Дядо
Клаус... почина. На мене може и да не ми е съвсем смешно, но на вас ви
позволявам да се смеете. Защото почина по наистина забавен начин и съвсем в
свой собствен стил, уникално
и неподражаемо.
Умря в
клозета, докато резглеждаше бутилка с испанско вино. Слязал е до избата рано
сутринта, взел е шишето с испанското вино и по пътя за стаята си, дали защото
го е напънало, или е решил да седне да си почине малко, разглеждайки виното, влязал
в клозета. Дали го е гледал, за да му се наслади визуално, преди да го отвори,
или за да се увери, че ще ми подари нещо наистина хубаво, ако е било за мен, не
знам.
Факт си беше, че тапата си
стоеше в неразтрошеното гърло на бутилката, заедно с найлоновата опаковка около
него.
Събуди
ме трясъкът от строшеното стъкло върху плочките, защото клозетът е до
моята стая. Отърчах вътре моментално, буквално по гол гъз, защото спя гол. Не
беше заключил отвътре вратата дядо Клаус, защото за разлика от повечето си
сънародници, мразеше да се заключва изобщо. Гледахме се двамата известно време с
широко отворени очи – неговите изцъклени, моите ококорени. И двамата по гол гъз
– аз прав, той седнал, аз жив, а той умрял, стъпили върху локва кървавочервено испанско вино. Беше почти като картина на Салвадор Дали, дето нарисувал майка си чисто
гола, заради което баща му го спукал от бой.
Напуснах
Везел още привечер и така се озовах в къщата на Хобита Карол и дебелата му
болна жена. Двамата на по около 70 години. Големи проклетници и двамата. В
Мьорс, на около час път от Везел.
Защо
ги наричам хобити ли? Ако сте чели „Властелина на пръстените“, сигурно помните,
че в домовете на всички хобити всичко е подредено и премерено до последния
милиметър. Така беше и тук. Всяка голяма, средна или малка „простотия“ – от
индийското орехче до прахосмукачката, имаше своя малка, средна или голяма
дървена, желязна или пластмасова „къщичка“ и над всяка „къщичка“, ако щете
вярвайте, имаше собствена лампичка. Защо имаше лампички ли? Не знам, вероятно
за да ги намира по-лесно Карол на „точните им адреси“ в тъмното. Така аз преживях цяла
седмица в царството на строго подреденото безумие.
Добре
поне, че Карол, за разлика от злата дъщеря на добрата баба, при която бях в
началото, не придиряше твърде за разделното събиране на боклука... Онази грозна
откачалка впрочем, която никога не беше пушила цигари, изпадна в огромно
затруднение и почти в шок, опитвайки се да разреши екзистенциалната дилема къде и как да се изхвърлят празните ми цигарени кутии. Самата кутия,
разбира се, в кофата за хартиените отпадъци, найлоновата й опаковка при
пластмасовите отпадъци. Най-много се затрудни, докато разреши въпроса
вътрешната част на опаковката от хартия ли е или е от пластмаса. За да спестя
общите главоболия, аз запалих тая част пред очите й, за да види, че това е
хартия. И тогава се включи водната противопожарна инсталация в къщата, та
всички вътре се намокрихме като кокошки. Но поне въпросът се разреши!
Първото
нещо, което този идиот Карол настоя да уточни още от самото начало, беше че в
неговата къща по клозетите му всички мъже трябва да пикаят седнали. Имитираше
възмутен някакъв поляк преди мене, който му заявил категорично, че това няма да
стане, защото е поляк, а не полякиня. Карол го имитираше как грозно пикае,
смятайки че в това се състои мъжествеността му. Хващаше в шепа пред чатала си
въображаем хуй и започваше да го върти и размахва, докато уж пикае, сякаш е
пожарникарски маркуч. Реших, че няма защо да му обяснявам на ненормалника, че
пикаещите прави мъже не си размахваме хуя като диригентска палка, защото ако
така пикаехме, редовно щяхме да си опикаваме не само дрехите, но и лицата...
Полякът
впрочем не само не приел да пикае седнал, ами в нощта срещу тръгването си се
изпикал в голямата саксия с фикуса му в неговата спалня, след като се натряскал
с цялото му шише кафяв кубински ром, което откраднал от избата и което Карол от
двадесет години пазел за изключително тържествен случай. Вероятно за
собственото си погребение... Полякът не просто влязал да му опикае фикуса, ами
даже на влизане светнал лампата в спалнята, за да види по-добре фукуса, а
събудилият се Карол в 2:00 посред нощ да види пък него. Като ми разказа
историята, Карол ме попита какво значи „дупе“ на немски, защото полякът, докато
пикаел, го гледал право в очите и му повтарял нещо на полски, в което много
пъти се споменавало някакво дупе.
Аз
направих нещо още по-хубаво на тръгване, измих си гъза след изсиране в мивката,
в която жена му си мие след всяко ядене изкуствените зъби, поставяйки ги в нея.
А той с очите си го видя това, защото имаше навика да влиза рязко в клозета всеки път ужким по грешка или от невнимание, докато си вътре, за да е сигурен,
че в къщата му всички пикаят правилно.
Това
сторих, заради 23-годишния полски младеж, който дойде да ме смени при моето
заминаване. На петата минута след началото на опознавателния разговор с Карол,
момъкът изхвърча от къщата при мен на двора целият почервенял и псуващ:
- Този
немски кретен ме кара да пикая седнал, като да съм някаква курва!
Потупах
го успокоително по рамото и му рекох:
- Почакай
малко, аз сега ще го науча него на ум и разум!
И
влязох в клозета да се изсера. Не ми се сереше особено, но се насилих,
предварително изпих две кафета даже за целта. След като си избърсах с тоалетна
хартия задника, се нагъзих прав пред нисичката малка чешма, оставил бях нарочно
вратата отключена. Пуснах водата и запях високо и ясно: „Дойчланд, Дойчланд
юбър алес, юбър алес ундър верт!“ („Германия, Германия над всичко, над всичко
по целия свят“), а тази част от химна им, както преди това разбрах от Карол,
била забранена и забравена според думите му) Карол дотърча тутак си да ме сгълчи,
нахлувайки в клозета. Но щом ме видя весело и безгрижно да си мия задника в
мивката, в която жена му си търка и плакне изкуственото чене средно по 15
минути след всяко ядене, се вцепени и онемя. Едва след около двадесет секунди
успя да изкрещи:
- Швето,
– така ми казваше, щото не можеше да произнесе „Светльо“ – Вас махтс!? / „ Какво
правиш!?
- Светльо
съм, - рекох му спокойно, неспирайки да си плискам гъза – съкратено е от
Светослав, не съм нито Цвето, нито Чвето, нито Швето, още по-малко съм Шветлю,
както ми викаше навремето една луда и сополива варненска съботянка, дето не
спираше и да кашля, а швестер впрочем тука си само и именно ти.
- Вас
махтс!?! – викът му премина в кресчендо.
- Путсен
анус, майн либлих хер, ауф дер шайсен! / Мия си гъза, любими мой господине, от
лайната!
Не ме
погледна, ни ми продума повече. Заключи се в спалнята си с фикуса. Дори не
излезе да ме изпрати и да ми рече „Сбогом“ на заминаване, което ми позволи да
отмъкна от шкафа му половин хляб и щафета с лебервурст от хладилника за по път,
заедно с бутилка червено вино от избата.
* * *
И
действително се убедих, че за тези хора храната е вяра и бог. Те живеят заради
нея. От предния ден започва да се обсъжда какво ще се готви за следващия. Оглеждат
се в интернет рецептите, планират се и се изчисляват продуктите. Всеки казва
какво и колко смята да изяде, за да бъде изядено всички до трохата. Чиниите при ядене щателно се обират и буквално остъргват с нож и вилица от всяка троха и капчица
сос. В тенджерата или тавата не бива да остане нищо, за да се изхвърли... В
това отношение г-н дядо Клаус, Бог да го прости, беше изключение. Веднъж
изядохме заедно пиле и половина с общо една филия тънък възчер хляб двамата
заедно, изпечено от мене на фурна в бира, намазано с чисто краве масло. Клаус остави
едното бутче за накрая. Мислих си, че ще го лапне за десерт. Но щом стигна до
него, Клаус го улови и замери с него котарака си Фритц. Уцели го точно между
очите. Фритц подскочи с четири лапи едновремено, сетне се метна върху завесата и
по нея се покатери върху гардероба, където се скри уплашен.
- Нов е
в къщата, - промърмори Клаус – още не сме се опознали, та се стряска излишно...
* * *
У нас,
както знаете, малките деца и жените „акат и пишкат“, а мъжете „серем и пикаем“.
При тях не е така, там всички, без разлика от пол и възраст, имат „аки и пишо“
– „кака и пипи“.
Веднъж
катетърът на жена му на Карол нещо се проби. На сутринта целият под край
кревата й беше в пикня. Карол започна старателно да подсушава и мие, повтаряйки
гневно:
- Шайсе,
шайсе, алес ин пипи! / Лайно, лайно, всичко е напишкано!
Реших
да не го осветлявам какъв културологичен парадоскс е събрал само в едно кратко
изречение.
* * *
Пърдят
постоянно, по всяко време на деня и без притеснение, сякаш правят
най-нормалното нещо, подобно вдишването и издишването или пиенето на вода. Няма
значение в къщата ли са или извън нея, сами ли са или в компания, даже докато
се хранят. А в пръднята им няма никакъв финес. Няма да си понадигне, докато е
седнал, левия крак от стола, сбръчквайки като нас дясната лицева буза, все едно
в нещо се прицелва с пушка. Няма и да се понапъне да удължи пръднята си,
придавайки и разнообразие във вибрацията и звуковите оттенъци. Седнал ли е,
леко се понадига изцяло над стола, уловил се с две ръце за масата и просто се
изпърдява. Върви ли, пърди даже, без да се поспре. През ум не му минава да те
погледне сконфузено и извинително, камоли с думи да се извини.
Карол
и бабата бяха старци, разбира се, ядяха по малко и все здравословни неща, нищо
мазно или люто, затова и пръдните им не миришеха никак. Но аз реших да им дам
хубав урок. Предната вечер се натъпках със салам, три вида сирена с чесън и горчица,
изпих и две бири. Бирите бяха тъмно пиво с карамелен вкус, защото реших да си
ароматизирам пръднята – лайно без карамел или канела е като проституиращ
циганин травестит, без скъп парфюм, ще знаете. С две думи – приготвих за това
мило семейство тържествената си пръдня! На сутринта нарочно се въздържах да не
се изакам преди закуска, за да не се обезсили от това хубавата ми официално
запознавателна пръдня. И преди да седна на масата, както си бяхме всички
заедно, се изпърдях като кон.
-
Екскюзе
моа, силь ву пле! – рекох.
-
Ви
бите? / Какво моля? – попита Карол.
-
Карол,
това не знам какво значи, но май беше на френски – обясни му бабата.
Десет
секунди по-късно Карол си намери повод да напусне бързо кухнята, а тя започна
да кашля и да си бърше с носна кърпа насълзените очи, нямаше как да го
последва, защото беше в инвалидната си количка, а тоя по-скоро би умрял,
отколкото да се върне в кухнята, за да я изведе от там и нея..
Били
културна нация, моля ви се! Та при нас и най-дивият циганин има възпитанието,
пръдне ли, да се извини на развален български!
И
докато сме на темата с пръднята, няма да пропусна да ви разкажа какво се случи
в един магазин пак рано сутринта в България, преди да замина. Влязох в магазина
и ми се припърдя зверски. Не знам защо реших, че вътре сме поне пет души, освен
продавачката, така че, пръдна ли „тихомълком“, мога да се правя на „две и
половина“, приписвайки делото на всеки един от останалите. Пуснах си пръднята
да се рее безметежно под тавана „по терлички“. А в кварталния магазин се
оказахме всъщност само аз, продавачката и едно около седемгодишно момиченце,
което би могло да се изпърди така ужасно, само ако предния ден е изяло наведнъж сурова починалата от три дни непогребана своя баба. Засмърдя
отвратително точно, когато застанах на касата. И реших да изманипулирам малката
ни компания с искреност:
-
Извинявам
се, аз се изпърдях!
-
Е, не
можа ли да я свършиш тая работа отвънка?! – сопна се продавачката и запуши с
пръсти нос.
-
Сега
ми дойде, да не мислиш, че тия работи ги планирам!
...А
ако бяхме в Германия! Ех! Циливилизацион! Пърди където и колкото и щеш! Отказвай да се къпеш, защото си пестящ водата еко-активист и смърди, ако щеш,
на разложени мъртви таралежи! Важното е да не пушиш цигари! И никога да не пиеш
повече от една бира, при това в никой случай през деня и без компания.
* * *
Някои
от готварските им рецепти, които нам се виждат странни и неприемливи като вкус,
се оказаха не лоши. Разбира се картофени кюфтета в сос от ябълково пюре отказах
да опитам. Но опитах маринована и пушена херинга в млечно-майонезен сос с
кисели краставички и добавено кисело мляко. Хареса ми определено. Като опитах
херингата така у семейство Хобитови, разбрах грешката си, дето изцедих у дядо
Клаус пържената херинга от около 30-сантиметровата консерва, в която беше
накисната в силно кисел сос. Тази пържена херинга тогава ми излезе през носа.
Цял ден сетне, пръднех ли, трябваше да си бърша задника! Възкиселите сосове
всъщност притъпяват мазнината на тая свръхмазна, особено пържена, но много вкусна северно-морска риба.
Абсолютно
всяка сутрин точно в осем часа без тридесет секунди Карол влизаше в спалнята на
жена си заедно с мен и я чакахме да се събуди. Абсолютно всяка сутрин, точно в
осем часа и три секунди, тя се будеше от камбанения звук на единия от многото
стайни часовници с думите:
-
Ах,
музика!
„Това
може да е музика – казвах си аз наум – само в болната ти германска дебела
кратуна!“ Но Карол не мислеше така, усмихваше се и после се... здрависваха,
обръщайки се един към друг по фамилии – тя беше запазила моминското си име и
след брака:
-
Здравей
К-e! – казваше тя.
-
Здравей
М.! – отвръщаше той.
В
началото мислих, че това е някаква тяхна шега, но ден след ден се повтаряше
едно и също и разбрах, че този ритуал тия го приемат абсолютно насериозно! И
като споменах часовници... Господи, Боже мой, във всяка стая, включително в клозета,
имаше от три до десет часовника. Всичките сверени и почти всичките работещи – по
мебели и шкафове електронни, по стените механични. По стаите имаше и старинни,
с допузи или със склуптури. Последните представляваха украса, а някои се
използваха като мебел. Тракаха, скърцаха, звъняха и бумтяха, дявол да ги вземе,
едновременно! Ако не бях луд, щях да се побъркам.
За
една седмица веднъж го видях да проявява нежност, докосвайки я по бузата. Тя
пък веднъж откъм гърба му се пресегна и го ощипа по ситния кльощав гъз с
думите:
-
Майн
клайн! / Малък мой
Първоначално
подскочи като попарен и ме изгледа гневно първо мен. Но като видя, че не се
кискам, се успокои. И наистина му прилягаше последното обръщение, защото
телесно се нанасяше около три пъти в нея. Даже седнала в инвалидната количка,
изглеждаше до него внушителна.
* * *
Заслушах
се в лексиката им... Гласе е чаша нали? Да ама с течение на разговора „гласе“
си става директно „чаша“, отпуснат ли се да говорят.
- Добже
е старогерманска дума – заобяснява ми оная веднъж – и означава „добре“, „гут“,
„зер гут“.
- Добже,
- заобяснявах й аз пък – е на чист полски език и означава именно това. На
останалите славянски езици е „добре“ или „добро“.
Само на руски е „ладно“ или „хорошо“, като последното на украински е „гарно“, а
„харно“ на български.
- Не е
вярно, - възразяваше уверено – баба ми я употребяваше тази дума „добже“, а тя
никакъв друг език не знаеше и никога даже не е напускала Мьорс!
* * *
Ех, не съм вярвал, че тъй ще се радвам на искрящата и неподравена
българска простотия в автобуса от Дортмунд за Варна! Сърцето ми уми, душата ми
очисти подир този месец в царството на взимащата се адски насериозно германска
лудост. Превивал съм се и съм се давил от смях на седалката почти през
целия път.
Шофьорът и стюарда се оказаха врачани. Докато излезем от Дортмунд
(а от Дортмунд до Щутгарт в автобуса бях единствен пътник аз, през десет минути
спирахме, за да пушим по цигара до автобуса, а те да коментират злобно
минувачите и току да се заяждат с любопитните.
- Гледай
го бе, - закоментира шофьорът някакъв немец, който се приближи да попита какво
значи надписа на кирилица на бележката на стъклото, че в автобуса се пътува
само с маски – държавата му осигурила всичко, а тоя само яде и сере! Като тия
пилета са, дето ги гледаме за месо! Ако дойдат да поживеят в нашата мизерия, ще
измрат като мухи.
Немецът
се усмихва лъчезарно, вярвайки че по негов адрес звучат някакви много мили
неща, а нашият към него троснато:
- Вас
зеен / К‘во зяпаш / бе, керкенез!?
Хм,
„зеен“... А не казваме ли и ние в Бългаия, че отвореният широко прозорец или
врата „зее“??
Като
се качиха от Щутгарт други пътници за България, чак тогава тия двамата
започнаха уж да бързат, че изпускали графика и да съкращават почивките. Само по
една бира в ръката му липсваше на тоя весел врачански автобусен екипаж.
На
Карлсруе се качиха малко „стадо“ с български лелички, прибиращи се за отпуката
си в България и настана страшна гюрултия, започнаха поголовно а се запознават
една с друга и да се здрависват, пищейки чак от смях и радост, задето се виждат най-сетне сред българи, та чак шофьорът
се принуди да ги надвика, за да млъкнат...
Българите,
където и да са, видят ли се с пари и време, отправят се веднага, поне замалко,
обратно. Хората ходят на непознати места в отдалечени световни кътчета, за да
ги видят, за да казват, че са били там. На нашите обаче не им пука от Индия или
за Амазонка, болят ги генеталиите за Ниагарския водопад или за Скалистите
Планини, а Гранд Каньон им е през гъза. Куфарите, сакът и билет за влака за...
Етрополе. Какво да я правиш, хубава или лоша, Родина е, Отечество!... Да слезеш
на Централна гара в София, па да се набуташ в подлезите под нея да си търсиш
баничка с гренясало олио печена за 1.35 лв. Па да дишаш с цели гърди родния
въздух там с аромат на лайна, пикня и изпотени задници и да се радваш, радваш,
радваш като невидял, като удавник, в последния миг добрал се до въздух...
Тук
си се учил да сричаш, мамка му и да си пееш песните – и нежните, и юнашките. А
тя. ако е лоша Родината, ний щот‘ сме па много ‘убави ли?!
Софиянката
Не
беше гастърбайтерка. Ами се запознала чрез някакъв сайт за запознанства с някакъв германец от Карлсруе, който я
излъгал, че е ерген и необвързан. Били се влюбили, според нея и тя веднага
„запалила чехлите“, за да иде да се видят. Оказал се женен. Това й споделил,
след като цяла нощ я чукал в някакъв хотел. На сутринта си обул гащите и й
съобщил, че е женен с две деца, че може да й намери работа и евтина квартира, в
която да остане, за да се виждат два пъти седмично. Качи се при нас в автобуса
разплакана. Бедничката, сигурна била съвсем допреди малко, че ще се задоми
щастливо в Немско и докрая на живота си няма да е нужно да работи. Изтеглила
„бърз кредит“ за билета дотам и едва й стигнали парите за билет наобратно.
Хлипаше, ядейки купените с последните пари от някакъв супермаркет соленки...
Жените в предната част на автобуса започнаха да я утешават, а мъжете отзад едва
успявахме да устискаме смеха си. Пръв аз не издържах и половин минута по-късно
направо ревнах от смях, който се оказа заразителен.
- Мъжка
ви работа, засрамете се, всичките сте еднакви, а женицата страда! – викна една
габровка и ни пресече веселбата.
Народът
ни с едно е уникален. Можем да седнем пред съвсем непознати хора и
чистосърдечно да си разкажем най-големите простотии от житие-битието, за да
намерим известно съчувствие и съпричастност или просто публика. Достатъчно е
само да седиш с нас и да слушаш внимателно, можеш да чуеш невероятни неща, от
които да се пръснеш от смях. Къде ти това в Германия?! Там мълчат или
разговарят за времето, всеки вътрешно втренчен в задачите и в работата си. А инак
са „много социални“ – непрестанно си кимат непознати по пътя за „добър ден“, но
без думица да обелят помежду си.
Габровката
Тя влезе с някакъв свой по-млад колега, който сетне се оказа родният й брат. И
моментално се развика радостно, запознавайки се наред с всички, даже с
циганките. Шофьорът, както казахме, й рече да млъкне или да се премести на
задната седалка.
- О, аз
веднага започвам да спя!
И след
като го изрече, не млъкна чак до Австрия, където най-сетне родният й брат й
шибна един звънлив шамар. Това се случи буквално докато пиша тези редове, ето
тъй:
Австро-германската
граница, целият автобус е потънал в сън, освен мен и шофьорът, слава Богу. А тя се надвесила от своята седалка
назад към брат си и го пита:
- Що не
спиш, какиното?
Около
пет пъти.
След петия
път Какиното се събуди. Човекът беше си понесъл с ръчния багаж цяла възглавница
само и само хубаво да си поспи. А тя:
-
О,
ама ти спеше ли?!
Какиното
не й рече нищо, а просто и отвъртя такъв шамар, че всички почти чухме как й
дрънчат очилата поне три секунди подир плесницата.
Габровката се оттегли най-отзад и се разхлипа. А Софиянката като в транс повтаряше:
- Аз мислих, че всичко е по любов, а той накрая и пари ми поиска!!
Всички в автобуса вече се давехме от смях. Дори шофьорът отби встрани от пътя да спре автобуса и се хвана за главата с две ръце, тресейки се от ням кикот.
Следва продължение: "Циганите в автобуса"
Варна, 18.10.2021 г.
