Игри на църковност, игри на богословие

"В сюртуци, в реси, слепци с очи!" (Хр. Ботйов)

продължава от "Новият зилот сий 'бал мамата"

И тъй, както вече казахме, в църковните среди беше въведен един академичен богословски спор, който с течение на времето неизбежно се профанизира. Как и защо се случи това ли? Случи се след като някои започнаха да се разхождат до Сърбия и донесоха своя панацея за църковно и духовно съживление. Там срещнаха богословстващи, при това на доста високо ниво свещеници, монаси, епископи...

Да кажем обаче нещо за богословието и сръбските клир и общество. В Сърбия теологията винаги е била добре свързана с интелектуалния живот в обществото и неговия елит (богословски Факултет се записва за следване обикновено заедно с философски или филологически), заедно с това имаща своя ясно изразен народен характер. Хумористът и сатирик Бранислав Нушич например, заедно с весело осмиващите вероучението в държавните училища на Кралство Югославия фейлетони, е бил много добър и личен приятел с преп. Авва Иустин Попович, когото мнозина, заедно със св. Владика Николай Велимирович, разглеждат като основоположник, като духовен баща и учител-наставник в една непрекъсната линия от богословстващи свещеници и епископи, известни и с личното си благочестие, освен с международно признание на академични богослови. Какво да кажем за еп. Атанасие Йевтич, добър познат със самия Жан-Пол Сартр?! И до днес още срещаме епископи (някои от тях вече митрополити) като Профирие и Ириней Бачки /Булович/, които не крият симпатиите си към някои легенди в югославския рок, като към текстописеца и вокал на групата "Рибена чорба", откриващи, по собствените им думи, "силни християнски послания" в текстовете на песните им, нищо че в някои от тях Бора Чорбарят пее например как смята да се напие до безсъзнание на собственото си погребение. Ако се зачетем в творчеството на св. Николай Сръбски, ще намерим заедно с нравообличителните писма и нежно мистични текстове, поетични, патриотични... Това богословие е било винаги с народа си и за народа си, но с трезва любов, а не популистки като у нас.

А нашите новообразовани умници, въоръжени с огромна амбиция и искрящи с фрапираща посредственост, се разходиха до Сърбия и донесоха рецептата: "Да въведем богословието в църковните среди, да започнем всички да богословстваме, да изкушим в това и митрополитите си и... всичко ще се оправи". А тоя туризъм с терапевтична цел се финансираше от околоцърковни фондации с хубави USA пари и академични кръжоци с добри гръцки връзки, пък знаем добре, че "грък, когато плаща, евреинът плаче от потрес и възмущение пред такова прахосничество". Неизпратените от никого в Сръбско от БПЦ официално "ученици", се завърнаха като невикани и нечакани от никого мисионери, макар и да фантазираха за себе си вероятно роля, подобна на пратените от св. княз Владимир Руски наблюдатели в Константинопол при Покръстването на Русия.

Смигнаха им леко само някои стари синодни хиени, заради далечните си планове и сравнително добрите позиции на някои техни приятели в синодните кулоари тогава, а сетне бързо-бързо се извъртяха и изметнаха, понеже нашият епископат не е бил никога заинтересован истински от друго, освен от власт, пари, софри и разврат.

Но нашите прясно начетени, за да не кажем накълвали се с богословие скудоумници (за да не кажем направо слабоумници) не изгубиха ни кураж, ни вяра във великата си мисия и успяха да съберат около себе си няколко попa от различни епархии в цялата БПЦ, като на помощ пак им дойдоха за целта парите на споменатите фондации и кръжоци...

Но да кажем междувременно и две приказки за характера на богословието, което донесоха. Те пренесоха само блясъка от неговата повърхност под формата на клишета и формулки. Това богословие, което там беше надградено върху трудовете на старите сръбски богослови-ениклопедисти от нови такива, тук пристигна донесено по джобовете им във вид на записки, при това от хора, разбиращи все още не съвсем добре сръбски, па да не говорим за грубите им правописни грешки, когато пишеха из месинджърите с мене на български... 

* * *

Седнах онзи ден в една църковна библиотека и книжарница във Варна, мернах книгата на стария български богослов Радко Попов "Иисус Христос в Корана" и се зачетох. Върху сериозен исторически, философски и библейски познавателен апарат Попов представяше сравнително рядко теории и хипотези, изводите оставяше на читателя си с благородно доверие в неговата способност да отсъди, без менторщина, вероятно поради липса и на собствени комплекси. Сетих се за проф. архим. Павел Стефанов, сетих се за Боян Пиперов, за сърбина Ерделян, който четох там, за собствените си професори Томич, Кубат, епископите Ириней и Пофирий, за българите Марковски и Шиваров, за Тотю Коев... 

А у нашите герои днес нищо от това, все едно, както казват руснаците, да сравниш "палец с гъз". Донесоха крайните изводи на вековни трудове с претенцията, че извършват велик академичен подвиг, нагълтали се с тях недосдъвкани, буквално ни ги "изсраха" на вниманието и нахокаха всеки, който не се показа особено възхитен или заинтригуван. След това се събраха в три файтона лаладжии и със своите пет пароли и десет формулки наченаха да възраждат БПЦ "отдолу нагоре", "отвътре", като пак повтаряме - мнозинството нямаха зад гърба си и по две-три години църковен живот, а повечето бяха с околоцърковен. Тогава впрочем, като контрапункт на започващата профанизация, се роди лафът, чийто автор бе мой познат: "Чета светите отци, а не богословска белетристика!"

Да кажем нещичко и за техните местни последователи и адепти в расо. В мнозинството си млади тогава свещеници "от епархийската периферия", страшно жадни да се замогнат или поне да блеснат и да се откроят. Обаче със същото, даже и по-лошо, качество на образование и ценз, като у учителите си. Едва ли ще спра да се смея, даже с глас, като се сетя как един от тях, бившият ми приятел отец (...), на 40 и кусур години най-сетне откри юношеския философски роман на Екзюпери "Малкия Принц" и тутакси организира в дома си просвещенски четения с приятели, за да им сподели откритието си. Това откритие пък дойде за него преди години благодарение на една преминала през "църковната му терапевтична фирма" психоложка. Да, те психоложките обожават да лекуват с "Малкия Принц" млади мъже, оттогава насетне, видя ли психоложка с "Малкия Принц" в ръка, всякога се сещам за жалбата на застаряващия Драгорад Малешевич (звани Драгче) от новия сръбски сериал "Моят роднина от село" пред приятел: "Ех, тези млади жени! Стараеш се всячески да им насмогнеш в секса и накрая, чакайки поне някаква похвала за старанието си, чуваш да ти казват - Добре беше, да, ама ако знаеш младежите как ебат!"... Същият впрочем отец малко по-късно научи значението и на израза "ефекта на пеперудата", мисля че го научи тоя път от тъща си, а сетне веднага, зарадван че ще ме научи на нещо ново самия мен, се зае да ми го обяснява. Защо се сещам за него ли, коментирайки учителите ни по богословие интелектуални туристи и пътешественици? Ами защото и той, подобно на тях, не беше разбрал смисъла на въпросния израз правилно, а вече ми го разясняваше. Опитах се да внеса известни допълнения в разбирането му, но вече бе късно, отдавна не можеше да се спори даже и индиректно с тъща му...

* * *

Ето затова, при цялата си нахакана недоученост и арогантна самонадеяност, хора като семинаристкия преподавател Иван Николов ще бъдат слушани, четени и уважавани от църковния народ и учениците си. Щото зад Иван Николов поне стои един сериозен познавателен библейски апарат, макар и често представян "по протестантски" и подозираме не без основание, че това е всъщност "бекграунд", усвоен от слушане на пасторски проповеди по протестантски сбирки, където старите свещеници и богослови не отказваха през 90-те години да ходят честичко. 

Но нали в царството на слепците царува Едноокият?!