Там на баира стана... панаирът (Попът ми наби носа!)

Гъбената чорба със зеленчуци "Пости за прости" стана разкошна. Тъй като поп Добромир оттегли благословията си да готвим, щото се "сети", че имало било решение на настоятелството да готвят Тишо Бинев и Илиан Греков под надзора на поп Ясен и реши да го върне в сила, което ще рече, че готвенето въобще спира.

Чорбата я благослових аз лично, щото Добромир и това отказа. Благослових я по папски, с отворена длан и кратката ясна молитва: "Христе Боже мой, моля Ти се, освети тая чорба". Докато сипвах на хората, изпях религиозния химн: "Аз съм чул, че ме люби Христос!" Един енориаш с психически отклонения по прякор Доматито ме гледаше с обожание и повтаряше: "Моля те, не спирай да пееш!" Този път всички ядоха, освен двама-трима от най-близкото обкръжение на поп Георги. Бившата настоятелка леля Маринка даже отиде до тях на ъгъла, за да вземе тенджера, защото, както синът й Петьо казал:

- Вземи повече, щом Светльо я готви, със сигурност е хубава.

Неколцина надникнаха в казана и виждайки колко и какви продукти съдържа, възкликнаха одобрително:

- Ех, богата работа! 

Тези, които преди не пристъпваха, защото нямам "благословията на Георги", сега дори си намериха буркани, за да си вземат за вкъщи, като на място също ядоха. От чорбата не остана и капка.

- Прецакаха ни! - въздъхна Велико.
- Не са, - възразих аз - победихме. Виж как Честната Калудка Петя яде и ни се усмихва.

А мене ме боли носът.

Боли ме носът, защото попът ме би публично с юмруци, което преди малко описах в жалба пред дежурния полицай в IV-то РПУ. Описах го както си беше, без никакви преувеличения, а той, докато се опитваше да остане сериозен, в един момент почна да се дави от смях.

Ето я й цялата история.

Седим си в събота следобед в двора с малкия Ангелчо и режем зеленчуците. Аз съм пиян от сутринта. Не, че така обичам, ама с това работно време нямам кога да пия, затова използвам почивните си дни. Влиза поп Георги, не ни и поглежда, а аз високо и ясно:

- Боклук.

Без да крещя или ръмжа, ами като че съм направил откритие. Истината е, че не съм го адресирал пряко, не съм казал "Ти си боклук" или за него "Той е боклук". Технически погледнато репликата ми може да се тълкува и като че нещо из двора съм мернал, нещо неодушевено.

Георги се опита да запази самообладание, като влезе в храма, но това, че Ангелчо се изсмя, му дойде в повече, затова след няколко секунди изхвърча като изстрелян, за секунда връхлетя, пътьом шамароса Ангелчо, а мене ме е бил дълго с юмруци по носа. според Ангелчо ме е удрял пет-шест пъти с всичка сила, което явно е точно така, защото носът втори ден ме боли. Аз броих само два юмрука и после спрях, защото ми стана любопитно как ме удря с всичка сила, а на мене само главата ми се върти и не падам. Направо сюреализъм. Или в храмовия двор стават чудеса, заради железния кръст, дето чичо Гошо Пенчев го забучи (а Калин и Данчо Бързия редовно го целуват), или съм роден за биткаджия и ако не ми беше жал да удрям хора през лицето, щях да съм българският Роки Балбоа.

Георги влезе в храма и след няколко секунди пак излезе. Гледаше ме гузно. Казах му само:

- Отче, това тука е... църква, а ти свещеник...

И какво да го правя, тъй беше объркан, че му целунах ръката, с която ме удря, гушнах го и почнах да го галя. Това полицаят предложи да не описваме в сведението, защото звучало съвсем абсурдно. Ще го съдя, както "съдих" поп Силвестър - без никакви претенции за пари или за последствия, а така - за портокола. Морално съм възмезден, ядоха всички от благословената от мене чорба. Предмет на следваща жалба ще е Тихомир Бинев, ако още веднъж се опита да ме спре да вляза в храма, за да се поклоня на Пресвета Богородица и Детенцето й.