Писмо до отец (...) за курбаните и братските трапези

"За гладния Евангелието е... сандвич" (Джон Уесли)

Уважаеми отче (...),

Помолен бях от моите приятели, братя и сестри в Христа от град (...), да Ви представя смиреното си мнение, в качеството си на православен богословстващ, работещ дълго време в областта на катехизационната проповед и просвета, както и активно черкуващ се православен християнин, познаващ добре живота в Богохранимата ни епархия, както и Свещеното Писание. Лаская се да мисля, че познавам, ако не толкова добре като Вас, то поне в прилична степен и Свещеното Предание, на което Вие се явявате продължител и пазител като презвитер от името на епископа в тази енория. Обръщам се към Вас относно наложилата се в енорията практика да се събират черкуващите се християни на обща трапеза след богослуженията и преди всичко след светата литургия, която практика е отпреди Вашето идване там като енорийски свещеник и която Ви е смутила.

Не съм разговарял с Вас по въпроса, нито Ви познавам лично, така че нямам никаква представа какво в тази практика Ви смущава като пастир и богослов. Уверен съм, че имате своите достатъчно добри мотиви и съображения да й се противопоставяте, но заедно с това смятам, че причините могат да бъдат свързани само с конкретните проявления на това, което се случва и как се случва или са плод на недоразумение по въпроса между Вас и новото ви паство, а не заради това, че изобщо се случва.

Традицията да се храни народът заедно след богослужение е от столетия позната в БПЦ, конкретно във Варненска и Великопреславска епархия пък това се прави не само при храмовете на енории от „селски тип”, а и в едни доста "представителни" градски храмове, като хр. „Свети Атанасий”, хр. „Свети Архангел Михаил”, хр. „Свети Николай” и т.н. Вярно е, че в повечето храмове това става само веднъж годишно, при т. нар. "храмови празници", когато се раздава наричаният по народному „курбан”, но е истина и че през последните години тази практика стана ежеседмична поне в два градски храма – при храм „Свети Николай” и хр. „Свети Архангел Михаил”, намиращи се на самия варненски център, по времето на отец Янко и във Владиславово, а сега при храма „Свети Княз Борис-Михаил” в квартал „Аспарухово”. В първите два храма, които в енорийски смисъл функционират заедно, „курбанът” се раздава не в неделя, а в избран друг седмичен ден и е предназначен основно „за бедните в квартала”, а в третия и четвъртия  храм се правеше и се прави под формата на обща трапеза на участниците в богослужението след неделната света литургия и гостите от квартала. Повод да се утвърди тая традиция стана катастрофата с наводненията в "Аспарухово" преди няколко години и нуждата на бедстващите, на която миряните и църковните настоятелства, заедно със свещениците, откликнаха своевременно не само в Аспарухово, но и в целия град. Вкусили обаче веднъж от благодатта да изпълняват Христовите думи, че е „по-блажено човек да дава, отколкото да получава”, православните християни от тези енории, благославяни и ръководени от свещениците си, продължиха добрата традиция. Със съжаление ще допълним само, че дотогава това се правеше само от римо-католическата общност в града и от някои протестантски общности.

Тука трябва да подчертая още, че във Вашия енорийски храм, за разлика от изброените, средствата за тези ежеседмични „курбани” или по-добре казано – братски трапези, не са отпускани и отделяни от бюджета на църковното настоятелство или от митрополията, нито от външни на общността частни дарители, а това се прави от самите участници в трапезите, които донасят на трапезата „кой каквото има”. И това, подчертавам, не е една „затворена група”, която се събира „да яде и пие”, това са енориашите Ви, които правят обща трепеза, на която всеки посетил храма и богослужението е поканен и на драго сърце приет. С други думи тука не говорим за група пияници, които се събират да ядат и пият в двора на храма, защото няма къде другаде да го правят. Мнозинството от тези хора си имат не само прилични домове и къщи, но и добър личен бизнес, социална реализация и образование, християнските им семейства са за пример, отличават се и с лично благочестие, което твърдя със сигурност, защото ги познавам всекиго поотделно. В тези неща можете да се убедите и сам, ако веднъж-дваж поне решите да участвате в трапезата им. Също така и не става въпрос за обичайната „социална благотворителност” (познатите ни църковни „кухни за бедни”), чието място дали е, или не е в храмовия двор е спорен въпрос. Макар че, практиката на белославчани има доста общо с тая благотворителност и мога да твърдя със сигурност, че е най-добрият начин за практикуването й, защото на бедния и нуждаещия се, колчем е дошъл, не се „подхвърля парче хляб”, за да се позасити нейде далече от нашите „добре подредени храмове, домове и компании”, ами в съвсем евангелски дух се сяда от християните, заедно с него, за да се сподели това, което имат.

Моето смирение и за миг не позволява да допусна Вие да не познавате свещените текстове на нашата вяра, в които този начин на живот е представен като Богоугоден още в Стария Завет, после от Самият Господ Иисус Христос и накрая в живота и делото на Светите Апостоли – Неговите преки Ученици и Приемници. Ще си позволя, простете ми предварително, да Ви припомня факта, че множеството псалми от Псалтира, които някому може да прозвучат смущаващо, защото приканват народа „да яде, да пие и да танцува”, са писани от св. цар и прор. Давид именно за тези случаи, когато след богослужение в храма и при празник народът е трябвало да прави нещо, което не само му е позволявано, но даже и заповядано още от св. цар и прор. Мойсей в Закона Божий – да празнува с хороигране и с песни, с ядене и пиене, след храмовото богослужение около храма и в двора му. Благочестивите юдеи даже са имали задължение, според Мойсеевия Закон, да носят със себе си „вино и спиртно питие” или пари, с които да си ги купят на място, за да ги изпият по време на тези трапези, а храната за тях е била тази, която е оставала след жертвоприношенията и след отделянето на месото, полагащо се за домашна прехрана на служещите свещеници. Бог даже осъжда на смърт свещениците – синове на Първосвещеника Илий, задето взимали за себе си цялото „хубаво месо”, а за народните тържества оставяли „мазнина и жили”, като така „отвращавали народа от богослуженията”. Тези пари (за виното и сикера) са се наричали „десятък”, част от алкохола се е възливал дори на светия олтар по време на богослужението, т.е. в това има свещена, богослужебна стойност, религиозен смисъл. Социалният смисъл на тази практика пък виждаме в думите на св. прор. Неемия, който приканва участниците в богослужението при освещаването на възстановения Соломонов храм така:

„И каза им: идете, яжте тлъсто и пийте сладко, и провождайте дялове на ония, които нямат приготвено, защото тоя ден е свет пред нашия Господ. Не тъжете, защото радостта пред Господа е подкрепа за вас.” (Неемия 8:10)

В Евангелието пък самият „нов завет” е сключен от Христос с Апостолите по време на свещена трапеза, на която е имало не само хляб и вино, но също така и агнешко месо, това е била именно празничната трапеза по случай юдейската Пасха. А и много пъти, четейки Евангелията, ще видим, че Господ настоява Апостолите Му да се погрижат за храната на събрания около Него народ, а когато те не са в състояние да го сторят, прави Го по чудодеен начин Самият Той, както при чудото с няколкото хляба и риби, приготвени за собствената им вечеря, едва достатъчни за дванайсетина души. с които успяват да нахранят около 15 000 души – 5 000, освен жените и децата, присъстващи там, след Христовия Благослов на храната. Самото дяконско служение в Христовата Църква възниква пък, според думите на Светите Апостоли, заради „грижа за трапезите” – дяконите са ръкоположени от Апостолите, за да организират общите трапези, в които първите християни ежедневно са участвали, за да се разпределя храната справедливо, за да става всичко с ред и прилично. Нещо повече, през първото столетие самата Евхаристия е била част от това общо ядене (вечеря), по-точно неговата кулминация и център. По време на тези общи братски вечери, които и св. ап. Павел описва в I-вото си Послание до Коринтяните, наричани в Свещеното Предание „вечери на любовта” (агапи вечери), епископът, по подобие на Самия Христос на Тайната Вечеря с Апостолите, благославя „хляб и вино” и ги раздава като Христови плът и кръв на участващите в „Новата Пасха”. Постепенно тези вечери се отделят от литургията, която започва да се служи сутрин, но не престават.

Всичко това Ви пиша не, защото съм си въобразил, че ще поучавам свещеник и богослов като Вас, че ще Ви „ограмотявам” библейски и църковно, ами надявайки се да видите, че те, организиращите и участващите в тези трапези, добре осъзнават църковния и библейския им дух, в който трябва да се провеждат и него се стараят да запазят в тях, пиша Ви т.е., надявайки се да разпознаете в това, което правят същото, което вярвам, че сам разбирате и споделяте и би Ви се искало да правите сам Вие.

Нека Ви припомня и още, че днес живеем във време, в което световното православие, без значение дали е „гръцко” или „руско”, се обръща към множество практики и традиции на християнската древност. В много Патриаршии текат опити да се възстанови и задейства например отново древният институт на дяконисите. Моята молба като богословстващ към Богослов, комуто искрено отдавам всяко предимство, освен всичко друго, но и заради свещенния Ви сан, е да се вгледате внимателно и непредубедено в това, което моите приятели в онази енория правят, вярвайки че ще видите в него автентичния църковен и библейски дух и така сам ще започнете всячески да го подкрепяте, вместо да искате да го пресечете.

Следва II-ро писмо до отец (...)за децата и Иисус