Ционизъм и класически протестантизъм

продължава от Ционизъм и амер. протестантски месианизъм

Почти всички до една неопротестантските общности, които самите традиционни протестанти наричат култове, защото ползват само тяхната общопротестантска лексика и отчасти понятиен апарат, но съдържанието, което влагат в думите и понятията е съвсем друго, носят като проповед, насочена преимуществено или "към", или "срещу" останалите протестантски групи проюдейски практики и идеи, или откровено ционистки. 


Изключение не правят адвентистите от седмия ден, които останалите протестанти не разглеждат отдавна като нов религиозен култ, сходен с този на Свидетелите на Йехова или на мормоните, но все пак назовават с един особен термин "хетеродоксална група" - славещи същия Бог като тях, но по свой особен, не просто различен, но и категорично неприемлив от никой друг начин.

На ранните адвентисти например, група хора, събрали се на един баир в Дивия Запад да чакат през 1844 г. в "точен ден и час" Второто Пришествие на Иисус Христос, именно еврейка, която била "повярвала" в Христа, им занася "вестта", че светият ден е всъщност съботата, а не неделята и него като християни трябва да спазват. Еврейката се казвала Ракел (Рахил), а фамилното й име уви съм забравил... Тези "вести", както видяхме предния път, систематизира и превръща в стройна идеология Урия Смит... Те впрочем много обичат думичката "вести". Бог постоянно им "изпраща" и до днес "вести". Затова и вероятно не спират да четат Библията "като вестник" - едното се "обяснява" с другото, третото с петото, а "на страница 666-та в 13-и пасаж ще прочетете всичко най-ново за... Антихриста", който е естествено и безусловно, разбира се, римският папа - вчера, днес и утре, и до края на света".

А всички видове петдесятници - класически, харизматични движения и неопетдесятници, ако и да не юдействат във вярвания и практики, високо и ясно заявяват крайните си симпатии, преминаващи често в откровено преклонение, към народа на Израил, а в сегашната държава Израел разпознават не просто Божий промисъл в създаването й, но й преписват също тъй месиански характер. Най-много аплодисменти събира онзи пастор, проповедник или обикновен адепт на сектата, който успее, под звуците на песнички в еврейски аранжимент, да "проговори" в състояние на религиозен екстаз, на "език", наподобяващ еврейския - това е т. нар. гласолалия - изговаряне на звуци, които имат ритмиката и мелодиката на език, но нищо от структурата и логиката на истински такъв. Това явление е познато от древност, още от времето на изпадащите в транс и екстаз участници в елинските религиозни езически мистерии и Делфийския оракул... Петдесятниците впрочем, при това класическите петдесятници, също са гледани с недоверие сред някои крайно консервативни протестантски кръгове.

В това има много геополитика и религиозна пропагандна война. Затова и в самия Йерусалим днес израелските власти охотно разрешават на петдесятнически групи да правят огромни "евангелизационни" концерти на открито. На тези концерти петдесятниците ръкопляскат, дрънчат с дайрета и подскачат "като евреи", твърдейки че тъй проповядвали на евреите-юдеи, че "Христос е Месията", непропускайки да демонстрират възхищението си от Израел... Ние можем да се запитаме защо юдеите всячески препятстваха преди почти 2000 години проповедта на Христовите Първоапостоли в Йерусалим, макар и те да имаха симпатиите на народа и на част от управляващите еврейското общество кръгове, докато сега израелското правителство на петдесятниците сектанти им предоставя на драго сърце огромни градски площади? Но това е друга тема и тя е вече тука изчерпана.

* * *

Тази безусловна капитулация на съвременния протестантизъм пред юдаизма, стигаща даже до самопризнания в явен ционизъм, е предопределена още в самите първоизвори и корени на протестантската теология, макар и бащите на тази теология - Лутер, Калвин, Цвингли да не са вярвали, че рано или късно това ще се случи, даже да са отхвърляли тая възможност яростно и да са воювали с такава една тенденция. 

Жан Калвин например издига съвсем истинска клада - първата протестантска клада, за един покръстен еврейски лекар и теолог - Мигел Сервет, който проповядвал относно Светата Троица нещо почти идентично на старата арианска ерес (зародила се впрочем сред християните, живеещи в града с една от най-силните и свободни общности на еврейската диаспора - Александрия през 3-ти, 4-ти в. сл. Христа) и силно напомнящо идеите на сегашните Свидетели на Йехова.

* * *

Това, което за д-р Мартин Лутер е по-скоро една "нота бене", едно разтърсващо и динамизиращо вътрешно преживяване - осъзнаването със сърце и ум, че е приет и безкрайно обичан от Небесния Баща, Калвин и последователите му, особено в споровете с Яков Арминий и неговите последователи, превръщат в строго и студено изградена схоластически доктрина и идеология - учението за Божественото предопределение, за отсъствието на каквато и да било свободна воля у човека. Така Лутеровият Бог, който "обича докрай и безусловно", чрез същия богословско-философски инструментариум, даже чрез самите същи текстове, на които Лутер се позовавал, започва по калвиновски и да мрази безусловно и неумолимо, че дори има хора, които Той е сътворил без никаква друга цел, според Беза, уеник на Калвин, освен за да излее върху тях омразата си, таена у Него към тях още преди да са съществували, още от безкрайна вечност - омразата е онтологичеки вкоренена т.е. у Самия Бог, според калвинизма.

Затова и докато Лутер казвал със смях, отговаряйки на критиците си защо той, бившият августински монах, не пости: "Пия като немец, ям като бохемец", Калвин ще забрани на територията на Женева, където установява своя теократичен режим, не само яденето повече от веднъж на ден, но даже мармалада.

И столетия наред спорът ще тече между полу-предопределението (по лутеровски), абсолютното предопределение (по калвиновски) и никакво предопределение - по арминиански и уеслейански. Нещо повече, този спор ще се провежда предимно и изключително на плоскостта на логика, философия и схоластика - т.е. на основата на целия средновековен методологически теологичен инструментариум, като библейските текстове ще са само украса, почти главно декорация за тезите, изградени чисто философски и логически - "по томистки".

Личното преживяване като извор, като начало и тласък на богословстването, както е при Лутер (а и при любимите негови бл. Августин и св. Павел), у Калвин ще бъде изцяло отхвърлено в полза на "чистата разсъдъчност", последователите на Арминий и Уесли пък ще го върнат във вярата, но вече само в областта на индивидуалното благочестие и молитвата, докато теологията им ще си остане студена, сухо конструктивна и разумна.

Финалът за протестантизма като истинско и автентично "движение на вярата" май настъпва с тържеството на протестантската научна екзегетика. Няма вече личен опит, няма преживяване, а средновековната схоластика пък е убита от духа на Западното Просвещение и върху тялото на тоя Бегемот се ражда "текстовата критика", един от носителите й е евреинът Давид Щраус, той и именно започва да я прилага върху Библията.

От Лутеровия подвиг остават, сякаш отломки от разбитата врата на Витембергската катедрала, няколко текста, които протестантското богословие така и не успя да обясни - текстове от Посланието на св. Павел до Римляните. Протестантите изхвърлиха Послание до Евреите на същия този свой любим Павел, отричайки да е Павлово, а там тоя днешен християнски ционизъм е богословски и същностно, безостатъчно опроверган, Съборното Послание на Яков като "сламено", пренебрегнаха Йоановите и Петровите Съборни Послания, "забраниха" Апокалипсиса, а от Евангелията оставиха само онези пасажи и сцени, които религиозно ги трогват.

И така, протестантите са захванаха да претърсват текстуално, да анализират буквално до изтърбушване Послание до Ринляните и естествено намериха това, което си търсиха - намериха си майстора в лицето на няколко пасажа, в които св. Павел сякаш говори за вечното предопределение на евреите като Божий Народ.

Блаженият Павел, разбира се, говори за юдеите, които са повярвали в Христос и са се присъединили към Църквата в град Рим, Павел говори с условности и за тия, на които им предстои да го направят, богословието на Павел в случая е пастирско, а не догматическо, ако си решим послужим замалко с тая схоластическа по същината си подялба, защото тука Павел се опитва да помири две групи в конфликт - християните бивши езичници и християните бивши юдеи в Рим... Да използваш Павловите думи за братските проблеми между членове на една и съща евхаристийна община от нови християни - юдео-римляни и римляни езичници, едни пастирски и душепопечителни наставления, без дидактична стойност и развитие от самия Павел - нито в самото Послание до Римляните, нито където и да било другаде, за да градиш не само догмат и доктрина, но да градиш апокалиптика, че даже и есхатология, е налудничаво... 

Но на тях върви им го обяснявай! Та нали, ако разберат, че там където тъй упорито и даже неистово са търсили "догмат", такъв няма, ще вземат, не дай, Боже, да се избесят по гредите над собствените си амвони...

Следва Нееврейско четене на Евангелието