Нали от няколко месеца съм безработен и пълен безделник, та затова се бях качил вчера на автобус номер 39 от сп. "Делфинариума", за да се повозя, да убия така да се каже време - ден да мине, самун да загине, да ми се проветрят ташаците, гъз път да види и да ми вземе дупето вятър както се вика, а сега са и жеги, пък вътре бичи климатик. Питате се откъде имам пари за билетчета ли? Аз съм с месечна карта за всички линии на "Градски Транспорт" ЕООД. Откраднах я от един инвалид, който спеше на пейка в парка, докато обикалях да си намеря някоя изтървана корава кифла, за да се наям...
От сп. "Акациите" се качва кой?! Качва се той. Велико Тодоров Димитров - проваленият наскоро кандидат за резервен църковен настоятел с хр. "Свети Цар Борис" в кв. "Аспарухово". Седна до мен, разговорихме се и от дума на дума стигнахме да неговото обяснение за протеклите съвсем наскоро събития около изборите за настоятели и причината да бъдат касирани от митрополита. Това обяснение беше както винаги налудничаво, "информацията", върху която се формираше, беше почерпена, както винаги от поп Добромир и най-вече и разбира се както винаги - централна и ключова роля в него играеше фигурата на Величко.
Владиката касирал изцяло изборите, защото завистници и интриганти от енорията написали писмо, че кандидатът за резервен настоятел Велико бил лице безнравствено... Тоя верно е луд, както заяви наш общ познат, дето наскоро срещнах. Споделих му:
- Велико е луд!
- Ти чак сега ли го разбрал?! - погледна ме в очите и сериозно ми рече оня.
И тъй - от дума на дума гръмна скандалът. Всичко започна с билета от машината, който Велико си купи. Както знаете, тези машинни билети във Варна вече важат по 60 минути, в рамките на които можеш да се прекачваш колкото си щеш пъти. С билета за 39 от "Акациите" Велико при ЖП-гарата планираше да се прекачи на автобуса за м-т "Боровец" 46 или 17/46. Двама юноши от цигански произход обаче не знаеха това и го помолиха да им го даде, ако ще слиза скоро, а те да продължат за "Максуда" с билета. Велико първоначално им отказа. Ама на мене ми стана адски смешно и му рекох:
- Абе, момчетата що право при тебе дойдоха първо? Как те познаха, че си от "техните"?
Велико от мургав стана на вишнав и се разкрещя с пълна сила и започна да ме предизвиква да слезем на спирката за юмручен дуел. Аз само си сложих номер 112 за бързо набиране на телефона пред очите му и продължих да си пия бирата от двулитровото пластмасово шише, дето я бях откраднал от един клошар... Така за цялото ни познанство съм го чувал да крещи само два пъти - веднъж на майка си леля Димитра и веднъж на Амира. Това е особено крещене, неистово, с даване, ръмжене и задъхване.
На леля Димитра крещя, защото женицата беше успяла да скъта от него 200 лева от немалката си пенсия, с която той инак изцяло разполагаше. Беше ги дала скришом на брат му, който има три деца, за детска градина на най-малкото. Велико обаче смяташе, че той, обгрижващият шкембето си и криво-ляво десет котки вкъщи, има единствен право на тях - за да си плати вноската по поредния "бърз кредит", да купи котешка храна за "децата си" (400 грама в кутия за десет гладни котки) и да изяде една подир друга пет порции шкембе-чорба в закусвалня "Гюрлата".
На братовчедка си Амира крещя, задето му беше отанала в дълг 36 лв. за едно половин месечно квартируване у тях, при което, както се разбра и нейната храна изяждал. Тия 36 лв. включваха останала неплатена част от наем и цената на едно зарядно устройство за мобилен телефон, което според Велико Амира била именно повредила. Докато само крещеше, Амира очевидно се забавляваше от другата страна на слушалката. Но в един момент Велико започна да я заплашва. Амира му затвори телефона и написа по месинджъра на брат си, който в този момент беше при нас: "Кажи на Велико, че сега ще се обадя на едни бивши затворници от квартала и ще дойдат до половин час да му строшат главата". Велико седна и задъхвайки се още от яд, тежко се замисли. След две минути рече на Йосиф:
- Напиши на сестра си следното: "Велико се разкайва!"
След като ме псува дълго на майка (на нея нивга няма да й прости, дето ме осведоми как ме е "ковал" пред следователя в IV-то РПУ, а мене ме беше уверил, че ме е защитавал по жалбата на тогавашното настоятелство срещу мен) и даже на "покоен баща" с псувни, каквито българин не може да измисли, та пак пролича генът му ясно, Велико слезе на спирката си, като мимоходом реши да прояви благородство и даде билета си на изтеглилите се междувременно няколко седалки далеко циганчета.
Той слезе, а те се присламчиха обратно при мен, гледайки ме полууплашено, полуразвеселено.
- Тоя е от "вашите" нали? - попитах ги.
Едното плахо кимна:
- Май да... А ти... познаваш ли го?
- Да. Казах му, че е от вашите, затова избухна. Аз не виждам нищо лошо да си ром, ако не бях чист българин, бих избрал да съм чист ром, ама той защо така ви мрази, не знам!
То се обърна към останалите в автобуса цигани и рече нещо като:
- Булгарлар казал на ченгерлар, че е ченгерлар. а той не искал да е ченгерлар, а се мислил за булгарлар!
Автобусът гръмна от общ смях.
Всеки път, встъпвайки в скандал с мене, Велико използва една фикция, една измислица, за да се "донахъса" и оправдае - че съм бил обидил майка му посмъртно. Това е, разбира се, абсурдно, защото тази измъчена и добра жена аз я харесвах и уважавах. Веднъж даже бях натупал пияния клошар Петър за непочтително изказване по нейн адрес зад гърба й.
Велико обаче и посмъртно не спря да се крие зад майка си, както го правеше и приживе... Твърдеше, че се грижи за нея и я храни, че й купува лекарства. Затова, след като изпукаше всички пари - и нейните, и тия от наемателите си, започваше да обикаля по познати и приятели да иска на заем, защото майка му стояла гладна на "Боровец"... Веднъж беше изпаднал в паника, седмица и нещо не намираше пари, за да иде при нея, твърдеше че без него умира от глад. Заложих телефона си в съседната заложна къща под условие, че той ще ми го откупи след няколко дни, а дотогава ще ползвам неговия за фейсбук - обажданията му без друго вече бяха блокирани за неплатени сметки. Тогава впрочем открих чатовете и неприлични предложения към мои гаджета и приятелки, защото това е човек, който не знае нито да трие хронология, нито да крие различните си акаунти на устройството.
Взе парите и замина за "Боровец". Но 20 минути по-късно дойде самата леля Димитра, разминали се бяха. Плачеше от тревога. Помислила, че му се е случило нещо лошо, не се бил даже обаждал. Успокоих я, казах й, че преди малко съм си заложил телефона, за да й занесе храна, че нямал пари, затова не е ходил, предложих й да й сготвя набързо нещо за ядене, щото сигурно отдавна не е яла.
- Ама каква храна?! Аз всичко си произвеждам горе, даже за продан изкарвам! Той ми носи само хляб за животните и веднъж месечно лекарства!
Извади една кърпа, вързана на възел и рече да ми отброи три лева да съм си купил биричка, както се изрази, мъчно й било, че съм си заложил телефона, как съм щял да звъня на хората, а повече от десет левчета сега нямала, за да ми даде да ида да си го откупя. Отказах категорично.
Тази случка впрочем осветли една друга, останала непонятна за мене до този момент... Бях се сгаджосал с една красавица, докато бях кондуктор. Запознахме се в автобуса - аз кондуктор, тя пътничка. Дълго време прекарваше сетне по цели дни в автобусите с мене. Беше с леко психическо отклонение, а аз си я гледах като писано яйце. Изглеждаше романтично всичко това, диспечерки, колежки и контрольорки чак се просълзяваха от възторг при гледката. А най-много ги възпламеняваше душите и подмокряше путките им фактът, че през това време "нямах очи" за нито една от тях и за която и да е друга. Аз това добре го разбирах и умело го преувеличавах до преиграване, за да ги използвам всячески. Станеше ли въпрос за моя нужда, те ставаха като Апостолите, Боже прости ми, с осела за Иисус при Вход Господен в Йерусалим, само че, вместо "На Господа трябва!", казваха "Трябва за Светльо!" и оставаха слепи и глухи за всякакъв разум и логика.
- Колега, ти нали виждаш, че тя не е много добре с главицата? - подметна ми веднъж плахо и деликатно една лелка от колежките.
- Разбира се, но я обичам! - рекох с цялата си искреност.
Колежката се разрида от умиление и ме загали нежно по бузките. Така впрочем си въртях номерата и продавах магариите във фирмата половин година почти. Колежките ми позволяваха всичко, правиха се, че не виждат, даже началничките и ме защитаваха от мъжете като опълченци "Шипка". Жените ме пазеха сиреч, както винаги.
Та веднъж се носехме с нея в автобус номер 46 за "Боровец" - аз кондуктор на смяна, а тя моята муза в продаването на билетчета. От "Аспарухово" се качи Велико. Тръгнал към майкини си с торбите. Запознах ги. Тя ме попита тихичко:
- Къде отива и какво носи в торбите?
Обясних й, че редовно ходи да храни майка си.
Изгледа го изпитателно и ми подшушна:
- Не съм сигурна, че е много редовно.
Сетне пъхна носле да огледа торбите. Попита го:
- А вода има ли?
Велико после се пенеше чак от възмущение:
- Тя е луда! Съвсем луда! Попита ме имам ли в торбата вода!!
...Чак след разговора с леля Димитра разбрах защо го е питала - в торбите му, в които аз никога не съм надзъртал, е имало само хляб. Това е била ирония...
* * *
На слизане вчера от автобуса Велико ме предупреди през зъби:
- Само да си посмял да напишеш нещо за мене още в блога!
Ама ето, написах. Затова и отсега-нататъка ще си седя вкъщи, дордето съм жив. Страх ме е да си покажа носа навънка, за да не ме срещне Величко! Ще се храня със зелените заразали и смокини на двора сега. После с узрели. После с листата, докато на зима опадат. А зиме ще ям сняг.
* * *
Олеле-мале, този човек се смяташе за абсолютно достоен за храмов настоятел, за епитроп!!
А мене пък, такъв хубав човек, що всички вече искат да ме бият?! Май е крайно време да избягам от страната!
Няма коментари:
Публикуване на коментар