12 ноември 2015

Етнофилетизъм II част (Защото Бог Го "няма")


"Тогава на небето се отвори храмът на Бога, и се яви ковчегът на завета Му в Неговия храм" (Апокалипсис 11:19)
продължение на "Етнофилетизъм I част /масонският влак/"

При етнофилетизма, както при всяка ерес от подобен род и характер, онова, което оправдава и легализира всякакви престъпления от лично и от публично естество, е отсъствието на трансцедентен, изцяло външен за личността и общността закон, нравствен коректив и императив.

Това е самообожествяване чрез самозаконие, а не обожение по благодат.

На етнофилетизма Бог, като Законодател, не му е необходим, защото добро и зло, правилно и погрешно, вредно и полезно се определят според "нуждите на общността" и преценките на индивида - неговата логика, усещания, разбирания, интуиция.

Като всяка еклесиална ерес от ново време, етнофилетизмът е общностно и човекоцентричен, Бог не само не е цел и център в това, Него често просто го няма или присъства съвсем бегло, нейде в периферията на личния или на обществения интерес. Религиозността не е свързана, нито се определя чрез взаимоотношенията с Бога под каквато и да било форма. Това прави възможно твърдения като тези на социалиста Петър Младенов отпреди почти 25 години, с които тоя се определи като "православен атеист". Това прави възможно и неонацистите ни днес да обикалят и безчинстват по храмове и манастири, раздавайки "бандитска правда" с претенцията, че пазят и отстояват православни и църковни ценности, без да ходят на Света Литургия, без да се причастяват, изповядват, без да знаят в личния си живот и политическата си обществена кариера друго като мотив, освен личния интерес.

"Ако няма Бог, тогава на човека всичко му е позволено" е написал Достоевски, а аз ще си позволя да добавя - "...тогава и религията се превръща в инструмент на идеологията за всякакво лично и публично безчинство и безчестие, спирайки да бъде не само мистика, но дори и каквато и да било религиозна философия или поне чувство".

Моите приятели, говоря тука за богослови, свещеници и даже епископи за съжаление, са изкушени от немислие, от страх дори да помислят, да анализират реалността и собственото си поведение в нея. Отсъствието на трансцедентен източник на морал и закон ги прави неспособни да преценяват събития и явления... Те ми обясняват - "Да, еди-кой-си постъпи така и така, обаче той иначе е свестен човек и ние го обичаме, познаваме го лично и макар да извърши това или онова ужасно нещо, ние вярваме, че ще направи и други неща, добри и правилни..."

Тук в "услуга" им иде една специфична псевдодуховна и псевдосветоотеческа конструкция - да не съдим, за да не бъдем ние съдени, твърдението, че само Бог е Съдник и че, ако ние започнем да преценяваме и отсъждаме, ще Го разгневим, изземайки правомощията Му. 

На същото място обаче, в Евангелието на Матей, където Христос говори против осъждането, като сравнява хулата и съденето на ближния с човекоубийство, Той казва, че онзи, който го прави - хули и нагрубява ближния си, се "излага на съд", подхвърля себе си на осъждане, попада под осъждане. Но осъждането не е се случва някога и някъде далеко, чак на Страшния Съд лично от Бога, ами първо в събора (пред синедриона), започва от тук и сега  - Матей V-та гл. Така Иисус обяснява смисъла и процедурите от Мойсеевото Законодателство, а когато в XVIII глава на същото Евангелие говори за това как нещата трябва да се случват в Християнската Църква, Той следва рамките и логиката на Мойсеевия Закон, само че, добавя, че при църковната процедура инициативата трябва да е лична - "Ако братът ти съгреши против тебе..." - изобличението  трябва да стане първо насаме, после пред още двама или трима свидетели и накрая този човек да бъде отведен пред Църквата (събора), където да има отсъда. Т.е. Господ Иисус Христос говори и наставлява против индивидуалистичната, самочинна осъда, а не против отсъждането. А ние пък, по светоотечески, трябва да осъждаме греха, а не човека, да не му спестяваме истината за делата му, без да предопределяме вечната му участ като личност.

Ние обаче не следваме тоя ред - нито Евангелския и Апостолски, нито дори Мойсеевския, защото сме изгубили трансцедентния източник и легитимитет на Закон и етично-нравствен императив, затова и се плашим от относителността на собствените си преценки, затова и не пристъпваме към отсъдата. Мойсей и Пророците, Закон и Евангелие са подменени от "доброто и полезното" според нашите идеологии или според нашите лични чувства и преценки. Така убийства, кражби, погроми и издевателства, гешефти и комплоти в самата Църква, всичко, което един нормален човек стряска и погнусява, може да мине покрай нас, че и през нас самите, без дори да одраска съвестта ни... 

Д-р Мартин Лутер пред съда на Райхстага във Вормс казва  в очите на папистите и на Императора: "Моята съвест е очарована от Божието Слово! Тук стоя и другояче не мога, Боже помогни ми!", на подобно място и в подобна ситуация ние бихме казали друго: "Моята съвест е омагьосана от обърканите ми чувства и абсолютна неориентираност. Ще застана, където ме сложите вие, Боже, мълчи, не ме обърквай още повече!"

* * *

Етнофилетизмът не е някаква екзотична ерес, която да обсъждаме на научно и богословско ниво, някаква "гръчка шмекерия", която някой нявга си измислил, за да ни прави напук. Той е реалност, която тръгва от самите нас, върху нашите пороци, страхове и страсти расте, а сетне и сам ги храни. Той е там, където Божият Закон е подменен от самозаконие - индивидуално или обществено, където Църквата е претворена в Глутница.

Няма коментари: