Срещу беснуванията на едно недоносено "братле"

"Ма аjде бре, иди носи се у пизду си материну!"

по повод "Попски работи" на Н. Фенерски

Българинът е човечен, състрадателен, богобоязлив, на всичкото отгоре е и страшен моралист. Несъвместимостта между морализъм и човечност той преодолява (и ги съвместява) като насочва към самия себе си бича на морализма си, затова е стеснителен и срамежлив. Неговата колебливост и неувереност във взимането на страна в конфликт или за бунтове и метежи се дължи на есхатологичната устременост в нравствеността му, на неговата предпазливост в решенията кое добро е наистина добро и кое е всъщност и доколко зло - Бог е крайният и истинен Съдник и само Неговият съд е далновиден и меродавен. Две са поговорките, които показват това, едната е "Всяко зло за добро", другата "Ела зло, че без тебе по-зло".

Човещината и гостолюбието на дивите и мразени от тях северняци забелязват още византийските хронисти, обикалящи около Балкана и отсядащи в селищата по него. Но заедно с това, както те, така и сръбските хронисти, забелязват и нещо друго - политическият и духовен елит на българите обича разкоша и кича и помежду си болярите таят страховита и нестихваща завист. Търновските болярки се обличат като византийски принцеси и се возят в... колесници, сякаш се носят не по улиците на Търнов, а като да са звезди на хиподрума в Константинопол, докато мъжете им продават и препродават всичко, което става за продан.

Тодор Светослав (или Светослав Тертер, ако предпочитате), представител на династията на Тертерите - едно от щастливите изключения във Второто Българско Царство, като разбрал, че няма друг начин да подбуди патриотизъм у болярите, за да изгонят от Търновския престол татарина Чака, ги подкупил за целта. Впрочем Чака така и седнал на Асеневия трон година преди това - купувайки болярите... Около това време горе-долу търновските боляри взели, та продали царския престол на сръбския крал Стефан Дечани, сделката случайно била надушена (или от родолюбци, или от измамени други аристократи, които не били включени в нея) и на половината път Дечани и канещите се да го коронясат в Търнов били спрени.

Когато фриволно коментира онези времена обаче, Николай Фенерски вижда само страшния грях на българите, че съставяли апокрифи. Ако Фенерски в 8-ми и в 9-ти гимназиален клас си беше седнал на гъза, за да почете изучаваните тогава старобългарски апокрифи, като например "Ходене на Богородица по мъките", вместо като всеки български интелектуал още оттогава да пише, вместо да чете, щеше да види един ад на земята, описан столетия преди тоя на Алигиери, с тази разлика обаче, че в този ад ходи и отсъжда не италиански поет с късия си и тесен човешки аршин, ами Богородица, като аршинът в тоя съд не е моралистичен и човешки (твърде човешки), ами литургичен и есхатологичен, Божествен. А отговорът на простия и суеверен (еретически според Фенерски) народ на всичко, което се случва, не е само чрез апокрифите или в проповедите на юродивите, а и чрез монашеските движения, при които обикновени селяни от затънтени села се възправят като духовен ръст над царе и патриарси, а патриарси стават понявга истински исихасти.

Николай Фенерски обаче явно смята себе си за по-голям от хляба, дето го е ял... Или пък не, може би вместо хляб, да е ял лайна? Затова и всичко, което вкусва, има тоя траен и остър привкус, затова и Николай щедро плеска с остатъците от закуската си по Елин Пелин и Йордан Йовков.

На Йовков грехът ли какъв бил? О, Йовков пратил злощастните баща и болна дъщеря в "По жицата" да търсят бялата лястовица за изцеление, вместо да ги отведе в църквата, където да се "изповядат и причастят"! Ерес, дори езичество!... Ама Фенерски и "По жицата" всъщност не е чел. Щото оня, който ги отпраща в търсене на легендарната лястовица, се казва Петър Моканина. Мокан значи камък на старобългарски (наименованието „моканин" има и значението на влашки пастир, но и камък, едър човек, канара) както и Петър значи камък, канара на старогръцки. В това двойно утвърждение на библейското новозаветно име на св. ап. Петър (Кифа, пак камък на староеврейски) има повече, отколкото Фенерски предполага. Сам Свети Петър (преди туй просто Симон, а сетне духовен пастир, комуто в Евангелието лично Иисус казва: "Паси агънцата Ми" и "Ти си Касмък") едва ли не изпраща, благославя таткото и болната му щерка, но не да търсят бяла лястовица, ами да търсят ангел, когото тая лястовица май символизира у Йовков. 

И Йовковите герои (и читатели) накрая ще намерят ангелите - в лицето на състрадателния селянин от разказчето "Другоселец", на самопожертвувателния Серафим (с ангелско име именно), който ще пожертва парите си за нов зимен кожух, за да ги подари на някой "по-сиромах и от него", даже и на турчина Сали Яшар и неговия себап - дар за Бога и хората - великолепните му каруци... Подобно на Яхве из Древния свят, Йовковият и Елин-пелинов Бог сякаш обикаля във вид на странници около Антимовския хан, на скитници, на овчари и орачи във време, в което държавната тогава религия не предлага много повече от най-често пияници и сифилистици с огромни политически включително амбиции, "в сюртуци, в реси, слепци с очи", както е още "по Ботйов", както уви май и до днеска в България е.

А защо Йовков и Елин Пелин (когото пък Фенерски нарича презрително "народняшки", сякаш сам Фенерски е същински аристократ) търсят ангелите по пътищата на Добруджа и на Тракия ли и в житията на светците, които Елин Пелин в "Под манастирската лоза" леко наивно, но все пак талантливо преразказва? Вместо отговор, ще си послужа с думи на отец Димитър Амбарев:

- Няма какво да се смущаваме, Светославе, сега нищо по-различно в БПЦ не се случва от това, което винаги се е случвало... Та аз имам архивна снимка от времето на Екзархията - синодът се е снимал колективно, но в такава композиция, че единият от митрополитите да остане помежду им полускрит, та да не се видят белезите от сифилис по лицето му.

На народът му трябват светци и ще ги търси в разказите на Йовков и Елин Пелин, ще ги "намира" у Ванга, Дънов или поп Богомил, докато "проповедници" като Фенерски му пробутват "в границите на каноничната църква" сифилистични попове и епископи или сенилни старци-митрополити, при които да се "изповядва" и да им целува ръка. Защото народът ни е набожен и обича светостта, затова и търси примери, които да го вдъхновяват и да им подражава, а от мерзостта здраво и съзнателно страни - не е случайно, че българите са сред малкото народи, които нямат ни една псувня, в която да се включени Бог, Богородица или светците.