Има един много интересен и пълен консенсус между конюнктурното съзнание на БПЦ и народната свяст и съвест - че Йеродякон Игнатий не е и не може да бъде част от църковността в качеството си на Васил Левски. Дебатът за неговото канонизиране за светец на православната църква преди години почти започна и не се състоя. За мнозинството това е абсурдно даже да се мисли. Та нали, според Вазов, казвайки: "Манастирът тесен за мойта душа е!", задължително би трябвало заедно с това да хвърли расото...
Това не е точно тъй. Васил Левски напуска монашеската обител, за да се занимава с народно будителство и революционна дейност не като бунт срещу духовната власт и самочинно, ами с благословия от духовния си наставник и изповедник, точно както след написването на "историята си", отец Паисий почти не се задържа вече на Атон, ами обикаля из България в качеството на таксидиот пак с игуменска благословия, за да я обяснява и разпространява. Секретната кореспонденция Левски подписва с псевдонима "Дервишоглу Аслан" - от турски "Монаха Лъв", никой никога не свързва името му с интимна женска история - запазва обета си за безбрачие тоест. От тефтера му става ясно, че свои пари няма - всичко е на революционната каса, откъдето покрива само текущи и неотложни свои нужди - там е и "виновната" изповед записана, че веднъж си позволил с няколко гроша "народни при" да си купи боза - допило му се много - следователно е запазил и обета си за нестяжение (непритежаване на нищо лично и собствено). А изследвайки същия този тефтер, чужденката Мерсия Макдермот забелязва вътре не само рецепти за облекчаване на различни болежки, като зъбобол, но и песни, предназначени, според записалия ги Левски, да облекчават и развеселяват страдащи души, които да им пее. Йеродяконът постоянно пее, най-обичал да пее т. нар. "херувико" от православната литургия в прослава на Пресвета Богородица, в която тя е назовавана "по-почитана от херувимите" и оттам иде името на това песнопение, наречено херувимска песен или по-народному херувикото, а ние знаем, че патрон и вдъхновител на православното монашество е най-много и преди всичко Богородица. Пред османския съд в София той определя занятието си именно като пастирско - да ободрява и утешава народа. След провала и ареста на Димитър Общи и хората му за обира на Арабаконашката поща, последвани от множество предателства, Левски, вместо да обяви прибързано и неподготвено (затова обречено) въстание или да побегне да се скрие сам в Букурещ или Сръбско, той започва дръзки до безумие обиколки из комитетите си в България, за да прибере документацията и така да предпази съратниците си, като при една такава акция именно е заловен. И в това се проявява и действа като пастир тоест. Пътьом лекува, на гладуващи и нуждаещи се непрестанно подарява пари... Макдермот отива и по-далеко, описвайки го като "красив синеок тракиец", интуитивно сравнява делото му със свещенодействие - сам-самичък "слязъл в ада", за да изведе от там цял народ и така съзнателно или не, тя внася един паганистичен, орфически елемент. Войводите Филип Тотю и Панайот Хитов пък не го зоват в писмата си никак другояче, освен "дiакон".
Но защо така категорично се отхвърля и от черква, и от народ неговата роля на църковник, па макар "от друг вид"?... Защото и църква, и народ такива църковници почти не са виждали, защото те са или меркантилни и безсъвестни дюмбели в народното съзнание, или не са с всичкия си, според народната пословица, която Вазов цитира в романа си "Нова земя" - "Щуро се опопва, лудо се покалугерява". Затова и така лесно всички отведнъж приемат и прегръщат твърде съмнителната версия да е предаден от друг свещеник - поп Кръстьо Недялков, макар по всяка вероятност да е предаден (и описан) косвено от заловения Димитър Общи, който издава мрежата от комитети, за да отърве кожата - да направи процеса срещу себе си политически, вместо криминален и така да се опита да стигне до заточение, вместо смъртна присъда, а пряко да е предаден от ловчанските чорбаджии в собствения му комитет, не без участието на някой си поп Лукан впрочем, според някои източници, на което се дължат и думите в първите телеграми по случая "попът го предаде"...
За народа Левски е прекалено съвършен, за да е част от добре познатата му черква и за народа няма нищо по-логично от това да го е предал поп, а неслучайно Ботев пък събирателния образ на попщината ще нарече "син на Лойола и брат на Юда" в поезията си.
* * *
От черковния въпрос нашите големи умове сред възрожденците слабо се интересуват - Ботев ядно го осмива спора между екзархистите и Цариград, а Вазов в "Чичовци" изтънко подиграва чрез устата на единия си герой, според който цялата драма е, че на "филибейските (пловдивски) чорбаджии им се приискал собствен и личен, а не гръцки владика". И последният намек пак е май "за пари и имоти". И ако е така, екзархийските войни черковни се увенчаха около век по-късно с голяма победа - престъпниците Гергов и Манджуков в Пловдив (едно "дяволско село, в което църква не бива да се прави", ако и да е в сърцето на обожаваната от него Тракия. пак според Вазов в "Нова земя") си имат своя владика "луд калугер" Николай... Оставете това сега...
Факт е, че нашите революционери и възрожденци от друго се интересуват и за друго спорят, а "черковния въпрос" оставят на Цариградския кръжок и българските чорбаджии като неважен, като празен изстрел. Те спорят как да бъде революцията - с чети отвън, или с вътрешна организация (или и с двете), с чужда помощ или без такава. Последният въпрос е много важен, защото, оказва се, че са прозрели не само яловата меркантилност на чорбаджиите с техния "черковен въпрос", но и домогванията както от съседите ни, тъй и от Великите сили.
Отдавна датира тайният договор между Сърбия и Гърция за подялба на българските земи, която отчасти се осъществява в Южна Добруджа (за малко време от Румънците), а трайно в Нишко, Вардарско, както и Егейска Македония и Беломорска Тракия (от турци и сърби), като в последните с гонения и геноцид дори. Разкриването на комитетската мрежа на Левски пък дотам стряска Турция, че Великите сили й обещават да се намесят с въоръжена сила за потушаване на едно мащабно българско въстание. Защото и те сами не искат независима България, ами под техен протекторат евентуално...
Е, народът, да се върнем в темата си, не може да приеме, че такива мисли и прозрения са по силите на един калугер и йеродякон, който настоява за създаване и укрепване на вътрешна организация и помощ от чети, съставени от емикрацията ни при едновременно въстание и никаква помощ отвън, камо ли от "сърбите и черногорците" на Каравелов и Раковски. Като при това не изключва балканска федерация, но само от републикански тип и със зачитане правата на всички народности.
* * *
Да не рече някой, че тия разсъждения са богомилстване или протестантщина, ще ви разкажа за наблюденията на един консервативен и роялист, добър римо-католик, френски граф - Робер Бурбулон - съветник на княз Фердинанд и вероятно работил в българския двор за френското разузнаване... В писмата до майка си, събрани в "Български дневници", в които тънко подиграва, описвайки странностите му, Фердинанд, а напълно обиква българския народ, той описва впечатленията си от два български манастира. Монахините в Калоферския женски били безлични и без присъствие, както впрочем и "колегите" им - поповете, от които не се излъчвала "ни мисъл, ни благочестие, ни впечатление за някаква благотворителност", в Рилския манастир пък било пълно с "нечистоплътни монаси и послушници, чиито погледи са по-скоро блуждаещи и убягващи, отколкото смирено сведени"... Как беше по Вазов: "Щуро се попи, лудо се калугери".
И нещо извън темата - описвайки Великден в Търново с Фердинанд, Бурбулон разказва и за традицията при поздрава навръх Великден "Христос воскресе" - че не само бият едновременно всички камбани в града, но тоя звън се придружава и с топовни салюти... Помните ли скандала с военните салюти край катедралата "Свети Александър Невски" за Великден, преди няколко години, заради който архим. Дионисий Мишев тогава получи присмех и оскандаляване, че въвежда нови и ексцентрични традиции от многознающите ни богословстващи "филолози" и "историци", а всъщност беснеещи недообразовани и често полуграмотни боклуци?... Както и да е.
* * *
У Вазов почти всички оживяват в романистиката му, през каквито и перипетии да минат и катастрофи. И добрите, и недотам добрите, че и лошите. Освен светите и злите. Смъртта е само за освещение - загиват "светите", чистите, та подобно Христа да очистят с кръвта си народното дело и обикновено заедно, "за да не са самотни и необичани", подобно Рада и Бойчо в "Под Игото", заедно с д-р Соколов, смъртта е и за очищение - загиват и подлите, нечистите. Така е и при Талев впрочем, който следва в много отношения Вазов в цели сцени и сюжетни линии, като просто ги мести "от Вазовата Тракия в своята Македония" - вижда се ясно и в пенталогията за Преспа, и в трилогията "Самуил Цар Български", където умират пак двама - чистият Самуил от "взривена от болка човечност" при вида на ослепените българи и "змията", подлецът негов брат Арон, като Талев "опрощава" даже сина на Арон Иван-Владислав, макар да носи част от лошите черти на баща си, защото намира в него нещо добро и чисто все пак, затова не го "наказва", не проследява след това краха му след смъртта на Самуиловия син Гаврил Радомир
Двама души - един у Вазов и един у Талев умират по абсолютно идентичен начин - пребити до смърт от възмутена тълпа, като и описанията са идентични в цели изрази. Вазовият поп Кън от Пловдив (когото с устата на народа Вазов нарича поп Чапкън) в "Нова земя" и поставилият се в услуга на Царството фанатик - богомил Яков Рун (не случайно е сходството и чудатостта на двете имена) у Талев в "Самуил".
Талев не може да изтърпи бесовщината, безчовечността на религиозния фанатик Рун, докато описвайки с известно осъждане православен отец Емилиан, той към немощта човешка остава снизходителен донейде, макар нищо да не спестява - и подлостта му полусъзната, за която той се и самоосъжда в мигове на просветление, и религиозната псевдомистична самоизмама. Още един светъл образ представя Талев на свещенослужител, тоя път в Преспанската пенталогия - на екзархийския български владика, подкарал каруците да носи храна и помощ по бедстващите след въстанието села. И после пак в "Самуил" реалността - пияният български владика, пеещ на погребението на комит Никола богохулни мръснишки песнички, с нищо по-различен от гръцкия владика в София според Преспанската и Илинденска сага... Но, както и другаде виждаме, Талев по-дълбоко от мнозина е преживявал християнството, на онтологично, свързано с Христос лично ниво, подобно Йовков, а не на битово-религиозно и църковнишко, затова и ни се струва, като да симпатизира на богомилите, даже дава за пример искреността им и добродетелите на православните попове чрез устата на Самуил, затова и вероятно в крайните си оценки се колебае повече...
А Вазов не изтърпява цинизма на един развратен и вироглав (въртоглав) поп. Вазов води целеустремено героя си Кън към ужасна разправа, като хем се опитва да му прости, измъквайки го от опасни ситуации, защото все пак е свещеник, хем сетне го вкарва в нови, самоподклаждайки гнева си, за да го унищожи в края. Вакханалията му мерзка, заради която няколко реда по-надолу Вазов го "наказва жестоко", оставяйки го под народните сопи като пихтия от разкъсани меса и строшени кости (същият израз ползва Талев, описвайки разправата на едно богомилско село с Рун), от която Вазов "кипва", е когато "вижда" попа, възседнал кон, извадил револвер начело на 200 нехранимайковци, които е повел да гласуват по политическа партийна поръчка. Но и това не му стига на човечния Вазов, за да "осъди", затова Кън трябва да стори нещо още по-мерзко от това, дето псува Русия или къса портрета на Императора Освободител. И Кън запява "Ботевата молитва" - песен по стиха на Ботев "Моята молитва", а после и песента на самия Вазов за Ботев и минаването му през Дунава, като Кън очевидно се идентифицира с Ботев. Чак тогава Вазов го "слага под сопите".
Е, аз познавам една дузина попове пък днес, които крадат, мамят, дерибействат с години, а заедно с това се изживяват и представят, услаждайки се във фантазията си, че са народни будители и поборници за правда, докато се ортачат с мутри и дерат по три кожи от бедстващи и болни...
Ама ги няма ни Вазов, ни Талев...
Пък аз кой съм, че да ме чуете, да ви еба майката недоклатена?!
Факт е, че нашите революционери и възрожденци от друго се интересуват и за друго спорят, а "черковния въпрос" оставят на Цариградския кръжок и българските чорбаджии като неважен, като празен изстрел. Те спорят как да бъде революцията - с чети отвън, или с вътрешна организация (или и с двете), с чужда помощ или без такава. Последният въпрос е много важен, защото, оказва се, че са прозрели не само яловата меркантилност на чорбаджиите с техния "черковен въпрос", но и домогванията както от съседите ни, тъй и от Великите сили.
Отдавна датира тайният договор между Сърбия и Гърция за подялба на българските земи, която отчасти се осъществява в Южна Добруджа (за малко време от Румънците), а трайно в Нишко, Вардарско, както и Егейска Македония и Беломорска Тракия (от турци и сърби), като в последните с гонения и геноцид дори. Разкриването на комитетската мрежа на Левски пък дотам стряска Турция, че Великите сили й обещават да се намесят с въоръжена сила за потушаване на едно мащабно българско въстание. Защото и те сами не искат независима България, ами под техен протекторат евентуално...
Е, народът, да се върнем в темата си, не може да приеме, че такива мисли и прозрения са по силите на един калугер и йеродякон, който настоява за създаване и укрепване на вътрешна организация и помощ от чети, съставени от емикрацията ни при едновременно въстание и никаква помощ отвън, камо ли от "сърбите и черногорците" на Каравелов и Раковски. Като при това не изключва балканска федерация, но само от републикански тип и със зачитане правата на всички народности.
* * *
Да не рече някой, че тия разсъждения са богомилстване или протестантщина, ще ви разкажа за наблюденията на един консервативен и роялист, добър римо-католик, френски граф - Робер Бурбулон - съветник на княз Фердинанд и вероятно работил в българския двор за френското разузнаване... В писмата до майка си, събрани в "Български дневници", в които тънко подиграва, описвайки странностите му, Фердинанд, а напълно обиква българския народ, той описва впечатленията си от два български манастира. Монахините в Калоферския женски били безлични и без присъствие, както впрочем и "колегите" им - поповете, от които не се излъчвала "ни мисъл, ни благочестие, ни впечатление за някаква благотворителност", в Рилския манастир пък било пълно с "нечистоплътни монаси и послушници, чиито погледи са по-скоро блуждаещи и убягващи, отколкото смирено сведени"... Как беше по Вазов: "Щуро се попи, лудо се калугери".
И нещо извън темата - описвайки Великден в Търново с Фердинанд, Бурбулон разказва и за традицията при поздрава навръх Великден "Христос воскресе" - че не само бият едновременно всички камбани в града, но тоя звън се придружава и с топовни салюти... Помните ли скандала с военните салюти край катедралата "Свети Александър Невски" за Великден, преди няколко години, заради който архим. Дионисий Мишев тогава получи присмех и оскандаляване, че въвежда нови и ексцентрични традиции от многознающите ни богословстващи "филолози" и "историци", а всъщност беснеещи недообразовани и често полуграмотни боклуци?... Както и да е.
* * *
У Вазов почти всички оживяват в романистиката му, през каквито и перипетии да минат и катастрофи. И добрите, и недотам добрите, че и лошите. Освен светите и злите. Смъртта е само за освещение - загиват "светите", чистите, та подобно Христа да очистят с кръвта си народното дело и обикновено заедно, "за да не са самотни и необичани", подобно Рада и Бойчо в "Под Игото", заедно с д-р Соколов, смъртта е и за очищение - загиват и подлите, нечистите. Така е и при Талев впрочем, който следва в много отношения Вазов в цели сцени и сюжетни линии, като просто ги мести "от Вазовата Тракия в своята Македония" - вижда се ясно и в пенталогията за Преспа, и в трилогията "Самуил Цар Български", където умират пак двама - чистият Самуил от "взривена от болка човечност" при вида на ослепените българи и "змията", подлецът негов брат Арон, като Талев "опрощава" даже сина на Арон Иван-Владислав, макар да носи част от лошите черти на баща си, защото намира в него нещо добро и чисто все пак, затова не го "наказва", не проследява след това краха му след смъртта на Самуиловия син Гаврил Радомир
Двама души - един у Вазов и един у Талев умират по абсолютно идентичен начин - пребити до смърт от възмутена тълпа, като и описанията са идентични в цели изрази. Вазовият поп Кън от Пловдив (когото с устата на народа Вазов нарича поп Чапкън) в "Нова земя" и поставилият се в услуга на Царството фанатик - богомил Яков Рун (не случайно е сходството и чудатостта на двете имена) у Талев в "Самуил".
Талев не може да изтърпи бесовщината, безчовечността на религиозния фанатик Рун, докато описвайки с известно осъждане православен отец Емилиан, той към немощта човешка остава снизходителен донейде, макар нищо да не спестява - и подлостта му полусъзната, за която той се и самоосъжда в мигове на просветление, и религиозната псевдомистична самоизмама. Още един светъл образ представя Талев на свещенослужител, тоя път в Преспанската пенталогия - на екзархийския български владика, подкарал каруците да носи храна и помощ по бедстващите след въстанието села. И после пак в "Самуил" реалността - пияният български владика, пеещ на погребението на комит Никола богохулни мръснишки песнички, с нищо по-различен от гръцкия владика в София според Преспанската и Илинденска сага... Но, както и другаде виждаме, Талев по-дълбоко от мнозина е преживявал християнството, на онтологично, свързано с Христос лично ниво, подобно Йовков, а не на битово-религиозно и църковнишко, затова и ни се струва, като да симпатизира на богомилите, даже дава за пример искреността им и добродетелите на православните попове чрез устата на Самуил, затова и вероятно в крайните си оценки се колебае повече...
А Вазов не изтърпява цинизма на един развратен и вироглав (въртоглав) поп. Вазов води целеустремено героя си Кън към ужасна разправа, като хем се опитва да му прости, измъквайки го от опасни ситуации, защото все пак е свещеник, хем сетне го вкарва в нови, самоподклаждайки гнева си, за да го унищожи в края. Вакханалията му мерзка, заради която няколко реда по-надолу Вазов го "наказва жестоко", оставяйки го под народните сопи като пихтия от разкъсани меса и строшени кости (същият израз ползва Талев, описвайки разправата на едно богомилско село с Рун), от която Вазов "кипва", е когато "вижда" попа, възседнал кон, извадил револвер начело на 200 нехранимайковци, които е повел да гласуват по политическа партийна поръчка. Но и това не му стига на човечния Вазов, за да "осъди", затова Кън трябва да стори нещо още по-мерзко от това, дето псува Русия или къса портрета на Императора Освободител. И Кън запява "Ботевата молитва" - песен по стиха на Ботев "Моята молитва", а после и песента на самия Вазов за Ботев и минаването му през Дунава, като Кън очевидно се идентифицира с Ботев. Чак тогава Вазов го "слага под сопите".
Е, аз познавам една дузина попове пък днес, които крадат, мамят, дерибействат с години, а заедно с това се изживяват и представят, услаждайки се във фантазията си, че са народни будители и поборници за правда, докато се ортачат с мутри и дерат по три кожи от бедстващи и болни...
Ама ги няма ни Вазов, ни Талев...
Пък аз кой съм, че да ме чуете, да ви еба майката недоклатена?!
Няма коментари:
Публикуване на коментар