"Зависимостта" в блог "Богословие" 

 В блог "Лирика" - "Остана ми една забава"

 Философските статии на Дiана Харчук ТУК

12 септември 2015

Огледалото (Ползата от отец Божидар Главев)


Ако ще претендираме и ще се стремим да правим богословие, свързано с църковността и нейните проблеми, ние трябва да се занимаваме с въпросите, които занимават хората в Църквата, без значение богослови ли са те или не. 

Но ако превърнем богословието в средство за интелектуална комуникация в подбрана наша си компания от „специалисти”, неизлизащо като теми и проблематика извън компанията ни по-далеко от тесен кръг наши адепти, сме обречени на сектантщина, независимо кой или какво ни легитимира в нашия труд, според нас си.

Хората се интересуват от въпросите, които отец Божидар повдига в сайта си "Бъди верен" и тъй като неговите отговори, макар и неверни, според мене, са единствените смислени и последователни, дидактично насочени отговори, които въобще някъде получават, за тях учителят е той, а не ние, независимо колко богословски конференции сме посетили и в какви чуждестранни и домашни семинари сме участвали.

Ние трябва да благодарим на отец Божидар, задето вербализира по един или друг начин циркулиращите в Църквата страхове, настроения, подозрения, нищо, че го прави като слон в стъкларски магазин и твърде често самонадеяно и некомпетентно, защото след тези няколко десетилетия на отсъствие на какъвто и да било църковен диалог, не сме в положение да избираме с кого да диалогизираме. Ако имаме кураж и дръзновение, ще се опитаме да отговорим на предизвикателството на Главев, както аз, според скромните си сили, се опитвам да правя от години многократно*, а богословът Венцислав Каравълчев в сайта Двери бг. пък стори това великолепно по един от въпросите, които Главев повдига – за разликите в Стария и Новия Богослужебни календари...

Силите ни обаче свършиха дотук – Венцислав е един изключително задълбочен и ерудиран църковен историк и можа да коментира темата от своите си тясно специализирани позиции, аз пък съм „клъвнал от тук-таме” – от всичко по малко, отнейде повече, от другаде не много, но от никъде достатъчно. Останалите сред нас нямат или компетенцията, независимо с участието си в колко семинари се „праскат”, или нямат волята и интереса да го правят.

Затова предпочитаме да притискаме митр. Йоаникий – неговия Архиерей или да му затвори устата, или да се дистанцира от него, или най-малкото да се прави, че Главев не съществува... 

Обаче не бива тъй... Братя, не чупете огледалата!

Непоискана защита за отец Божидар Главев


Мили мои приятели, вашите приятели, слава Богу не и общи наши, газиха в кръв из епархии и манастири (като любимия ви поп Силвестър), а някои от тях и в собствените си лайна, като любимия ви епископ Сионий, но вие не обелихте и думица по техен адрес, не коментирахте делата им, не ги изобличавахте, не протестирахте. Защото морални уроди като тях, хитри, цинични и безскруполни, знаеха как да ви гъделичкат по интелектуалните топки, които отдавна за друго нищо не стават, освен за гъделичкане... 

Един цитираше Флоровски, друг Майендорф и така купуваха вашето снизхождение... Те знаят, че вие се изживявате като най-здравата и окатата част от БПЦ, заради „хубавото богословие”, което ужким „развивате”. Отдавна съм ви казал, че не развивате всъщност нищо, ами папагалствате, но това е друга тема и хайде да не я подхващаме пак...

Когато еп. Игнатий Карагьозов от Сливен започна офанзива срещу поп Силвестър, задето е купувал изборни гласове за еп. Сионий при изборите за митрополит във Варна и Велики Преслав, започна и да получава серии от заплахи по телефона срещу себе си и своите близки. Наложи се Игнатий да се „скрие” в Кипър. Но вие не бяхте и от това доволни, вие призовавахте, вие изисквахте синодът и митрополита му да го довлекат, ако трябва и за брадата от Кипър, за да го линчувате... И ни дума, ни вопъл, ни стон по адрес поведението на Силвестър... Е, вие ли ще ми говорите, че сте воювали и воювате срещу задкулисието и машинациите в БПЦ?! Моля?!?

Сега се надпреварвате в риторика срещу офикията на свещ. Божидар Главев от Сливенска епархия, задето са го възвели в протойерей. Извинете, но ако отец Божидар беше чак такъв дявол, нямаше да го подкрепя тъй всеотдайно попадията му нали? А на вашите приятели, мили мои приятели, попадиите им къде са?... Първо митр. Йоаникий е направил свещ. Божидар Главев протойерей, а не сайта му „Бъди верен” и второ този сайт е на сем. Главеви, нито е на БПЦ – Патриаршия, нито на Сливенска митрополия, даже не претендира да е енорийски или да е свързан с прицърковно сдружение или фондация, не носи ничие друго „благословение” и никой друг не го легитимира, освен отец Божидар като духовник и човек.

От отец Божидар аз лично съм получавал обиди и подигравки, каквито повечето от вас не са, защото и рядко си позволява да обижда лично. Защо мене е обидил (не съм му останал длъжен де) си е негова работа, щом го е направил, сигурно е намерил своите добри основания, както и аз впрочем моите си... Аз обаче настоявам, че въпреки всички неща (по-голямата част от нещата даже в сайта му), които смятам за неуместни, неверни, дори на моменти изключително вредни, невежи и глупави, той има правото на свое богословско мнение. Нито догмат някой поставя под въпрос, нито каноничността, нито Светата Троица хули или Богородица и светците. Служи Света Литургия и се стреми да проповядва и да обгрижва православните християни на територията на поверената му енория.

Но, казвате вие, поставял под въпрос светостта на някои новоканонизирани светии... А да ви питам пък вази аз – какво ви пука за тези светци? Защото не виждам да ви пука. На делата им ли подражавате, живота им ли следвате във вашия живот? Не. Ползвате ги за патерици, за подплънки по-скоро, за да компенсирате с трошиците усвоено от тях „богословие и святост”, усвоено най-вече на просто ментално ниво, умствените си и личностни дефицити, да. Лицемери такива, дето като книжниците и фарисеите от времето на Иисус зидате пророчески гробници и ги украсявате, сякаш почитате пророците, кой наистина хули светиите - вие или отец Божидар?!

Отец Божидар пише добре, отец Божидар мисли добре. Твърде горещ ум има, затова и често залита, млад е, затова и когато го изобличат, вместо да се замисли, се ожесточава, обаче е в пъти по-стойностен мислител и човек, включително съпруг и свещеник от тия, на които вие не давате и косъм да падне от главата им, защото добре умеят да ви гъделичкат...

Кога отец Божидар изрева, че е останал без пари, макар и за разлика от поп Евгений Янакиев да служи в селска енория по периферията на епархията им?! 

А на Евгений брат му Силвестър е същинска мутра, държащ заведения на центъра на Сливен, търгуващ с големи ставропигиални манастири, отделно от това те и двамата са свещеници в централни сливенски храмове, самият Евгений без богословско образование при това. Защо Силвестър не помогна на брата си, ами и двамата просят непрестанно като изпаднали мангали на Софийската гара?! Колко пъти слушахме и четохме, мили мои приятели, вашите приятели да се оплакват по телевизии и вестници, че пари нямали? Колко пъти Евгений врънкаше християните чрез разни медии за пари, щото покривът на къщата му тече?

Вие обаче си избирате другарите не според евангелски и общочовешки критерии и ценности, ами според способността да ви гъделичкат топките, защото явно сте като тях същите, но без тази им дързост – да бъдат безобразни. Обаче уви, образът, който пазите, е просто кух имидж.

Свърших.

11 септември 2015

Йонатан (Женска песен за нашето поражение)


на Милена

Какво ме питаш? За Славното Христово Второ Пришествие ли? Кога ще бъде или пък как ще дойде? Ще ти кажа за него, но ще ти разкажа и още за Божията Женственост, за която отдавна искаш да научиш повече... Пришествието е събитие, което се случва всеки път, щом Той дойде да постои с нас, макар и за малко... Това „малко” обаче не е всъщност никак малко, защото, Љубави моја, седмица, ден, час с Него, не са време, а са Благословена вечност... Затова в Литургията възпоменаваш „Смъртта, Гроба, Тридневното Възкресение”, но заедно с това и „Славното Негово Второ Пришествие”. Възпоменаваш „спомен и от Бъдещето”, защото това вече не е бъдеще в своя собствен смисъл, определен чрез време, материя и пространство, ами е събитие, в което току що си участвала.

Именно Второто Пришествие бележи и конституира случващото се пред Светата Чаша, когато се причастяват деца, жени и мъже заедно, като Едно Тяло, без никакво разделение на пол, етнос, раса, класа, ние сме във Вечността, в която по думите на Свети Павел, не съществува „ни мъжки пол, нито женски, ни гърци, ни турци, ни беден или богат, ами всички ние сме Едно Тяло – Неговото”. На ония пък, които точно в този момент се опитват да ни върнат към „стария ред”, подреждайки причастниците според пол (първо децата, после мъжете и накрая жените) или според време (кой кога се е изповядал) им казвай с усмивка, защото усмивката най-силно обърква: „Не отделиха ли преди малко, по време на Проскомидията, за Пресвета Богородица първо от Агнеца – частица от хляба, приготвян за Възношението? Това не значи ли, че Първо Тя, Жената, сяда на Трапезата Господня?”...

Да, ако в Царството Небесно влезе някаква женственост, тя ще е само женственост като тази на Богомайката – женственост, заради своя Съпруг и заради Сина им, както и ако там ще има някакво мъжество, то ще е Мъжеството Христово – мъжество заради Бога и Истината.

Ако тази женственост обаче е вечна, значи тя е споделима от всички, затова и Бог ни се разкрива като женствен (с такава женственост) – доверчив, раним, уязвим, кротък – най-вече на Кръста и в Своите жестове и дела на благодат и в Стария, и в Новия Завет... 

А нима е „мъж” св. прор. Осия, който докрай търси и вечно прибира невярната си съпруга Гомер? Ами Йонатан, праведният и добър син на „мъжкаря” цар Саул, „мъж” ли е, като се отказва предварително от трона, чийто пълноправен наследник е, в полза на Давид? Саул в гнева си му рече, че заради това той е „срам за майчината си голота”, че не е никакъв мъж. Давид обаче му каза друго, каза му, че неговата любов превъзхожда „любовта на жените”, че е бил той именно „желан от него”, „рачителен”, според превода на П. Р. Славейков, т. нар. "протестантски превод" на Библията.

Хубава е тази стара дума – рачителен...

В южнославянските езици често „к” преминава в „ч” или „ћ”, защото те словосъчетания като „ки”, ке” в началото или в края на думите не изтърпяват лесно. И ако се срещат все пак такива, те са или единични изключения, или турцизми. Опитай се да кажеш „ки” или „ке” и ще видиш, че за да го кажеш, изнасяш езика си напред за „к”-то, сякаш се опитваш да кажеш „ч”, „ќ” или „ћ”, докато за „ка”, „ко”, ку” „к”-то се изговаря леко, гърлено, както и трябва да се изговаря „к”. „Рачителен” т.е., както и ръчен, иде от „ръка”, това е този, който е до ръката ти, към когото охотно посягаш, това е и смисълът на хубавия остарял български глагол „не рачи” – не поиска, не пожела, не посегна.

Онзи, когото Давид, „мъжът по сърцето на Бога”, искаше до ръката си, беше Йоанатан. Същият Йонатан обладаният от зли духове Саул не искаше и да погледне. Защото Йоанатан имаше „женственост” (доверие, кротост и уязвимост) като Богородичната, затова и доверчиво остави собствените си синове в ръцете на Давид, в случай, че бъде сам той убит, зaедно с трона си приживе, падащ му се по наследство. При тяхната последна среща Йонатан го помоли никога да не вдига меч против някой негов потомък. Давид изпълни тази молба, а след смъртта в битка на Йонатан изпя това, което вече споменахме, че му е бил „желан, рачителен”, че любовта му е превъзхождала женската любов... Пък знаем колко Давид е обичал жените и как цели Вселени е прекроявал за някоя от тях, като например за Вирсавия или за Авигея...

Саул се беше хванал за плътта, за царстването, за синовете си, на тях разчиташе. А Йонатан се уподоби на Жена. Но не просто на жена, ами на Всемайката, на Приснодевата... Така и Богородица се отказа от „полагащото се на всяка жена”, за да роди Христос не „по Закона”, нито от съприкосновението с нечия друга плът, ами от Дух Светий и след като се сдоби с Него, отхрани и отгледа, Го преподаде за нас и на нас... 

Ех, Всесвета Божествена доверчивост, ех, поразяваща благодат!... За нас преобразяваща, а за беснеещите непостижима и неразбираема, затова недосегаема и в безопасност от тях.

Йонатан, който според бесния си баща бе станал „срам за майчината си голота”, се превърна всъщност в притча, в икона на истинското другарство. Но за да се стигне дотук, Йонатан трябваше да умре, той първо умря като син за Саул, а сетне на едно бойно поле умря заедно с него... Бог утешаваше Саул, въпреки всичко, докато го измъчва злия дух, с песните на младия Давид, а последната му утеха беше да умре заедно със сина си в тяхната последна война заедно. Саул изгуби трона за себе си и за потомството си в полза на Давид и неговите потомци, Саул мислеше, че е изгубил и синовете си, но в тази загуба намери повече от син, защото в последната им битка Йоанатан показа истинското мъжество, умирайки, докато защитава други, в случая и баща си.

Йоанатан напусна себе си, отрече се от себе си първо, оставяйки трона на Давид като доброволен дар, дар на обич, на любов. Йоанатан отдаде и самия свой живот, заради друг след това, а като Сам Христос казва - няма по-голяма любов от тази да отдадеш живота си за приятелите си.

В I-ва глава на кн. Битие ни се казва, че мъжът е създаден за „секс, за труд и за война”. Защото само в тия три неща (както и в молитвата) човекът е истинно екстатичен, разширяващ се от място до Вселена, от време до Вечност, не статичен, не просто и променлив, плътски динамичен. 

Екстазът от другия, за когото си открил слабините си – своите за него и неговите за теб, е в това, че го постигаш – приемаш него у себе си и намираш себе си в него. Пренебрегваш страховете си, рискуваш да бъдеш уязвен, но в това намираш не просто удоволствие в края, ами постигаш екстаза на споделеното битие, живот подобен на Светотроичния, затова и несвършващ. Това е сексът. 

А екстазът от това да умреш не просто за някаква истина, за някаква праведна кауза, ами за да живеят други, за да са живи тези, които обичаш, е истинският екстаз на войната. Това не е просто адреналинът от победата, адреналинът от убиването, затова и най-хубавите войнишки песни са тези, които описват красотата на саможертвата, красотата на поражението, а не песните на победителите, които са обикновено сакати и глупави... Маршовете са за глутници. Когато народът на Израил пееше маршово – „Цар Саул уби хиляди, а Войвода Давид десетки хиляди!” песента предизвика само омраза – омразата и завистта на Саул. Никой не пее тази песен вече, тя е епизод. Но когато Давид възпя смъртта и поражението на Саул и Йонатан, песента стана вечна. Не в победите си, ами в поражението Саул получи Вечността и то чрез Другия, чрез сина си Йонатан.

Екстазът от труда пък е екстазът в Евхаристията. Не е радостта в трупането. Трупането на блага, затварянето им за себе си, приспива душата, отежнява я. Затова и богаташът от Евангелската притча, който е разбогатял неимоверно, казва на душата си – „Яж и пий, душо!” и неслучайно Божият глас към него е, че през нощта душата му ще бъде отнета. Ще остане без нея, докато спи, вярвайки си, че и самата нея е приспал. Бог, според притчата на Христос, ще му отнеме нещо, защото не му го е дал, за да го приспива, ами му го е дал, за да се движи, да се разширява, да екстазира. А екстазът от имането, радостта от придобитите с труд плодове, от изобилието, е в споделянето им с другите на Трапезата Господня.

* * *

...А дали ти казах на тебе пък вчера, че ми миришеш на Вечност?