Църковни настоятели или модерни йоги?

"Патриот е, душа дава за наука, за свобода, / но не свойта душа, братя, а душата на народа" (Хр. Ботйов)

продължава от "Един фалшив спонсор"

Институцията на черковните, храмови настоятелства е стара и с много сериозна роля в нашето Национално Възраждане. В онова време подобна роля играят също читалищните и училищните настоятелства. Те са свързани първо с желанието на българите за самоуправление, което към тоя момент може да се осъществява само на едно такова ниско и първично социално-общностно равнище, а сетне и с нуждата от народностна самозащита в тия жизненоважни, обществено и национално образуващи сфери - религия, образование, общностен културен живот. 

Програмата за национално осъзнаване и възраждане се крепи на тази "троица" - черква, школо, читалище, затова и не случайно те постоянно се взаимоподпомагат, но и са в органическа връзка помежду си - преминават и произтичат едно в друго и едно от друго по онова време.

Това самоуправление тогава е възможно само на такова ниво и е единственият начин да се обезпечават средства за образование, религиозна дейност и публичен живот в нашите малки селски и градски общности, единствено легалният за българската рая в границите на Османската Империя и власт. 

То е осигурявало защита на патриотично настроени и национално осъзнати свещеници и учители от гръцките асимилационни домогвания, когато гърците имат и митрополиите, и своя държава, и свои добре организирани и обезпечени институционално и международно училища. Попът, решен да служи и проповядва на църковнославянски и български език, както и учителят, решен да преподава патриотичен прочит на българската история и култура, читалищният деец, искащ да изнася национално и политически ангажирани с рода и народа си сказки, са можели да се опират и разчитат единствено на настоятелите, съответно в черквата, в училището и в читалището.

Настоятелите, които често се припокриват с общинарите, са осигурявали заплата и поминък на свещенниците, на даскалите, на политическите просветители хонорарите, поддържали са храмовете и училищата си като база, купували са на своя сметка утвар и учебни пособия, книги за читалищата. По-богатите членове на настоятелствата са се сговаряли и оглеждали за по-будни български младежи, които на свои разноски са изпращали в чужбина, давайки им стипендии от джобовете си, за да продължат образованието си за свещеници или даскали. Един такъв степендиант е например, макар и временно, в Одеския Университет, защото се скарва със спонсорите си настоятели от Калофер, които и тогава явно не са били съвсем стока, синът на даскала Ботйо Петков от Калофер - Христо Ботев.

* * *

По-късно, когато българите се сдобиват със свои държавни и църковни институции, със свои министерства и митрополии, настоятелите стават доброволни и щедри спонсори на храмовете, училищата и читалищата, без претенции да управляват черковните или училищни дела, а само да ги подпомагат, в най-добрият случай ролята им е като на съветници на свещенниците и на групи, които да оказват безвъзмездна помощ в някои случаи и при някои събития, организирани от попове или учители.

* * *

Днес настоятелствата (особено в църквите) са едни анахронизми, които вместо да подпомагат свещенството, в най-лошия случай кокошкарски ограбват ресурсите на храма, ръководени неформално от някой инициативен хитрец мирянин или са седенки, на които леля Пенка, леля Станка и леля Драганка да интригантстват и клюкарстват, мислейки се за "някои и нещо".

Както е пял Владимир Висоцки за йогите, същото можем да изпеем днес и за храмовите настоятели. Имало едно време, според Висоцки, едни много сериозни и истински йоги, дето постоянно постели, на пирони спели и грам алкохол не вкусвали, докато днешните йоги "всичко ядели и по цяла година водка пиели"...