Взеха ме от къщата на добрата баба и злата й дъщеря, в която оставихме невинния и наивен унгарец със злополучното му лайно, с микробус, шофиран от знаещ добър руски млад поляк, с когото се сприятелихме още, докато ми правеше бързия тест за Ковид 19 и веднага потеглихме за Щутгарт. В бусчето се возеше само още един пътник - българка от Варна, прибираща се след няколкомесечен престой в Германия, която щяхме да оставим в хотела край Щутгарт, за да я вземат на другия ден оттам за летището, същият хотел впрочем, в който нощувахме няколко души преди да ни отведат по селата и градовете на идване.
Заприказвахме се веднага и тримата един с друг и през друг кой на какъвто език славянски език знае и свари, доволни, че най-сетне можем да се разприказваме на нормално звучащ говор, не с тоя "кучи лай", простете ме Фрауен унд Херн - с българката на български, с поляка на руски, а полякът с джипиес-а си на полски, по-точно постоянно повтаряше на дикторката, казваща му кога и накъде да завие или спре, нещо за дупето й и това беше всичко, което разбрах от "разговора" им.
Чрез българката се запознах задочно с немския вариант на Велико Тодоров Димитров - Простия от кв. "Аспарухово" в град Варна. Няколко месеца тя гледала майка му, при която тоя живеел. Бабичката ядяла не повече от шепа храна. Немският Велико обаче при всяка обедна почивка се прибирал от работа, за да се наобядва.
- В огромна тенджера му слагах заедно всякакви неща - леща, варено или печено месо, наденици, сирене, макарони и тоя ядеше направо от тенджерата с лъжицата, само главата си дето чак не набутваше вътре!
Същият! Само дето Велико по мое време там въобще не стъпваше на работа, а и яде не с лъжица, ами с черпак прав пред масата или директно пред котлона от тенджерата, а често и направо с ръчищата си. И точно както Велико, докато яде, особено сутрин, псува поповете в "Аспарухово", така и тоя германски синковец ругаел и се подигравал на болногледачката на немски, сигурен, че не го разбира.
Преди това пък била у някакъв немски дядо, който бил много ларж. Давал й едното от двете си поршетата, за да ходи с него до магазина и всеки път на тръгване, когато била при него, й подарявал по 200-300 евро върху заплатата. Единствената му странност бил пикантния му хумор. Често вървял подире й из къщата, но без да я докосва ужким по думите й, загледан в дупето й повтарял в захлас: "Шойне, шойне!" / "Хубаво, хубаво!"
Закарахме я до крайградския хотел и видяхме много зор, докато разберем по телефона под кой точно камък пред външната врата са й оставили ключа, за да влезе, защото след 20:00 ч. се оказа, че рецепционистът си е вече вкъщи. Полякът не знаеше никакъв друг език, освен полски и руски, тя нищо, освен български и десет изречения на немски, та се наложи да взема телефона му и да се оправя горе-долу на английски.
А в хотела нощуваше някаква строително-ремонтна бригада с чехи, около петима, дето знаеха само чешки и почиваха след края на работния ден край микробуса си с около пет каси чешка бира. Събрах поляка и чехите, които успяха някак да се разберат кой какъв е с: "Я поляк" и "Ми чехи" и им рекох, че знам едно изречение на полско-чешки. Попитаха кое и аз пред тях се обърнах към колежката:
- Просим ваше дупе, пани!
Тя се изчерви и се изкокоти:
- Това и аз го разбрах бе, вагабонтин такъв!
Хотелът се казваше "Am Kurpark" и след като обясних на поляка какво значи "kur-кур" в западната половина на България, я подканих да влезем, внасяйки с него багажа й до стаята, с думите:
- Давай, въйти на кур!
Полякът пак се изкикоти, а тя пак ме резна:
- Това също го разбрах, хулиганино!
Качихме се в стаята с нея и милата беше така добра и лъчезарна, но много проста, че ни помоли да активираме wi-fi връзката на мобилния й телефон, щото не знаела как. На раздяла се метна да ни прегърне поред приятелски. Когато ме прегърна, я ощипах за задника на шега, без да влагам никакъв сексуален подтекст. Сетих се просто за дъртия немец и неговото "Шойне, шойне!" Тя се вцепени, но стресът й не трая дълго и бързо съблече фланелата си, оставайки по сутиен. Не целях, нито очаквах такава реакция. Имам си аз Дiана от Луцк! Погледнах българката изпитателно, после погледнах и поляка. Казах му:
- Излизам да пуша извън хотела, ще те чакам пред буса.
Той кимна. Чаках го почти час да дойде, за да продължим пътуването за Щутгарт двамата. Пoмолих го да спрем пред някой супермаркет по пътя, за да си взема няколко бири за хотела. Взех си, с последните пари, осем бири "на промоция", две от които му подарих. Подарих му и един железен български лев за късмет и спомен. Вярвах, че в хотела ще има вечеря или поне закуска, ако ли не, че ще нощувам там само веднъж. Дълбоко сгреших. За разлика от много други места, не предлагаха даже безплатно кафе на сутринта. С една дума за малко да умра от глад и жажда близо три дни, ако не беше се появил полякът пак, за да ме спаси от жаждата и не се намеси накрая един приятел от България по Western Union, та да не пукна гладен.
А шестте бири ги изпихме заедно с рецепциониста на хотела още първата вечер, който се оказа чист и абсолютен сърбин. Голям зевзек и сърцат човек. Беше му писнало от Германия за десет години, даваше последна смяна на работата си и напускаше, беше си даже купил билет за самолета за Белград вече.
- Не се плаши от немците! Страшни изглеждат само, докато осъзнаеш какви големи будали са!
Едната ми оферта за ново място се отложи, а втората се забави. Втората вечер бях започнал леко да примирам от глад. И тогава се домъкна... полякът. Пиян като гъз се развика още от вратата:
- Брат, брат! Наздоровя! Нехватал ти мне, ах, как ужасно нехватал!
Носеше ракия, носеше бира и вино, носеше и две консерви уж за мезе с ужасната полска гозба "свинско месо в зелени ябълки". Реших да я пробвам, защото бях ял подобна в консерва от тяхното свинско в зелен лук, което много ми хареса, обаче от това в зелените ябълки не успях да се насиля да изям повече от лъжица и половина, колкото и да бях гладен. Това ястие беше като вкус просто перверзно-отвратително! По-перверзно и от полска летовничка през 80-те години на миналия век, напръскана с парфюм "Бич може" ("Може би") насред варненския Централен плаж, легнала между циганите. Наложи ми се да излъжа поляка, че не съм гладен никак, затова и не ям, за да не го обидя, понеже тоя вярваше, че ми е донесъл нечуван деликатес... Писнало му в другия хотел с останалите шофьори, домъчняло му, както се изрази, за шантавия българин.
Тогава впрочем стана едно малко чудо! Искахме да си пуснем с поляка полския танц "Оберек", но не на телефон или таблет, ами на хубав голям екран, за да можем, както се вика "да пляскаме, подвикваме и да се здрависваме на всеки 20 секунди", докато го гледаме и сллушаме. Новият ми лаптоп обаче, още със стъпването в Германия, отказваше въобще да включи, а старият, когото взех за всеки случай, съвсем издъхна още в хотела пред Щутгарт, издъхна със съсък и пушек. Новият отказа и сега. Аз обаче му "играх един юмрук" и го ударих в земята. И взе, че включи! Та чак досега!
На третия ден се намеси моят приятел, както казахме вече, та ядох истинска храна! Ех, хубави колбаси имат тия немци, не ще и дума да се рече напреки! Ама пък с подправките в тях не се справят. Но от друга страна ние българите, нали сме "царе на подправките", можем да овкусим и да продаваме като филе "Елена" и конско лайно. Но това сега не е важното.
Важното е, че полякът се събуди на следващия ден в стаята ми със страшен махмурлук и тотална дезориентация, заспал вечерта на широкия фотьойл при мене. И се загубихме по пътя между хотела и гарата, на която трябваше да ме закара с буса си, озовавайки се на другия край на Щутгарт, път дето инак е десетина минути пешком.
Това се случи ето така.
В късния предиобед ни събудиха, като му позвъниха служебно по телефона. Доколкото разбрах от отговорите му на полски, обясни с глух глас, че се намира в хотела си с останалите шофьори. Казаха му, че трябва да ме вземе от моя хотел и да ме откара до железопътната гара. Отговори, че тръгвал веднага, след което стана да си направи кафе, а после влезе в клозета да се изсере и в банята да се изкъпе.
Тръгнахме от хотела девет минути преди потеглянето на влака и както казах още в началото, се... изгубихме из Щутгарт. Той сетне се оправдаваше, че уж погрешка бил настроил джипиеса си за някакъв варшавски маршрут за вилата на милата му родна баба, защото веднъж месечно й носил хранителни продукти там, да го еба в "Червената Шапчица"! Стовари ме на гарата един час без девет минути, след като влакът в посока за германо-френската граница беше потеглил, когато ми се обади българската координаторка. Като разбра каква е работата, рече сухо:
- Няма проблем, слава Богу, защото онова семейство оттегли офертата си междувременно. Но вие, така или иначе сте на гарата, та тръгвате от Щутгарт за Дюселдорф с първия възможен влак. Там ще нощувате в хотел и после ще ви вземе друг поляк с микробус, - "Аман с тези поляци!", помислих си аз - за да ви откара във В.
Час и 51 минути по-късно "хвърчах" с влака между Щутгарт и Дюселдорф буквално с около 300 километра в час. А на седалката пред мене се оказа, че пътува млада сръбкиня с гаджето си немец. Разпознахме се, когато кондукторът ми направи забележка да си нахлузя маската както се полага на лицето под очите, а не "сватбарската" като кум вратовръзка на шията. Малката тутакси се извърна усмихната:
- Йел' си ти србин? / Сърбин ли си?
- Не, бугарин.
- Същата работа! Слагай си хубаво маската на лицето, защото тия тука са абсолютни психопати на тема правила! Като ги гледаш колко се превземат и вманиачават, имаш чувството, че вярват как, ако се стараят достатъчно, ще живеят вечно.
"Хей, славяни!" затананиках си наум. Не ще се загуби дивата ни семка! И младите ни са в червата даже анархисти! Още св. прор. Исая за нас е пророкувал, прости ми, Господи, в книгата си: "Чех, сърбин и поляк ще вървят пияни заедно, а българин ще ги води към денонощния магазин за още пиене. А руснак ще спи зад тях, чакайки ги, пиян на една пейка и ще сънува горещ борш" (Исая 11:6)
* * *
Така се озовах във В. Хубав град. Като да е сред гора с цели пояси по себе си от огромни зеленеещи се дървета. И по-добре. Дядото е пенсиониран полицейски офицер на 85 години и живее сам. Щерка му го навестява. Интелигентни, деликатни, възпитани и добре образовани хора. Не като оная дива, проста, свидлива и свадлива шврацвалдска грозна селянка, Боже, пак ми прости, дъщерята на баба!
А Господин дядо е с лека форма на деменция. Сам яде, ходи по нужда, мие се и се къпе, по цял ден гледа спортния телевизионен канал.
Ролята ми е да му готвя, пера, почиствам. И да следя да не изпива повече от литър и половина на ден... вода, за да не натоварва сърцето. Инак бира и вино пие от предиобед. Не му пречело никак, според него и дъщерята последното, трябвало само да внимавам и да не... припадне.
Няма коментари:
Публикуване на коментар