Странният Послушник и хамавата му котка

продължава от "Многото ми подвизи"

Едва довтасал и реших да се инкултурирам в средата. По-точно да задам, съвсем по древнохристиянски, тон и ритъм на културата самият лично и безапелационно аз!... В първия манастир, в който отидох, напих два-три пъти един послушник и един харизан. Бедните почти в продължение на две години не бяха вкусвали повече от чаша бира вечер и то извън пост... Резултатът беше, че се носеха полупияни из помещенията, докато аз изглеждах трезвен, държах се като трезвен, говорех като трезвен, но през цялото време се опитвах да не припадна. 

След това се опитах да напия мирянина управител на манастирското стопанство, един съвсем истински бизнесмен-милионер, който ръководеше станалото не съвсем ефективно по ред причини стопанство преди него, като труд-дарение. С него впрочем отначалото се опитах да се скарам, защото много обичам да се карам с хората, както знаете.

И така, изтегнати на два съседни кревата в стаята ми накрая с бизнесмена, в която първоначално се подвизавах, отворили едно мое резервно шише с калпаво бренди с аромат на шоколад, вече се готвехме да засмучем течността като уморени пчели след дългия ден в стопанството... Тогава изневиделица в 23:00 часа довтаса сам игуменът, него го изгони от стаята, а на следващия ден смених манастира, снаряжен с два-три галона бира, три буркана лютеница, пет хляба и две кутии храна за котката ми Самолетка, казваща се по онова време все още Ника, която взех от първия манастир.

* * *

През първите няколко дни се галехме с Ника Самолетката, а аз й повтарях, че е не просто най-красивата котка на света, не даже и най-красивото животно, но и най-прекрасното живо същество на планетата. А тя по цяла нощ изнасяше котешки серенади под прозореца на стаята ми и после по цял ден почти спеше, уморена от чистата ни и потресаваща любов. Вследствие на всичко това се възгордя и бързо се изкурви, както впрочем се случваше непрестанно досега с всички мои жени. Намериха се с единствения котарак на двадесет километра околовръст и се онодиха баш под едни свещени дървета на входа на малкия манастирски храм. Веднага след това тръгна към мене гузна, залитайки, със занасяща се задница.

Преустанових й хлебната диета, нали би следвало да е бременна, започнала след свършването на кутийките с котешка храна, слизайки до най-близкия град, като й купих от месарницата няколко килограма пилешки прат. Такъв съм си аз - готвя им и ги обичам (до край, че и подир края), докато те забременяват от други. Така е било, така остана и тъй ще бъде! Как да не стана монах такъв всеопрощаващ?! За друго не ставам!

* * *

- Внимавай, - изпрати ме споменатият в началото управител към новия манастир с предупреждение-завет - винаги помни книгата на Георги Марков "Жените на Варшава". В нея се разказва за един журналист, живял известно време на село при някакъв овчар, като непрекъснато му разказвал за жените си от Варшава. Накрая овчарят се обесил! 

А аз му завещах, понеже е манастирски дарител и епитроп, винаги да си спомня разказа на Бранислав Нушич "Село Ровци гради храм" и Ботйовото стихотворение "Патриот е"... 

Верен на неговия завет съм и съм много затова внимателен, когато му разказвам части от личния си живот отпреди на съжителстващия с мене човек. Но колкото и внимателен да съм, оня току се плесне по челото, па рекне: "Леле, леле! И тоя ми турил расо!"

* * *

Пуснах елегантен слух, че кметът е пияница. Защо го направих ли? За да не се маскари имиджа на Светата Църква!

Това стана ето така... Чаках първо пет дни отец-игуменът да ме навести. На шестия ден слязохме с колата до най-близкото село и си купих ракия с моя човек. Чакахме още пет дни и пак на шестия сторихме същото. За всеки случай обясних на кръчмарката:

- Абе тия мои гости в манастира, като дойдат им сервирам кафе, пък те за ракия се оглеждат, затова тъй бързо ми свършва...

А на гости най-често по онова време ми идваше кметът, пък истината е, че човекът предпочита оранжада с вафлички към кафето... 

Накрая отец игуменът дойде, ама твърде късно - на кмета вече му беше излязло лошо име.