"Све што имах заложив да Ти пеам под пенджери" ("Tajно моja", Тоше Проески)Два празника в тия две недели следват един след друг и в двата има радост, но и в двата има печал, дори скръб... Благовещението на Пресвета Богородица (и последвалата среща с братовчедката й св. Елисавета) и Цветница (Вход Господен) в Йерусалим, който град, при все празнуващите влизането Му там множества, Христос вече е оплакал...
...
Апостолското четиво от миналата неделя беше от Посланието на св. ап. Павел до Евреите:
"И тъй, понеже децата са същества от общата плът и кръв то и Той, подобно на тях, взе участие в същото, за да унищожи чрез смъртта този, който има властта, сиреч, дявола, и да избави всички ония, които, поради страха от смъртта, през целия си живот са били подчинени на робство" (Евреем 2:14,15)
А научавайки за своята неочаквана бременност, след дългите години на безполодие, в Литургийното Евангелие Елисавета казва така:
"Така ми стори Господ в дните, когато погледна милостиво, за да отнеме от човеците причината да ме корят." (Лука 1:25)В Стария Завет бездетността се считала за проклетия от Бога. От времето на Авраам още цялата надежда на благочестивия евреин е свързана с неговото потомство, благословия е "потомството ти да е колкото морския пясък и небесните звезди", както Бог казва още на Авраам, пък проклятието се състои в това да останеш без наследници, без кръвни потомци, "да се изгуби името ти сред народа на Израил". И в този смисъл е грях стореното от Онан, който отказвал да оплоди приетата от него в левиратен брак за съпруга бездетна вдовица на брат му, както Закона на Мойсей го задължавал, "за да не се изгуби спомена за брат му и неговото име в Израил". Онан еякулирал извън вагината й при половия акт, за да не забременее тя, та дете, носещо името на брат му, да не предяви претенции към неговото наследство за носещите неговото име деца.
Колко е важно за старозаветните вярващи "името" и защо целият Стар Завет е пълен с нескончаеми родословия, ние разбираме изцяло чак в Новия Завет, в месианска перспектива, ние разбираме, че целия смисъл на тези безкрайни родословия е да стигнат края си, да се увенчаят в Христос-Господ, в Месията. Всеки благочестив евреин, чрез името си, да "намери себе си у Него, в Месията" (Филипяни 3:9), който е Истинският Потомък на Авраам (Галатяни 3:16)
И така, неистовата жажда и копнеж за потомство е всъщност "симптом" на една вътрешна основна нужда от спасение, а по-скоро и още по-добре казано, на човешкия страх от смъртта, заради който човеците цял живот са подчинени на робство, както прочетохме в началото у Апостола - вкопчени в плътта и природата си, за да съхранят нея, търсят у нея начините и механизмите да сторят някак-си това, че и Самия Бог се опитват да ангажират, да впрегнат в това "начинание".
Богословието на Стария Завет е богословие на имената - на Божието Име Яхве, което е една най-съкровена и неизповедима тайна, чрез която Бог присъствал Надприсъствено във времето, пространството и историята на Своя Народ, както и на производните от Него човешки имена (Битие 4:26), чрез които е изповядвана връзката на всекиго едного от Народа Му с Яхве.
Но връзката с историята - спомена от Божието присъствие в живота на Бащите и преживяването му тук-и-сега чрез Пророческото слово, се превръща и във връзка с метаисторията, както и с Бъдещия Век, с есхатона, гледан по старозаветному, чрез месианска перспектива, какъвто го описва св. прор. Исая в последната третина от книгата си.
Мечтата на благочестивия юдеин е името му (чрез децата му) да достигне явлението на Бога в Лицето на Месията, да се обвърже кръвно и родословно с Него.
....
Елисавета е била укорявана от "благочествците". задето не можела да осигури чрез утробата си тая надежда за спасение, така необходима на един толкова праведен и добър човек, че и свещеник, като мъжа й Захарий. Елисавета обаче забременява и вече никой не може да я укорява. Бог сякаш отдава правото, узаконява чрез това тая "човешка религия", религия на човешко самоспасение, спасение вперено не в Небето, а в плътта и естеството, спасение осъществявано, Боже прости и извинете ме добри госпожи, от самия човек чрез "оная му работа". А нима семейства и нации не растат чрез насилие над природата в името на самата природа уж, но собствената, преживявана себично и егоистично - чрез убийства, кражби, войни и ебане?!
Че какво е сексуалният акт между мъжа и жената, ако не насилие? И тези отношения, започнали с насилие, пораждат още и още насилие, било като затвърждаване на властта на силния над слабия, било като отмъщение на по-финно, душевно и психическо ниво от слабия към силния. Жената тормози, изисква, изневерява, тя отмъщава за нахлуването в своята съкровенност, за поругаването й...
А какво е раждането, особено първото, придружено с болка, почти доближаваща родилката до смъртта, ако не насилие? И защо в Стария Завет тъй много и често се настоява, че Първородните, "отварящите утробата", принадлежат не на родителите си, ами на Бога? Не е ли, за да бъдат предпазени по тоя начин от една често подсъзнателна, инстинктивна нужда от отмъщение за причинената от тях при раждането (почти смъртна) болка на родилката?!
Но Христос е заченат безсеменно, без насилие над природата на Богородица, Христос се ражда и без да причини страдания, безстрастно. Единственото страдание на Богородица не е "от Него", ами е "за Него и по Него", под Кръста на изтезанието Му. Затова и любовта между тях е не само съвършена, но и спасителна за нас всинца.
...
Но да се върнем при Елисвета, преди да започнем тия дни нашите тазгодишни размишления върху Виа Долороса.... В случая с Елисавета, като че ли на плътта и на природата е "отдадено дължимото" отстрана на Самия Бог. Но нейната (на смъртта, на която "дължим") победа е пирова победа. По-скоро е като "победата", с която пчелата предсмъртно жили, оставяйки с жилото си и собствените си черва в плътта на Ужиления. "Где ти е, смъртте, жилото?!" ще възкликне по-сетне Блаженият Павел, разсъждавайки за спасителната за нас смърт на Христос, последвана от Собственото Му Възкресение, на нашето съвъзкръсване с Него духовно тук-и-сега, заедно със Съшествието на Духа Светаго и бъдещо материално възкресение при Славното Негово Второ Пришествие...
Елисавета е "реабилитирана" пред човеците, уж насилието е утвърдено, за да се "спаси името на Захарий" в Израил тя минава по реда си през същото, през което са минали майка й, баба й, всяка еврейка и всяка жена...
...
Но тогава иде чудото, възкресението на унизената природа, духовното и възвишение, втемеляването й в Небесата. Изтъргуваното й с дявола и неговия закон дете в утробата й заиграва при звука на Девата, на Марииния глас и се превръща в основател и първовдъхновител на християнския живот в девство, на монашеството.
Следва: Цветница
Няма коментари:
Публикуване на коментар