Българските Новомъченици на Двуглавата "църковна" Ламя

"Аз съм навикнал не да връзвам, а да развързвам!" (Капитан Петко Киряков)

в памет на Негово Високопреосвещенство Г-н, Г-н митр. д-р Кирил Варненски и Великопреславски

Взаимоотношенията между религията (и нейните последователи, свещеници и институции) от една страна и държавните политически и социални формирования и институции от друга страна, всякога са представлявали интерес за богословите и религиозните философи, мислители и изследователи.

Историческата наука познава конфликти на идеологии или интереси между жреците и тяхното съсловие и управляващата каста още в Древния Египет, достатъчно е само да си припомним как още фараонът Ехнатон се опитва да подмени изцяло познатия религиозен култ в Египет с едно-единствено поклонение пред един бог - Слънцето и последвалата жреческа и народна реакция.

Предмет на нашите разсъждения обаче е Християнската Църква и нейната традиция в това отношение преди всичко, както и старозаветната юдейска традиция, върху която тя стъпва и гради своята отчасти.

Апостолите - и св. Павел, и св. Петър, неколкократно акцентират, че верните християни дължат покорство на светските, граждански власти, защото "мечът на властника", според тях, му е даден от Самия Бог с цел да въдворява справедливостта - да наказва злосторниците и да поощрява с това добродетелните хора. В множество случаи, описани от св. ев. Лука в книгата "Деяния на светите апостоли", св. ап. Павел е представен как настоява за справедлив - императорски съд. В това цари пълно съгласие между тях и Господ Иисус Христос - имаме предвид записаните в Евангелието думи на Иисус към прокуратора Пилат Понтийски, в които Господ подчертава, че "властта на Пилат да Го съди Него на Пилат му е дадена Свише", че тя не произтича от самия Пилат, нито даже от Римския Император, чийто представител в Юдея е Пилат, т.е. пред Небесния Бог точно и именно пред Него е задължен Пилат да съди честно и отговорно...

Трябва тук да вметнем, че точно в този исторически момент от развитието на Римската империя започва да се утвърждава лека-полека идеята за пълната божественост на римския император, нещо което ще видим ясно да изкристализира при управлението на императорите Калигула и Нерон. Това, което при Юлий Цезар, Октавиан Август, Тиберий, Клавдий е по-скоро политическа идея, зараждаща се политологическа парадигма - божествеността на императорската власт, същото при лудостта на Калигула и Нерон се превръща в лична фиксация за собствена божественост. Следователно можем да кажем, че още тук, в думите на Самия Христос, се корени продължилият векове след това конфликт между Християнската Църква и държавната власт - защото освен почит към властта и уважение, на което се основава християнския пацифизъм от онова време и отказ от каквато и да било съпротива срещу държавното насилие над християните, в думите на Спасителя има и предизвикателство към властника да се опомни, в случай че се е самозабравил в гордостта и претенциите си да подмени едва ли не Бога.

Наставлявани така от светите Апостоли и техните приемници, преки ученици, т. нар. Апостолски мъже, християните са се покорявали на властите, изпълнявали са всички свои граждански обязаности стриктно и с готовност, свидетелствали са респект и почит към владетеля и институциите му. Но християните са отказвали категорично да се отричат от Христос, да се покланят на езическите божества или на самообожествилия се император, както и да престанат да извършват своето богослужение.

* * *

Във Втори век се появява едно движение, превърнало се в ерес, което Църквата бързо осъжда - ереста на монтанизма - основател и е някой си Монтан и две жени, наричащи се пророчици, които вървели подире му. Монтанистите не проповядвали въоръжена или каквато и да е друга съпротива срещу Рим, но вярвали, че християнинът, за да е автентичен последовател на Иисус Христос, трябва да провокира непрестанно римските властти с това, което те забранявали. Например монтанистите умишлено търсили римските властници, за да им заявят - "Аз съм християнин, служа на Христос и няма да се отрека от Него!" Мъченическа смърт, постигната по този начин, те ценели изключително високо. Самият велик апологет - защитник на вярата, Тертулиан се е увличал от монтанизма, затова и Църквата при все, че високо ценяла трудовете му, не го е канонизирала за светец, заедно с другите апологети от това време, като св. Юстин Философ например.

Разумното, непредизвикателно и доколкото е възможно толерантно отношение към властта, независимо каква е тя, ни е оставено от самия св. ап. Павел в Посланията му. В едно от тях например св. Павел релативизира даже правило от Апостолския събор в Йерусалим, според което християните, подобно на юдеите, не бивало да се докосват въобще до месо, принесено в жертва на фалшиви божества и идоли. Свети Павел обяснява, че ако такова месо се купи от месарниците (често пъти снабдявани с излишъка от месо в езическите храмове, което жреците продавали на месарите, след като е било дарено на тях и преминало през идолопоклоннически обред), християните спокойно можели да ядат, ако за тях това е чисто и просто съвсем обикновена храна, ако не влагат никакво религиозно отношение. Така св. Павел наставлявал и още, че ако съседи или близки нехристияни те поканят на тържество с угощение, можеш спокойно да ядеш от сложената на масата храна, без да се тревожиш дали преди това някой я е посвещавал на идоли.

Следователно толерантността, доколкото и докъдето е възможна, без да се стига до богоотстъпничество, е още древнохристиянска и апостолска добродетел. А 30-то правило от споменатия Апостолски събор, което впрочем според църковните историци и канонисти е добавено към решенията на събора десетилетия по-късно, е възникнало във време, когато римската власт започва планомерна политика за тотално унищожаване на християните и църквата им. 30-то Апостолско правило категорично определя да се отлъчват от църковно общение и да се низвергват всички, за които се разбере, че са стигнали до църковни санове в йерархията с помощта на светските власти. Трябва да имаме обаче предвид, че в това време - времето най-вече на Нерон, римската държава си поставя за цел съвсем буквално, безостатъчно и физически да унищожи Църквата до дъно, да премахне християните и християнството изобщо от лицето на земята. За целта римската полиция се е стремяла да внедрява свои агенти сред свешенството и християните. И целта на тази диверсия не е била даже просто контрол и подслушване, както казахме, ами абсолютно унищожение на вярващите и организациите им. А това е нещо, което никоя власт оттогава до днес не си е поставяла за цел, дори комунистическата, при която правото на свободно вероизповедание е било най-малкото конституционно гарантирано винаги, а на някои етапи Православната Църква е била дори поощрявана и толерирана от властта, разбира се само в определени отношения и аспекти, да подкрепя посвоему Държавността. Не случайно в "Апокалипсиса на Йоан" Рим на Нерон именно е взет като типология, за да се превърне в предобраз на Антихристовата абсолютна, но временна власт, която ще се утвърди замалко непосредствено преди края на Световната история.

Ако се опитаме да приложим 30-то Апостолско правило механично към всеки един момент от развитието на църковната и световна история, ще стигнем до абсолютно задънена улица и пълен богословски и канонически абсурд. Епископи в Църквата Римската власт започва да утвърждава още с времето на св. имп. Константин Велики, а това е време, в което не само че християнството не е още официална и задължителна религия в Рим (такова става чак във времето на св. имп. Теодосий), а просто гоненията срещу християните са прекратени - самият Константин не се е покръстил почти до самия край на живота си, прави го на смъртния си одър. Тази практика продължава и във времето на Византийската империя, властите утвърждават епископите, те свалят и въздигат патриарси. Последното е съпътствано често от личен политически произвол, като един такъв дава началото на голям конфликт между Римския папа и Константинопол, завършил в края на краищата с Великата схизма през 1054 г. В съвременна Република Гърция митрополитите също се утвърждават - назначават след църковното им ръкополагане - от правителствените власти. Гърцката конституция определя православието като официална религия, а Гръцката Църква съответно е държавна Църква, служителите й пък са държавни служители, при все че държавата е със светски характер и са гарантирани всички граждански, религиозни и лични свободи на гражданите й, както във всяка една секуларна държава. Т.е. в Република Гърция съвсем не може да се говори за повторение на византийския, светотеодосиев държавно-църковен модел и при все това отношението към Православната Църква е сходно с това на Теодосий. И все пак във Византия говорим за модела на теодосиевата симфония между двете власти - светска и църковна, това е било т.е. една "държава-църква", държава, имаща идеята да повтори Църквата, като нейн външен израз. В съвременна Гърция Църквата е държавна, без това да пречеше държавата много години да е управлявана от лява, социалистическа партия разбира се, а православието да е все пак официална религия и идеология, преподавана задължително и монополно като такава в държавните училища, без това да влече със себе си рестрикции и репресии към останалите вероизповедания.

Но какво да кажем тогава за Османската империя, владяла половин хилядолетие християнските православни народи на територията на старата Византия? Османлиите присвояват и прилагат в свой контекст и в полза на своята власт множество практики и модели от унищожената Византия. Падишахът продължава да назначава митрополитите с указ след църковния им избор, както и самия Константинополски патриарх също, като му дава статут на етнарх - духовен лидер и застъпник пред Високата порта за целия християнски милет (народ) на територията на Империята му, без значение и разлика от етнически произход и в този смисъл гръцката мегали-идея, осъществявана чрез църковността по-късно - желанието на гърците да ръководят и доминират останалите православни църкви на Балканите и въобще на територията на старите империи - Византийска и Османска, е отхранена от самите османлии, но това е друга тема... Подобна роля на Патриарха в Империята впрочем изпълнява "арменският поп", свещеникът от армено-григорианската Апостолическа църква в мястото за заточение в Османската Империя - Диарбекир, на застъпник пред турските власти за заточените християни, оттам е и изразът "Оплачи се на арменския поп".

Тази практика е приета без бунтове и съпротива от църковните власти за времето на Османското владичество, защото тя има аналога си в Стария Завет. Подобна роля изпълняват и св. прор. Йосиф в Древен Египет, в качеството му на велможа във Фараоновия двор, и св. прор. Даниил във Вавилонската империя - първо приближен съветник на Навуходоносор, а сетне и главен сатрап по времето на Дарий Мидиеца. Като е интересно при последния пример да отбележим, че подобно на древните християни, св. Даниил се покорява на владетеля и съвестно изпълнява задълженията си до момента, в който от него не бъде под някаква форма изискано да се отрече от своя Бог в полза на царя. Последното Даниил категорично и неколкократно, на моменти дори предизвикателно, отказва.

Следователно настоящата криза в БПЦ не се дължи на това, че митрополитите са се смирявали и даже сътрудничили с бившата комунистическа власт. Всеки от тях за какво и доколко е правил това, е въпрос на негова лична съвест. Разсекретените досиета показват, че някои от тях са доносничили срещу хора, унищожавайки бъдещето им, други са се отричали даже от вярата, за да се харесват на държавната атеистична пропаганда, а трети са изпълнявали всенародно отговорни и полезни политически или дипломатически мисии. Макар че, след смяната на множество различни правителства в периода от повече от 20 години, някои от които откровено бандитски и в социално, и в политическо отношение (шантажи, политически убийства, преврати след падането на стария режим), не можем да се предоверяваме на "записаното" в техните досиета, разсекретени и публично оповестени едва неотдавна изцяло, а преди това "цитирани" частично и очевидно поръчково, целево. 

Проблемът с това наследство (тоталитарното) е по-скоро у някои млади, нови сравнително митрополити, демонстриращи свързаност и зависимост от мутиралите структури на старата политическа полиция, разтпостлала се в кръгове с икономически и прочие интереси, чиито офицери станаха крупни-бизнесмени и олигарси през политическия преход, а някои от тях и получиха даже "парацърковни" титли и "санове" от близките си митрополити. Такъв е например случаят с пловдивския бизнесмен Петър Манджуков, когото митрополитът на Пловдив обяви за църковен архонт, а същото този митрополит е изисквал по неофициална наша информация от Сливенския митрополит да направи за други подобни на Манджуков в тяхната епархия - бившите генерали от контраразузнаването и крупни собственици на имоти по Южното черноморие - братя Диневи.

Твърде са показателни протеклите в тази посока през последните 4-5 години събития във взаимоотношенията, полуофициални и често пъти задкулисни, между БПЦ-БП от една страна и издънките на структурите на старата комунистическа власт от друга страна и по-конкретно на нейните репресивни и силови органи, намерили своето ново амплоа в средите на престъпните организации и едрия бизнес.

* * *

Непосредствено около упокоението на Негово Светейшество Патриарх Максим, светия синод на БПЦ-БП, по инициатива на Варненски и Великопреславски митрополит Кирил, възлага на главния си финансист Димитър Секулов да изготви списък и каталог на синодните имоти. Скоро след това задачата на Секулов е прекратена от синода, самият той отстранен от заеманата длъжност, а в продължение на няколко месеца след това се случва трагедията - мистериозната смърт на митр. Кирил, обяснена с абсурдни и сменящи се една подир друга обяснения и "експертизи". След смъртта на Варненския митрополит синодът, под давлението на Пловдивския митрополит, когото мнозина, в това число общественици и политици, близки негови приятели, свещеници и епископи, укориха тогава открито в съучастие - пряко или косвено в недоказаното убийство на Кирил, предава за управление всички имоти на светия синод на фирмата "Смарт брокерс", намирища се в пряка финансова зависимост, изразяваща се в шестцифрено число, от недоправените нови "архонти" братя Диневи. Диневи са също част от мутиралата в "едри бизнесмени" стара тежка социалистическа номенклатулра, свързана тясно с репресивните органи на политическата тоталитарна система.

Единият от обвинителите на митр. Николай, вярващ твърдо, че той е замесен в смъртта на митр. Кирил, беше покойният вече свещеник, роден в Пловдив и пенсионирал се поради заболяване в Софийска епархия - Приснопаметният отец Димитър Амбарев.

Появата на дядо Димитър беше озадачаваща в казуса и би останала необяснима, ако не познаваме предиисторията. Отец Димитър е един от дългогодишните десиденти и реакционери срещу червената след-деветосемтемврийска власт, десидент и реален поборник срещу комунизма, преминал през тоталитарните затвори. От Амбарев никой не очакваше да вземе, макар и след смъртта му, страната на един вече "дамгосан" като червен митрополит и сътрудник на ДС - митр. Кирил, срещу друг, значително по-млад митрополит като Николай, който и да би искал, не би имало как да бъде част от политическите структури, срещу които Амбарев цял живот се е борил и със слово, че и с дело...

* * *

В края на 80-те години от миналия век, непосредствено преди падането на Режима, Амбарев се включва дейно в събитията около т. нар. Възродителен процес - насилственото "ре"-българизиране на помаците в Родопите и българизиране на българските турци из Делиормана. Мисията на Амбарев е преди всичко лична, гражданска инициатива, диктувана от безпогрешното му чувство за чест и доблест. Чрез трубуните, до които има достъп и чрез лични пътувания из развълнуваните райони, Амбарев се стреми да убеди турското население, че отношението на насилие към него е резултат на глупостта на една Партия, срастнала се престъпно с държавата, а не на българското общество - народ и интелигенция. Това малко или много е в помощ на властниците, които от безумие са напът да изтърват нещата от контрол, но Амбарев е преди всичко патриот, а после антикомунист. Амбарев успява да успокои и приласкае голяма част от развълнуваното турско и помашко население, заради което си спечелва от самите българо-мохамедани прозвището "царя на помаците".

Почти веднага след падането на Режима и началото на Демократичните промени, разказваше в лични разговори самият Амбарев, е потърсен от ужким "преобразуващата се" ДС. Своя събеседник дядо Димитър назовава майор Пенчев. Офицерът му обяснявал какви промени готви ДС в самата БПЦ. Заявявал му, че досегашните владици ще бъдат сменени с нови, даже му показва номерата на стаите в манастирите, където всеки от старите ще бъде отпратен "на покой".

Амбарев е заинтригуван, защото добре познава механизмите и връзките, чрез които престъпната червена власт държи висшия клир на БПЦ в зависимост. Пенчев обаче прави грешката да му покаже имената на "новите митрополити", които ДС се кани да сложи на мястото на старите. Тогава Амбарев, привидно съгласен с плана, напуска помещението на разговора "на четири очи" и моментално, по собствените му думи, "алармира синода и организира защитата от политически инспирирания надигащ се Разкол". На връщане към дома си на бул. "България" 19, след предприетите мерки и действия, Амбарев е причакан от около 15-ина (по преценката му души), явно "нещатни агенти", сволоч "по Дзержинский" и пребит от бой.

В спирането на Разкола са най-активни отец Димитър, митр. Кирил и митр. Натанаил. На всекиго от тях му е ясно, независимо от миналото ми, свързаностите му и политическите пристрастия, че ДС и мутиращата БКП планира разграбване (приватизиране) на имотите на БПЦ, по подобие на държавната собственост дотогава.

Разколът е окончателно унищожен през времето на управлението на Симеон Сакскобурготски. Амбарев получава свещеническо назначение да служи в митрополийската църква "Света Петка" в София, където обикновено са поставяни пенсионирани, но заслужили свещеници... 

Но на "небосклона" в Софийска епархия започва да "изгрява звездата" на бъдещия митр. Николай. Николай е по рожденна фамилия Стоименов. Стоименов става Севастиянов след престой в психиатрията, за да не бъде опетнено името на баща му Методи Стоименов, част от стария политически репресивен апарат. Още след хиротонията си за Софийски (Знеполски) епископ, Николай започва тормоз и малтретиране над вече много болния отец Димитър. Този тормоз няма как да се обясни, освен като отмъщение от метаморфизиращите в бандитски политически кръгове, на които Амберев преди това серизоно е попречил да ошушкат напълно и БПЦ.

До самият си биологически край, настъпил впрочем в пълно и ясно съзнание, отец Димитър Амбарев беше твърдо убеден, че "проектът Стоименов-Севастиянов" е "втори епизод" след Разкола в плана на новата олигархия (стара номенклатура) за усвояването на имотите на БПЦ, възлизащи по груби сметки на около 4 милиарда в евро. Атаката по време на Разкола, смяташе той, беше "атака отвън", а тази днес е "атака отвътре" - чрез Николай. И както във времето на "възродителния процес". когато отец Димитър се прояви повече като родолюбец и българин, отколкото като антикомунист, така и в битката с многоглавия Разкол, се прояви много повече като православен църковник, отколкото като политик, на което се дължаха и симпатиите му към митр. Кирил.

* * *

Неприятностите на митр. Кирил с червената власт започват още от времето, когато той й сътрудничи. Паралелно с агентите Ангелов (Иван Димитров Желев) и Благоев (Неврокопски митр. Натанаил) митр. Кирил е изпратен с мисия на военен контраразузнавач в Гърция, за да информира разузнавателните служби за местоположението на гръцките военни бази в Северна Гърция. Формално той е уж част от Операция "Цитадела" на ДС на Атон, от която са част също и агентите "Ангелов" и "Благоев". 

"Цитадела" цели задържането на манастира "Свети Георги Зограф" на Атон като славянобългарски. Съществувала опасност да бъде той превзет от руснаците, за която нашите служби ги алармирал именно Вселенският Патриарх Вартоломей. Благоев и Ангелов обаче разбират явно за "двойната игра" на митр. Кирил (агент Владислав, Ковачев) - че операция "Цитадела", осъществявана със знанието и позволението на гръцките държавни и църковни власти, е параван за истинската му мисия, която е на военен контраразузнавач. И докато Ангелов и Благоев пълнят манастира с де когото из България хванат за монах, за да остане манастирът български, съгласно кадровата визия на ДС - болни психически или компроментирани хора, същевременно, за да се понравят на приятелите си в Атина и Истанбул, издават мисията ма Владислав-Ковачев на гръцките власти. Митрополит Кирил е арестуван и екстрадиран от Гърция. А между Ангелов и Благоев започват дълги години на безметежна любов с Атина и Истанбул, изразяваща се и във финансови потоци към Неврокопска епархия. Доскорошните агенти на ДС на НРБ стават проводници в България на гръцки и евро-атлантически интереси, като за вредното им за България присъствие в Гърция алармира по-късно и нашия генерален консул в Атина.

* * *

Преди няколко години митр. Кирил умира внезапно от хипотермия (сухо удавяне) в плитчините на Югоизточното Черноморие, през юлските горещини, докато "бере миди". Първата диагноза е абсурдна, затова следва втора - инфаркт на миокарда, следи, от които не са открити по сърдечните мускули, както и "вода в белия дроб", каквато не би трябвало да има там, според първата експертиза. Година по-късно умира и отец Димитър Амбарев от бързотечен рак на белите дробове, с разсейки в мозъка, който месеци наред не успяват да диагностицират в свръхмодерната болница на елита - японската "Токуда" в София, ами лекуват "пневмонии".

При все връзките им с ДС - при митр. Кирил станали публични с разсекретяването на досиетата на висшия клир, а евентуалните такива на Амбарев - отнесени с него в гроба му, които вярваме, че са били само и основно поради родолюбиви подбуди, те могат да бъдат определени като български най-нови мъченици - жертва на самата тая ДС и по-точно на мутациите и дериватите й в нашето съвремие - на бандитска политизирана структура, обслужваща корпоративни и лични интереси на властници и едър бизнес, представени в БПЦ от двете заменящи се взаимно и ужким в конфликт помежду си Глави на Ламята – проф. Желев (Ангелов) и митр. Севастиянов (Стоименов).