Оικουμενική Εκκλησία (по Семьон Франк)

"На който искаш чародеин / отдай разбойната си лъст! / Ще те подмами и зареже, / но няма да пропаднеш ти / и само грижа ще замрежи / тъй хубавите ти черти" (Александър Блок, из "Русия")

продължава от "Вярвам в Съборната Църква"

Вселенската Църква (Оικουμενική Εκκλησία) става възможна и нужна с възприемането на християнството като официална религия на цялата Римска империя във времето на св. имп. Теодосий, подготвено още с признаването му за законна религия от св. имп. Константин Велики. Вселенският (икуменен) характер на Църквата е част от имперската политическа доктрина. Тъй както имаме един епископ в църковното събрание, без чиято воля и решение не се случва нищо, така имаме и един Цар Пантократор (Вседържител, Самодържец) в християнската социална, политическа и духовна вселена, доминирана от религиозния и предимно църковен мироглед. Тази Вселена е универсалистична. Чрез християнството и Църквата Рим (и Константинопол) се опитва да осъществи старата Александрова идея за обитаемия свят като общ духовен дом, но за разлика от Александър Велики, който се стреми да направи това чрез елинската философия, култура, цивилизация и политическа идея, сега това става чрез Църквата и християнството, като самата идея за ортодоксия (православие) става подчинена доста често и в голяма степен на политическата доктрина, става държавнически инструмент - в името на православността се воюва (или се сключват мирни договори), но и в името на войната (или на мира) често пъти православността се преработва, премодулира и "актуализира".  

За нуждите на тая доктрина се сформират и патриаршеските катедри, като ролята на Царя Пантократор в Държавата е тясно свързана с тая на Патриарха. Титлите на князете, влизащи с княжествата си в състава на Империята понякога "порастват" до идентични с тези на Константинополския Пантократор, както и техните Архиепископи понявга стават Патриарси, подобно на Патриарха в Константинопол, но всички това е условно и обусловено от временна политическа конюнктура обикновено, Константинопол рядко и за кратко изтърпява друг Пантократор и друг Патриарх в границите на Империята, която е по презумпция ромейска и православна, такава остава винаги, без оглед и сериозно отражение на отделни събития и периоди, които като че ли го опровергават. Свети цар Петър Първи - български, Династията на Асеневци или сърбинът Душан Силни са епизоди в историческия път на Църква и Империя, които само забавят, но не предотвратяват изявата на Царството Божие на земята, домакинствано от един Цар Пантократор и от един Православен Патриарх, които са ромеи и които, ако и да дават временно уж равноправие на други такива, то никога не пропускат да подчертават старшинството си - тяхната власт "е от Бога директно", а властта и титлите на останалите са по тяхна милост и снизхождение, ако ли да звучат и изглеждат като равни на техните.

 

Оικουμενική Εκκλησία е родена като идеология сиреч не за нуждите на Църквата и на вярата, а за нуждите на Държавата и политиката, както впрочем и съвременният общохристиянски икуменизъм, да. Но за разлика от последния, тя е била поне за известно време почти възможна. Във времето на владеещия умовете на християните евангелски максимализъм и духовен оптимизъм. В това време и разколите, доколкото ги има, не траят дълго, защото и двете страни бързат да се помирят обикновено, заради своето напрегнато очакване и непоклатима вяра в скорошния "край на всички неща", Завръщането на Христос и Последния Съд. Мирът и любовта се възстановяват на всяка едва ли не цена, за да бъдат заварени от Господа всички в единството, за което Той Сам се е молил да имат помежду си на Отца (Йоан 17:22) Тази вяра и любов (със страх Божий) може да стане поне за известно време политическа и социална спойка за една Държава, която се легитимира и афишира като Християнска и дори Христова, чийто Пантократор разглежда себе си като своеобразен "епископ" дори - епископ "на външното", както е според симфонията на св. имп. Теодосий, като Църква и Държава образуват концентричните кръгове на една обща Христова Вселена / Икумена. Но веднъж приобщена към политическия инструментариум, веднъж взета на въоръжение за неговите нужди, Оικουμενική Εκκλησία бързо става негова жертва, тъй че политическите разцепления се превръщат бързо в трайни и изглежда непреодолими църковни разколи - като монофизитския, като папския римски. Онази Оικουμενική Εκκλησία, чието единство са крепели епископите и верните във Църковната Вселена, се превръща в политическо средство за скрепяване на властта на Пантократорите - уж в нейно име, взета е за оръжие в конфликта между сирийските покрайнини на Империята и Централната власт, после между Константинопол и венецианците, умело ползващи тлеещия конфликт между духовните водачи на "Двата Рима". И веднъж взета и употребена с краткотраен и съмнителен ефект, сетне бързо е захвърлена. Обаче заедно с това е компроментирана и осакатена завинаги.

Съборната Църква (Кαθολική Εκκλησία) обаче е от друг порядък и с друг характер. Израствайки върху конкретното и личното и разраствайки се чрез него и върху неговата основа, Καθολική Εκκλησία може да предложи един нов прочит на Оικουμενική Εκκλησία, да я възвърне към живот, поставяйки я на една теантропична и христологическа основа. Това четем и в есето "Крахът на кумирите" от руския религиозен философ и социолог Семьон Франк:

"От самото съзерцание на вечното битие и живата близост до Божественото непосредствено произтича и възприемането на Църквата като жива вселенска душа на човечеството, като съборна Личност, чрез връзката си с която ние участваме във вселенското, космично тайнство на Богообщението" (Семьон Франк, из "Крахът на кумирите")

 

До това лично (и Личностно) преживяване на Църквата като Тяло Христово Франк достига, след като първо е освободил съзнанието си от идеологическото (чрез кумирите на политиката, културата и идеологиите) преживяване на Родината:

"А в пълнотата на конкретния си земен живот ние се приобщаваме към колективната душа на Родината си, ние не само я чувстваме, но и задълбочено я преживяваме като живо същество, като родна майка, разбираме връзката на нашия живот с нейния, взаимната зависимост на нашето и нейното спасение" (пак там)

 

* * *

"...ти същата си - лес и ниви / и чак до вежди шарен шал" (Александър Блок, из "Русия")

Вселенският характер на Църквата Христова  - Оικουμενική Εκκλησία е относителен и разнолик. Той може да се изрази в стремежа и частичното осъществяване на християнска политическа и социална общност, но е по-добре да расте върху общността на единството във вяра, любов и Богообщение, защото тогава Оικουμενική Εκκλησία става общение в свобода и любов (и вяра) между личности, а цивилизацията се преобразява в култура. За последното обаче е живородно нужно Църквата да се преживява първо и главно като Съборна (Кαθολική Εκκλησία). Подмяната на съборния и личностен характер на Църквата с идеологически, политико-социален характер е престъпление срещу Тялото Христово, повторно Разпъване на Бога, подобно на това, за което пише в Посланието на св. ап. Павел до Евреите (Евреем 6:6)