Смирението (в Света Божий или с Мира сего)

 

„Смирете се пред Господа, и ще ви въздигне” (Съборно Послание на св. ап. Иаков 4:10)

по молба на моите приятели в енорията от град (...), които не успяват да обяснят въпроса за смирението на един новоприхождащ в храма

Смирението не е еднократен акт, то е процес. Ние имаме всекидневна нужда от смиряване, защото това не е обикновено и самоцелно пречупване на нашата гордост и стъпкване на егото ни, а според самата си етимология на думата „смирение” означава да сме „със света/мира”, да сме адекватни и точно знаещи какво е и къде е нашето място в него, нашата роля и предназначение. А когато човек живее и постъпва съобразно своето предназначение, когато действа според способностите си и своите истински дарби, той обладава и едно постоянно вътрешно спокойствие, което никой и нищо не може да наруши. Той е щастлив. Пък думичката щастлив иде от причастен, което най-добре се вижда в руската й форма – с/част/ливый. А за да бъдеш част от нещо, да бъдеш приет, трябва да си готов да се променяш според това, което средата изисква, да си готов да отговориш на нуждите и очакванията й и за целта трябва да се смиряваш, да се съобразяваш.

Ако не се смириш сам, средата има множество механизми и начини да те смири, да ти посочи и насила дори да те въдвори на точното ти място, което отказваш да разпознаеш като свое, заради гордостта. Последното обаче ще стане с цената на огромно огорчение и насилие върху личността ти, с цената на нейното осакатяване и озлобление, подобно на „изринатия” – изхърлен от Небесата силом Луцифер според израза в Апокалипсиса на св. Йоан, тъй като сам не осъзнавал, че като бунтовник и сатана не му е там мястото. Изгоненият насила от Небесата херувим, превърнал се в дявол, затова и пак в Апокалипсиса е описан „да слиза на земята много разярен”. 

А в старозаветната книга на св. прор. Даниил е пророкуван пък Страшния Съд, идването на Съдния Ден е сравнено с камък, падащ от Планина – всеки, който паднел върху този Камък, казва пророчеството на Даниил, щял да се строши, а върху когото Камъкът падне, щял да бъде смазан. В сблъсъка с реалността ние можем сами да се разделим със своите илюзии и фантазии за себе си и за мястото си в нея, тогава ще се освободим от тях като ядката на орех от своята черупка и ще се открие нашата истинска стойност и ценност, ние ще се „разчупим”. Но ако решим друго – непременно да задържим илюзиите и фантазиите си цели и непокътнати, тогава тоя сблъсък непоправимо ще ни повреди и осакати, ще ни смаже. Да, да! В Новозаветна перспектива Тоя Камък е Иисус.

Твърде много душевни травми си причиняваме, когато живеем не на място и не според назначението си. Ето, да речем някой много силно желае хората да гледат на него като на интелигентен човек. Купува си очила, определен вид дрехи, купува си и много книги, които едва ли прочита, ами най-много просто да разлисти. Такъв човек даже си избира определена компания, която да го подкрепя в това, хора които да поддържат илюзията му, че е „виоко интеигентен човек”. А негови приятели обикновено стават люде, имащи някакъв личен интерес да го лъжат или пък такива, които той лъже за нещо друго – те поддържат лъжата, че е интелектуалец, той пък поддържа тяхната лъжа, че са примерно благочестиви и добри човеци. От опит знаем, че най-лесно се лъже грозната жена, когато й кажеш, че е красива, а глупавата кажеш ли й, че е умна. Умело поласканият глупак лесно отваря портфейла си и те дарява с пълното си доверие, но все някой ден осъзнава истината за това какво за него мислиш и това ужасно го наранява.

Хората се нуждаят от почит, искат да бъдат забелязани, да бъдат хвалени. Похвалите от човеците обаче много рядко са безкористни, много рядко идат „от сърце”, те обикновено са резултат от някакъв вид сделка – ще те похваля и полаская, ако имам от това някаква моя корист или ако очаквам в отговор да ме похвалиш и поласкаеш ти. Затова и в Евангелието е записано Иисус да казва: „От човеци слава не приемам”. Господ не приема славене от „тежките” социално, финансово успешни и силно религиозни фарисеи, от жени и деца обаче приема да бъде хвален, дори казва, че Сам Бог Го прославя „чрез устите на младенците”. От недъгави, отхвърлени и мразени от човеците също приема да бъде обичан и хвален. Не, няма нищо по-чисто и истинско от възторга на този, който не живее с очаквания и илюзии, че ще бъде почетен, който нищо от никого не изисква, за когото полученото е чисто и просто подарък. Такъв човек много обича, а тези, които живеят с очаквания и изисквания, никога не се насищат, каквото и колкото и да им предложиш. И нещо повече – последните не умеят да обичат, защото зад всяко благодеяние и подарък те ще търсят скритото користолюбие, скрития интерес и задни мисли, колкото и много да им даваш, все повече и повече, само ще набъбва омразата им към тебе, защото ще се задълбочава тяхното убеждение, че го правиш, за да вземеш още повече от тях. Парадоксът тука е, че най-силно мрази даряващия го онзи, от когото най-малко можеш да вземеш, който най-малко има, макар да мисли, че има много – илюзия, крепяща се, както вече описахме, на взаимни лъжи. Така грозната жена, която приема да бъде лъгана, че е хубава, не може да се радва на истинска любов, нито такава да предложи, понеже дълбоко в себе си знае, че я лъжат или пък мерзавецът, когото хората хвалят че е добър и благочестив човек.

Смирението е в това да се разделиш доброволно с илюзиите, ролите и маските си, за да видиш истинските си добродетели и стойност каквито ги виждат ясно другите. Несмиреният човек живее или в лъжи относно миналото си - оправдания за себе си и обвинения към Бога и другите, или във фантазии за бъдещето си. И никога в настоящето. Съвсем различно на това постъпва Господ Иисус Христос, Който позволява да бъде разпънат на Кръста, понеже това е волята на Бог-Отец за Него, заради „нас и нашето спасение”, това е мисията Му, това е целта, за която Е слязъл от Небесата, заради която е станал Човек. Ако Господ Иисус Христос беше държал на „произхода” Си (като Второ Лице на Божественото Триединство) или беше се „самоопиянявал” взрян в бъдещата Си слава, Той не би изпълнил Божията воля за Себе Си тук-и-сега, нито би се случило нашето спасение, заради което ние непрестанно Го славим и величаем – и Него, и Кръста Му, който е едновременно място на Неговото смирение, но заедно с това начало на нестихващия възторг от Него на Вселената и истинското Му величие.

следва За дването и отдаването