...И пак за Архидякона Стефан (Блажен си, Павле!)

"Не е ли този една главня изтръгната из огън?!" (Захария 3:2)

в памет на моя покоен приятел Стефчо (Спаси, Богородице)

Стефан втори се сподоби да получи постоянно служение в Църквата на Иисус Христос след Петдесетница, след ръкоположения за 12-и Апостол на мястото на Иуда Искариотски Матия. Стефан и Матия бяха отначало сред групата на 70-те ученици, които не следваха непрестанно Иисус, както го правеха 12-мата Първоапостоли, но Христос изпращаше понякога 70-те на различни мисии, докато те живееха по родните си градове и села из Палестина, през които Той минаваше, като Негови помощници и чести домакини на групата от 13 души (заедно с Него). Второ е името на ръкоположения за главен дякон Стефан, след това на ръкоположения за 13-и Апостол Матия, което научаваме от Библията, обаче в подвига си Стефан е описан пръв (и единствен) в Свещеното Писание от числото на 70-те.

Савел от Тарс, еврейският нацист и фанатичен юдаист, ционист, по-късно като св. Павел непрестанно ще нарича себе си изрод, изверг - 1 Коринтяном 15:8. В цитирания текст той говори за това как Христос му се Е явил по пътя за Дамаск, докато е препускал от Йерусалим за Дамаск, та да организира и там преследването на новата и много опасна, според него, юдейска секта - християните. Но той галопира за Дамаск не за да убива, понеже юдейските взаимни убийства по религиозни причини са инциденти - Рим само издава смъртните присъди, а Рим е религиозно толерантен по онова време, каквато трябва да бъде всяка разумна държава, а още повече Империя. Савел препуска от Йерусалим за Дамаск, за да "връзва и да бие" християни, за да затваря в тъмници, заедно с управниците на местната синагога, а това пък, според Рим, е "самоуправление" в провинциите - бонбончета за властолюбиви местни религиозни и политически мутри от нисък разред.

Но Савел е вече дълбоко ранен. Първо в гордостта си, а сетне право в сърцето. Ранява гордостта му собственият му учител и наставник по Закон Божий Великият Гамалиил, който отказва да се съгласи и да подкрепи туй, което Савел и фанатичните му другари искат - да подгонят християните. Гамалиил им казва "Чакайте! Не се поставяйте на мястото на Яхве! Нека Той Сам покаже това тяхно дело на християните Негово ли е или е против Него, както винаги досега Е "показвал" чрез развитието на нещата!" Гамалиил не казва на ученика си просто, че не е внимавал добре в уроците му по Свещена История, казва му, че тъй се е възгордял, та Самия Бог, на Когото Гамалиил точно го е учил да служи, не просто обижда, ами с постъпките си е на път да се опита да... детронира съвсем по Сатанаиловски.

Но Савел бърза да завърши, като раздразнен и ранен хищник. Той адски бърза, защото втората му рана, след Гамалииловата, която просто дере гордостта му, е по-тежка, тя го изяжда направо. Ранил го е в сърцето Първомъченикът Стефан, без даже да знае, че ранява.

"Кого от пророците не гониха бащите ви? А още и избиха ония, които предизвестиха за дохождането на Този Праведник, на Когото вие сега станахте предатели и убийци?!" (Деяния на светите Апостоли 7:52)

Казва Стефан това пред Събора на Фанатиците, който го съди само за едно нещо - за вяра и свидетелство в Назарянина. А те се събличат, остават по набедрени препаски, както, Бог да им се смили, св. цар и прор. Давид, танцуващ пред Ковчега на Божия Завет, докато го внасят в Йерусалим. Но Давидовият екстаз е светъл, а техният е адски, мрачен. Давид танцува, а те убиват. Събличат се, за да хвърлят по-леко камъните за убийството на Стефан. А Савел е още "младши" в злото, нему се паднало да пази дрехите им... Що? Щото сред одобряващата това убийство тълпа от благоверни и благочестиви юдеи наоколо явно било пълно със свещени крадци, аплодиращи действията на своите началници на свещения си бардак, нарицаем синедрион. И докато тълпата ръкопляскала на героите си зилоти, като нищо можела да ги обере междувременно, оставяйки ги по долни гащи и несветналата тогава от проповедта на Стефан тяхна неправда да светне хубаво чрез тая кражба, като гъз на Месечина още по-добре.

Учителите по Закон Божий убиват, тълпата с благочестиви мижитурки е в екстаз... А Савел пази дрехите и гледа Стефан, за да види не побратимите си, не клакьорите им, ами сам себе си като изверг и изрод, без да е хвърлил дори един камък.

А Савел добре ги знае тия благочестиви мъжки курви как помежду си и най-гнусната низост опрощават, без да се замислят, а на Различния от тях не са склонни да простят и най-малката правдичка. А пред Голямата Правда на Различния обаче не просто озверяват, ами побесняват... Един ден, вече като Павел, ще напише на Филипяните (3:1-8), че между тия ревнители по гол гъз, но с камъни на "светостта" в ръка, е бил може би едничкият, дето е насилвал в благочестие не само другите, но и себе си, не само публично, но и лично. А на вмъкналите се отсред тях юдействащи партизани, шпиони на синагогата в Галатийските Църкви, ще им пожелае не просто обрязване, ами и скопяване.

Но буйният, сърцат до край - и в зло, и в добро смел Савел, сега гледа какво правят със Стефан и мълчи. Обиден ли е на Гамалиил, затова ли? За одрасканата си горделивост? Но не само Гамалиил е от синедриона, от синедриона са и много по-достойно показали се от Гамалиил люде, като блажените Никодим и Йосиф от Ариматея, дето призоваваха не само за толерантност и отсрочка за Христос, както Гамалиил сега за християните, ами влязоха в конфликт с целия синедрион заради Него, даже вече и като беше Мъртъв.... Но и Савел не знаеше как да прости чуждото благородство и величие тогава, още повече, ако чрез него ставаше явно собственото му тесногръдие и низост.

* * *

На пътя за Дамаск го пресрещна Възкръсналият Христос. Показа му се Тоя, когото Стефан гледаше, умирайки с радост, а Савел, взрян в Стефан и в дълбините на собствения си личен ад, не виждаше... И ослепелият от Христовата светлина Савел стана Павел, изпратен да бъде изцелен и просветен от един обикновен дамаски християнин - Ананий, защото отказа поуката на собствения си учител Гамалиил и просветата от Никодим и Йосиф.

* * *

Когато Симон-Петър най-сетне се изправил пред собствения си кръст в Рим, разказва ни Преданието, помолил войниците само да бъде разпънат с главата надолу, защото не бил достоен да умре като Христос.

А когато Павел споделя как моли Бога за братята си "по кръв" - юдеите да видят и те спасителната Христова светлина, прощава като Стефан, молещ се преди смъртта си да не счита Бог убиването му от тях за техен грях, подобно Христа на Кръста. Но Павел не смее да моли като Стефан (и Христос)... Стефан се моли от позицията на своята светост, прощавайки, той се приобщава към Христовата Кръстна Прошка, а Павел казва буквално тъй: "Господи, отхвърли мене, прати мен в ада, заслужавам си го, но приеми тях!" (Римляном 9:3)

...Павел продължава да се счита са изверг. Защото в безумието си убийците на Стефан не са знаели какво правят, а той е виждал ясно, без да се опита да ги спре... Толкова по сектантско-протестантската глупост, според която на Павловите Писания се основавала личната ни увереност в спасението, даже се поставя за "орос на вярата". Ама толкоз и относно нашето любимо извинение за греховете ни, които считаме за дребни и почти невинни, поставени до чуждите престъпления. Човекоубийство и Богоубийство е не само и най-дребния грях, ами и в туй "да знаеш да сториш добро, а да не го сториш", според Божествения Павел.