Гигинската ми разходка - как не/станах монах

до Малечка Палечка

/използвам я за адресат в тоя текст, макар че, поискаха обясненията в някои коментари слабоумните читатели на моя блог, на тях аз не им говоря, но ако искат, да слушат разказа за Малечка Палечка/

Всичко приключи, защото пак се скарах с лошите. Даже им "скочих", скочиха и те, затова минути преди да пристигнат, избягах. Така отново победиха. Не, че ако бях останал, пак не биха победили. Но това би било друга приказка, модернистка - с малко екшън, с малко horor и накрая със snuff-porn... Много исках поне този път, за пръв и последен ако ще да е, да ги победя. Знаеш нали: "Нам нужна одна Победа,  Одна на всех - мы за ценой не постоим". Но нямаше никакъв батальон, а десантът се оказа пълно фиаско, разполагах само с един байряк с масивна дървена дръжка, който, ако не бях избягал навреме с "помощ от приятели", като нищо щяха да ми го забучат отзад, без даже да ми свалят гащите, спипат ли ме. Измъкнаха ме В. и Игуменът Никанор, когото оттогава не спрях да псувам, особено пиян, първо, защото съм идиот и второ, защото, мама му стара, много исках поне сега да "победя"!...

Но хайде, подред...

Първата седмица от началото на подготовката за моето подвизаване, бях в Гигинския манастир. Гледах си само върховете на гумените ботуши, с които ме снабдиха тутакси и задниците на ония отвратително грозни Божии създания - биволите, с лопата в ръка - и колкото лайна изринах, толкова пъти с лопатата между рогите ги бих. Така и втората седмица. На третата седмица започнах да се оглеждам за ракия. Но всичко в рамките на приличното или на... почти приличното. Ракия да, жени не! И само маслини с чесън и смирение. На умилно-смирената ми физиономия по 24 часа в денонощие би завидял и св. Варсануфрий, вярвам в туй!

На четвъртата седмица по средата... Пукна пушката!

"Айде пушка пукна, бре джанъм... гор' на мосто... та удари... Карамфилов" (из "Айде пушка пукна")

Влиза в 23:00 в стаята ми Игуменът, дошъл за целта специално от Смировдол, а аз пия с тогавашния управител на стопанството Тошко Димов калпаво карнобашко бренди с аромат на... шоколад. Не очаквах новината. Мислих, че за почти месец чутовно смирение трябва да ме въведат направо във велика схима, не да стрелят. Но новината дойде с Игумена. Обадил му се по мобилния телефон, не каза кой, казал му: "Ида с пушката там, ако го намеря оня, ще гръмна и него, и тебе!"

"Айде, кой ке гледа, бре джанъм, мойте деца?!" (пак там)

Дето ги... нямам.

Така стана първото ми бягство. Получих подрасника и бях откаран в Ерул, защото, по думите на Игумено "Там трудно ще те намерят, а и да те намерят, по-малко ще те бият в подрасника". Е, аз по-късно така направих и си постлах, че и с подрасник да ме бяха спипали, ако ще и с българския байряк за забрадка накрай света, пак щяха да ме спукат от бой... Но полека.

Човекът, който ме посрещна в Ерул, В., като разбра защо ме водят, викна: "Това да не ви е землянка!?" После се сприятелихме... Не знам кой щеше да идва с пушката, макар че, изкушавам се да отгатна - двама свещеника познавам от две различни епархии в БПЦ, които са достатъчно големи комплексари, за да имат... пушки, живеейки в големи силно урбанизирани градове. Единият е от Сливен, а другият няма да кажа кой е първо, щото ми е наблизо и второ, защото съм му виждал пушката. Остави това.

На петата седмица се влюбих от пръв поглед. Това не знам как стана! По-точно знам как протече, но защо и точно как стана, Бога ми, не знам! Тя (знаеш коя - сиреч... ти си това) седна до мене на една трапеза, погледна ме право в очите с очи на дете, което вижда пиян индиански вожд с томахавка в каубойски бар (вече бая беше слушала за мен отвсякъде) и ме попита: "Ти защо си... опасен?!"

"Улазе затим наjлепше женски гласови... и удар летних громова, и канонада топова" (из "Ранно пролетно пробуждане" на Баяга, подробности ТУК)

Сиреч след пушката се намесиха и артилерийски топове. Всичко работеше против добрите ми богоугодни намерения. Спукана ми стана работата. При това поне на две места се спука работата, защото "Правете любов, а не война" е за джендъри, аз пък колкото по-влюбен съм, повече ми се воюва и колкото повече воювам, толкоз по-дълбоко се влюбвам. За справка "Любов и секс в Древен Рим" от Алберто Анджело, в главата от книгата "Матроната и гладиаторът". 

И нали злото нивга не идва само, ами с поне още трима, в Ерул се запознах с чичо Е.

Чичо Е. се казва Е. Б., родом от село в Трънско, работил (за времето на НРБ и БКП в Шейцария от името на ООН, но и като кадър на ДС). Разбрал се с още няколко Разузнавания, казват зли езици, заради което синовете му впоследствие станали милионери, при това на Запад, както и заради участието на целия клан в приватизацията в Радомир. Чичо ти Е. е "православец": стара тежка партийна номенклатура, а сега православен деятел. Да не се повтарям за какво мислеха манастира той и родата му от селата - за фамилна касичка. Като прибавим към това стабилни връзки в Софийска митрополия, Дирекция по Вероизповеданията към Министерски съвет и в ДАНС, как да си помислиш друго, освен че ще му надумам всичко, което смятам за неговата компания хора и отношенията им с БПЦ другояче, освен право в очите? И как няма, че също и защо пък не, даже - к'во пък толкоз?! Така чичо Е. полудя. Поканих го с цялата му чета на бой в стил Сирано дьо Бержерак - "Елате сто, за да избия двеста". И за моя огромна изненада взеха, че тръгнаха. А плажът и морето със сините вълни далеко - къде ще се скрия!?

Така се стигна до второто ми бягство, пак с помощта на Игумена и на В. От Ерул в манастира в Одраница, където престоях само няколко часа, а нямаше да стоя и половин минута, ако игуменът му Ефрем беше там. Не зная къде беше Ефрем светиня му, вероятно на някоя владишка оргия "по мъжки" с подписка срещу Истанбулската конвенция, но като разбра, че съм там, загря няколко телефона, за да се махна на мига, в 24:00 среднощ, за да не извика полиция.

* * *

За пръв път през живота ми ме доядя, че не пазя кореспонденциите си. Неведнъж са ми разбивали пощенските кутии в нета, за да трият важни писма, неведнъж сам съм трил, за да има място и да се ориентирам. Доядя ме, че не пазя писмата от Ефрем отпреди години, неговите благодарности (от името на цялото братство даже), задето единствен публикувах тогава подписаните им лично изобличения срещу архим. Поликарп, когато онзи тръгна да става епископ във Видин противоуставно, завлякъл мнозина с огромни суми, включително тях... Така е, Цвете Ситно, много от българките са курви само по една-единствена причина - че "мъжете" им сме сводници...

"Моесо бално по-множко, девойко..." (из "Девойко мори, убава")

Но, хайде стига с това, че ми стана тъжно, а исках да те разсмея!... И така, на тръгване оттам, от Одраница, в 01:00 часа по подрасник в Балканския студ и чехли на бос крак, напът пеша за главното шосе, където щеше да ме чака с колата си В., ми се привидя един вълк, който ми се смее и на два пъти като че, видях НЛО! Защото задигнах от отворените параклиси на Ефрем две бутилки "Мавруд", изпити пътьом и 20 (две по десет) лева от иконите, заедно с буркан мед, който се счупи, щото го изтървах, когато "видях" смеещия ми се вълк - 10 лева от тях подарих на В., а с другите 10 исках да ти купя 5 шоколада, като така с оня страхлив измекярин Ефрем се раздължихме - такса със задна дата, че му публикувах "сълзите монашески" за пари, без да му поискам нищичко... Честта задължава! Моята чест, не неговата. Той чест няма - ни мъжка, ни калугерска.