скъпата част на Столицата - край Докторската градинка, купен му за около 200 000 лева от богата българка, на чието постоянно разположение се намира. Последното обаче съвсем не му попречи да продаде сградата на храма ни (българско църковно Подворие) в Букурещ... Четохте ли преди години в Двери бг. как лошите румънци, заради българофобията си, ни го отнели? Е, не, любезни мои читатели. По последната ми информация Антоний го е продал.

- Не се чувствай въобще длъжен и благодарен за парите, които ти е дал! - настояха тия дни информиралите ме за част от последните неща негови епархиоти - За да ти ги даде, първо ги е откраднал от нас!

- Няма и как да съм му длъжен, - успокоих ги - благодарих му, тъй беше редно, а и защото очаквах помощ и тоя месец за Петя, още повече, че помолих достатъчно отрано, за да се извърши всичко по ясен и документално изряден ред. А от тия пари и стотинка не съм пипнал, които даде, тъй че няма как да съм задължен, още повече за нещо, което бе длъжен като християнин и Христов приемник да стори. Длъжен ми е той, задето му помогнах да изпълни веднъж поне дълга си на свещеник и наследник на Онзи, който е рекъл: "Раздай всичко, което имаш за прехрана на сиромасите, па дойди да ме следваш и ще имаш съкровище на Небесата".

* * *

И все пак... И все пак... Митрополит Антоний, макар да не блесна със святост, показа човещина и милозливост, нищо че бе само веднъж (други негови събратя и за толкоз не я проявиха, даже не се заинтересуваха от проблема), за която и от другаде сме чували да не му е чужда... Все пак.

Следва