С цвят на вино и спанак, с дъх на японска вишня (Чужденките I-ва част)

"Дължите ми все пак някакво уважение! Три висши образования имам - в кръчмата, в публичния дом и в бoя на улицата!" (Чарлз Буковски)

В тази публикация ще се разказва подробно как г-н Антон Василев, собственик на Траурна Агенция "Сълзи от Рая" остана безкрайно смутен и озадачен без двадесет и пет лева, а неговият приятел хостелиер без една японка. 

Ще разкажем и как авва Велико Тодоров Димитров в банята на своята Къща на Фантазиите в кв. Аспарухово за малко не си строши главата в плочките, докато си миеше зъбите и сетне изпадна в свещено негодувание. 

Към всичко това ще добавим и една моя авторска кулинарна рецепта от онзи ден, с цел интелектуална комуникация и обмяна на опит с моя анонимен читател/-кa/, обожател на митр. Антоний, който от години пише тука коментари, за да ме информира каква интересна книга в момента чете, каква свръхскъпа изгъзица си е купил или с какво ястие, което намира за извънредно изискано, в момента се храни.

Това въведение сега го правя в стила на Мигел де Сервантес, защото ми писна да съм обикновен простак и реших да се превърна в жив класик!

* * *

Прекрасен ден в хладна ранна пролет. Оцветените в пастелно зелено, заради соления морски въздух, листа на дърветата просветват и трептят с капчиците си ситен дъждец. Вървим с г-н Антон Василев и се радваме на общуването си, разменяйки не просто вълни, а цели взривове от характерния за Варна просташки хумор, невъобразим и направо сюрреалистичен с асоциативността си и безумните, почти налудничави мисловни обрати.

- Как е чичо Р.? - питам го, знаейки, че Антон му е перманентно сърдит.

- Седнал си е на хуя и се върти!

Но след около 30 минути от Антон вече ми е писнало, а и съм взел в джоба си 25-те лева, които се бяхме разбрали да ми даде, за да направя реклама на агенцията му в интернет.

- Знаеш ли, - казвам му - тука никъде няма добра безжична интернет връзка за лаптопа ми и не мога да работя. Хайде да се прибера у нас и като свърша работата, ще ти се обадя!

- Да си ги нямаме такива! - виква Тони - Последния път, като каза така, прибирайки парите предварително, цяла седмица те чаках нещо да напишеш! Накрая ти се обадих да ти се скарам, a ти написа, че заравяме живи кучета и продаваме умрелите баби в колбасарски цехове!... Тука има един хостел, дето го държи мой приятел. Ще влезем вътре заедно и ще се включиш към мрежата му!

Влязохме, седнахме, отворих лаптопа и... Пет минути по-късно замириса варненската пролет на японски вишни.

Малката ти зряла вишня

ще разцепя като... като шопска любеница!

И очите ти извити, ще изхвръкнат като кръгли пити,

като мина ти отзад под японски водопад.

Хайку поезия. Извинете, ако не ми се получава хайкуто, ама аз досега хайку не съм писал.

Цингусан. Как я бяха домъкнали от Констанца, където си имаше и гадже и работеха заедно като компютърни специалисти, но от почти седмица беше тука в този хоcтел??

- Хубава си - казах й аз на моя невъобразим английски - като диaмaнтен нож за сепуко!

- Благодаря ти, - "аригато" по-точно рече тя и облиза устни - на мене тука вече ми е досадно, а тези балкански момчета са малко лоши с мен, никой не ще да ме упъти как да стигна до автобуса за Констанца.

И тогава любовта се вдигна и загърмя в мене като цунами! Дай ми ситна, кльощава развратница с цицки-невидимки! Нека бъде и с психически проблеми или най-малкото с личностни дефицити, а ако може и с личностни деформации! Светa избивам (и сам умирам) за нея. 

Изредих й всички изрази и думи на японски, които знам, научени от романа на Клавел "Шогун", а през цепките на очите й засвяткаха весело и обещаващо безброй древни самурайски мечове, като да са извадени от копринени ножници... Със съдържателя на хостела се разбрахме само с поглед:

- Взимай я, - рече ми той - тая повече не ми трябва тук!

Затворих лаптопа, хванах я за ръка, а зад мене Антон примирено промърмори:

- Пак изгорях с двадесет и пет лева...

Къде да я заведа се зачудих. У нас? Мама ще ни изгони и двамата. Последния път с подобна от възмущение спря електричеството в стаята ми, развивайки бушона, та едвам си намерих лубриканта в тъмното.

У Великови!

* * *

- Велико, това момиче не е тука, за да вършим с нея мръсотии, нито ти, нито аз! Ние я... спасяваме!

И измислих невероятна история как съм я отървал от лапите на зли сводници след бой с ножове, за да я разкаже Велико, тая феноменална мъжка клюкарка, да я потвърди и той сиреч от своя страна, на една софиянка, дето й виках Звездичка, защото тaя още вярваше в любовта ми (жените, знаете, имат склонност да се надценяват) а аз дълбоко се съмнявах във възкръсващата нейна след връщането ми от манастира. Но пак се мъчих да я държа "за всеки случай" наблизо, че беше много хубава инак и млада, преди да я напсувам накрая съвсем брутално и окончателно..

А Велико се ококори, готов да ми повярва на всичко, защото самият факт, че съм у тях с японка, вече бе разрушил всички нормални прегради на трезвомислието му. Слезе лично до супермаркета и купи за нея... хамбургски салам на промоция (по 6.50 лв килото) и тържествено й заявя, правейки й сандвич с хляб "Добруджа", че ще яде български специалитет, който нарече "Varna's сандвич".

- Момчета, страхувам се от вас! - ахна Цингусан кокетно.

- Не бой се, миличка, ние сме east ортодокс кристянс!

- Да, - допълних аз, люсвайки почти пълна чаша с евтин коняк - а той владее бушидо.

- Какво е бушидо? - заинтригува се Величко.

- Японският кодекс на честта - обясних му.

- Да, да - закима той доволно, скръстил ръце на шкембето си.

Легнахме си всички в различни стаи, но заспа веднага само Велико, като всеки човек с чиста съвест, доволен, че е сторил добрина другиму.

На сутринта ме събуди страхотна тупурдия, идеща от банята и виковете за помощ на Велико.

Малко по-късно влетя в стаята, а върху някаква дълга клечка развяваше пред главата си набоден използван презерватив, като да носи прабългарското знаме.

- Миех си зъбите, когато настъпих това на пода! Хлъзнах се и за малко не си строших главата в желязната кофа! Ангелов!? Какво е това?! Нали нямаше да я... ебем?!

- Ами ние не сме я ебали с тебе бе... Ти спа!

* * *

Вдъхновен бях от описанието на моя анонимен читател преди време, който в коментар описваше как в момента яде истинско гурме, което не помня какво съдържаше, помня само, че ставаше дума за някакви дробчета. Познавайки го като човек с вкус, вероятно са били дробчета от жерави с гъби трюфели и яйца от пъдпъдъци. Аз нямам такива финансови възможности обаче, затова импровизирах. Задуших килограм култивирани печурки с килограм пилешки дробчета и половин килограм спанак в олио и лук и после сварих с бутилка обикновено бяло вино, вместо вода.

На сутринта лайната ми бяха в мастилено зелен цвят съc светло-жълтеникави оттенъци. Що са зелени е ясно - заради спанака, що са мастилени пак е ясно - от варненския вятър. Ами що жълтееха? Вероятно от оцветителите в шибаното гадно бяло вино "София мерло"... За миг се изкуших да си направя малки склуптурки за спомен. Но се отказах.

* * *

Това ли е гнусно?! Ами това, че тия, дето ви четат Евангелието, учейки ви не даже просто на човещина, ами и на святост, карат автомобили за по 300 бона и всяка година се преобличат по няколко пъти в злато и коприна за десетки хиляди за свещеното си театро, докато възрастните ви бащи и мaйки превиват врат и достойнство пред мутри за смешни заплати? Това че, бабите и дядовците ви, работили по 50 години, сега нямат пари да си купят лекарствата с мизерните си пенсии?... Ако моето е гнусно, поне е човешко, а това вашето да ги хвалите и да им целувате ръцете, е перверзно и бесовско.

Единственият социален жест на Варненска и Великопреславска митрополия за всичкото време на "светителстване" на Дебелата Владика беше помощта за семейството от взривения апартамент в кв. "Владиславово". И тя, както знаем, не излезе от самата митрополия, но катедралните попове събираха пари от посетители и поклонници във Варненската Катедрала, при това по един изключително грозен начин в плексигласова кутия прозрачна, поставена насред храма, като кутия за дарения на каса в супермаркет. Накрая обявиха, че събраха от хората 17 000 лева и тържествено, под медийност и шум, ги връчиха на семейството. Запазвам за себе си въпроса колко всъщност са събрали и колко от тях са прибрали поповете ни, имайки предвид устойчивите им съмнителни навици и престъпни склонности да "търбушат касички"... Друго ще попитам: защо това беше обявено като митрополитска благотворителност?

На Йоан и попската му сган едва ли нявга ще им хрумне да подпомагат домове за стари хора или такива за хора с увреждания - домовете като цяло и хората в тях лично, както беше по време на дядо Кирил. Нито ще му хрумне да върне наркоцентъра на поп Гошо във Варна към автентичния му начин на функциониране църковен, но ще остави попа да мародерства от психично болни хора (според психиатричните речници наркоманията е именно психическо заболяване) и техните родители... Но инак ще събере и последните пет лева на състрадателни хора, за да ги "подари" някому под медийни фанфари... Па камоли за някаква си Петя от Панагюрище... За там пък му е през оная работа съвсем, ако въобще може вече да я види и намери от огромното си шкембе... Йоане, Йоане, що за жалка и безскрупулна, но амбициозна твар си ти?!

Следва "Алпийски вятър и руски блини: Касиерката полурускиня с теменужените очи и хубавата швейцарска щерка на пасторката"