Голгота (херменевтично упражнение с елементи на полемика)

Христовата жертва не е "жертвоприношение", точно както не е жертвоприношение и Евхаристийната Трапеза. На Кръста Господ не умира вместо човека, на Кръста Господен умира целия човек (и цялото човечество), за да възкръсне целият човек с всичко истински человеческо. За езичническото мислене жертвоприношението е откуп - на боговете им се дава една част, за да пощадят останалото. На Кръста Бог приема, в лицето на Иисус, целия човек - пожертвуван, както в Евхаристийната Трапеза човек приема в себе си Целия Бог - Пожертвуван. Това не е просто жертвоприношение, ами... хекатомба.

Връзката между Голготските събития и Светата Евхаристия няма какво да ги коментираме толкоз или да ги доказваме. Не само, защото арестът, изтезанията и Кръстът следват непосредствено Тайната Вечеря - последната трапеза между Христос и Апостолите Му в Йерусалимската горница, а защото тази връзка ясно и недвусмислено Блаженият Павел подчертава:

"...аз от Господа приех това, което ви и предадох, че Господ Исус през нощта, когато беше предаден, взе хляб, и, като благодари, разчупи и рече: Това е Моето тяло, което е [разчупено] за вас; туй правете за Мое възпоминание. Така взе и чашата след вечерята и рече: Тая чаша е новият завет в Моята кръв; това правете всеки път, когато пиете, за Мое възпоминание. Защото всеки път, когато ядете тоя хляб и пиете [тая] чаша, възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той." (I Коринтяни 11:23-26)

Този пасаж е изключително важен за темата с херменевтиката, която през последните дни коментирам. Тука са почти всичките й принципи представени и приложени.

Благословеният Павел в един съвсем изчистен вид ни представя своята концепция в богословието и херменевтиката. Първо, той като истински херменевт на Христос, представя тезите си като почерпени от Него директно. Павел не е направил екзегеза на текста от Евангелието, разказващ за онези събития, още повече, че този текст още не е бил написан вероятно. Дали някой от останалите Апостоли, които са били участници в Последната Вечеря, му е разказал какво се е случило или това той е "приел" като откровение от Христос в екстатична с Него "среща", освен онази първа тяхна среща по пътя за Дамаск, описана от Лука в Деяния Апостолски? За подобни състояния, често съпътстващи неговия живот на християнин и Апостолско служение, в които бил отнасян телом или духом "до Третото Небе", сам Павел говори в същите тези Послания до Коринтяните.

Свети Павел показва практическата херменевтика - като известяване в Събранието на вярващите на волята Божия, чута от тълкувателя (преносителя) й лично. Това не е философска ментална конструкция, звучаща убедително или логично, както у такива като Иван Николов или поп Божидар Главев, това не е и претенциозна екзегеза - текстови анализ, какъвто имаме у мнозина наши академични богослови днес.

Христос говори на Павел, а Павел говори в Еклесията.

"Всеки път, когато се събирате..."

Продължава Павел, давайки ни втори херменевтичен принцип. За да оживее Христовото Слово и Дело (за да оживотвори), трябва Събрание. Извън живота на общността вярващи, в която Словото се прилага, то остава неразбираемо и непреживяно. 

В схоластиката не е така - менталният конструкт съществува без нужда от съвместен живот, без нужда от общение. Затова точно и идеите на Анселм, които коментирахме тия дни, продължават, непрестанно "възкръсват", докато много от автентичните православни идеи ние загубваме, заедно с изгубването на самата църковност като живот и общение. Анселм звучи логично, защото предлага кратко и ясно обяснение на Христовата жертва, то се разбира лесно и леко се преповтаря, понеже и се събира в няколко изречения. 

С православния възглед е различно - думите, които Христос говори, са "дух и живот", както Сам казва в Евангелието. А Преданието като "дух и живот" на Църквата Божия се преподава в лична среща - дъх в дъх (както впрочем е сътворен и самия Адам) и за да има Предание, трябва да има Църква и личностно общение.

"Там, където са събрани двама или трима в Мое Име, там Съм и Аз между тях" пак Сам Господ казва на Учениците Си в Евангелието. Ако няма сиреч събрание и Христос Го няма в това събрание, не можем да имаме и херменевтика значи. Ще имаме само менталисти като Николов и идеолози като Главев. В най-добрия случай и някой лаладжия-екзегет, като тези от богословските ни факултети в България днес.

И тъй - тълкувание (херменевтика) има само, когато Иисус е в Събора чрез Светия Дух. Затова и както казахме, мисля по-предния път - да тълкуваш (да превеждаш) и да пророчествуваш, според Свети Павел, е едно и също или поне тези две дарби една без друга не могат и не бива да се практикуват в Църква (I Коринтяни 12-а и 14-а глави), а "духът на пророчестването" пък, според св. Йоан Богослов в Апокалипсиса, е "свидетелството Иисусово". Затова и впрочем именно в Апокалипсиса на Йоан непрестанно виждаме Иисус във Йоановите видения - Tой се движи, говори, действа - "ходи посред светилниците", обещава, съобщава, иде с небесните облаци...

Та какви тълкуватели са тия наши екзегети (при това оня ден едвам се понаучили да четат на староеврейски или старогръцки), дето тълкуват Библията извън всякакво Богослужебно събрание?... Алфа, бета, гама... омикрон. Плюс два пъти далет... "Пушат пури разни, главите им празни", както пеят "Черно фередже", Боже, прости ме!

И какъв е оня празноглавец от селото на плажа ("На двайсет километра от Бургас"), дето като протестант-евангелист библейски текстове събира светоотечески цитати, за да доказва каквото му хрумне, че е правилно?

Нито истинско познаване на библейския текст, нито среща с Иисус, нито опит в Светия Дух... И у школарите ни, и у плажуващия по расо "пророк" Божидар. 

В реалността (преживяването и разбирането-познаване) на Христовия Кръст не може да се влезе, без сам да споделиш Кръста. 

"Съразпънах се заедно с Христос - пише Божественият Павел на Галатяните - и сега вече не аз живея, а Христос живее в мен"

Събранието на Кръста обаче, което според цитирания текст от Посланието до Коринтяните трябва да го възпоменваме, не просто го възпоменаваме, ами както сме поканени в Послание до Евреите, трябва да "излизаме извън града", да стигнем до самата Голгота, носещи Кръста, носещи "Господното Поругание"

"Затова и Иисус, за да освети людете чрез Собствената Си кръв, пострада вън от градската порта. Прочее, нека излизаме и ние към Него вън от стана, понасяйки позор за Него." (Евреи 13:12,13)

Полудял ли си, Павле, прав ли е бил Фест, казвайки ти, че "заради многото учене си си изгубил разсъдъка"?!... Не чуваш ли, не слушаш ли, не знаеш ли какво разправят днес поп Божидар и Иван Николов изпод омофора на Апостоско Предание?!... Те казват, Павле, че от това няма нужда, че Христос е умрял вместо нас, че е увиснал сред Поднебесната, за да получим право да останем скрити по дупките си ние! Добрата новина е, според тях, че сме се "отървали", че сме надхитрили и Бога, и сатаната, че Иисус ни бил откупил от тях привилегията да продължим да живуркаме! А твоите "анализатори" из Богословските Факултети се съгласяват мълчешком с тях, хапейки си или очилата, или един друг гърлата, защото или не искат, защото са страхливци, или не могат да отговорят, защото са некадърници! 

Господните думи обаче са други и върху тях се крепи Павловата теология. Господ казва, че "когато бъде Той издигнат от земята, - визирайки Кръста Си - ще привлече всички при Себе Си".

Иисус Христос не се качва на Кръста вместо нас, Той ни повежда към Кръста със Себе Си. Христос-Господ води, възвежда човеците към смъртта, от която Адам и Ева панически бягаха. Затова Иисус се качва на Кръста, а под Кръста е именно Пресвета Богородица - Вторият (Последен) Адам с Втората Ева. Адам се опита да игнорира Бога, да "стане като Него, обаче без Него", да задържи за себе си и само у себе си подареното му при Сътворението "жизнено дихание". Христос прави обратното - качва се на Кръста, умира, предавайки "в Божиите ръце дъха Си".

Разперените ръце на Господа, за които св. Атанасий Велики говори, са разперени ръце за прегръдка. Тази прегръдка обаче е кървава, защото приемането й е участие в смъртта Му. Павел разбира това, но Павел разбира и още нещо -

"Защото, ако сме се съединили с Него чрез смърт подобна на Неговата, ще се съединим и чрез възкресение подобно на Неговото." (Римляни 6:5), "Защото за мене да живея е Христос, а да умра, придобивка." (Филипяни 1:21)

Адам и Ева бягат от Бога, ужасени от смъртта, Иисус Христос ни приема в Себе Си, за да се върнем при Бога, преминавайки през смъртта.

Този Кръстен път, Кръстно съшествие с Христа, е пътят на Светата Литургия. Затова и ние в един момент казваме, че "възпоменаваме смъртта, гроба, тридневното Христово Възкресение и славното Му Второ Пришествие"(Златоустова света литургия). Всичко това възпоменаваме, като да е вече било, като да сме през него преминали, познали, видели, вкусили... Кога е било и как е станало? През времето на Литургията, в която сме участвали заедно, като Събрание/Еклесия в Христовия живот - Рождеството Му, възрастването, излизането на Публична Проповед, ареста, изтезанията, кръста, гроба, но и възкресението, в което сме участвали, причастявайки се с Тялото и Кръвта Господни. В Литургията си Църквата повтаря св. Павел, Бог отново и отново ни призовава, както чрез Павел, да последваме Христос, съединявайки се с Него - да умрем, за да заживеем истински.

Христовата жертва не е откуп за греховете ни, тя е заставането ни пред реалността, пред истината за нас самите, без което завръщане при Бога, както знаем и от притчата за Блудния син в Евангелието, няма. 

Следва