А як у Вінниці, брате?... І Луцьк, і Київ, і Одеса, і Казатин, і Чернівці?!

 

Идват - татко, майка, щерката тийнейджърка и около десетина годишен син.

- Ще ни помогнеш ли с багажа? - пита бащата - Цялата покъщина натоварихме в колите, а мене вече много ме боли кръстът, особено след почти две денонощия шофиране до тука.

В асансьора:

- Извинете, не искам да бъда нахален, ама да ми кажете как е в Луцк сега... Жена ми там има роднини, затова питам.

- А, Луцк не пипат, там няма какво да правят.

- Добре, това е добре... Ами как е във Виница?

Ох, що ли питам, преди миг само четох, че вече я бомбардират?!

- Ужас е там вече.

И ми закапаха сълзите:

- Ами в Казатин? А в Одеса? В Киев, в Черневци?!

- Не питай... Що плачеш?

- Веднъж минах оттам, с добро ги помня...

И като заизригваха "пететажните псувни", както жена ми им вика. След руските почнах с българските. Накрая минах на сръбски. Несвета петдесетница стана направо, Боже прости ме... Бях минал всички възможни псувни на руски, които ми дойдоха на ум и тъкмо превалях българските, преди да мина към сръбските, а мамаша си закри устата с шала, а после и лицето, слушайки, а щерката само отваряше и затваряше уста като риба на сухо в шок, когато мужикът се обърна към сина си:

- Синку, дай мені аркуш і ручку, това трябва да си го запиша непременно за кучето и за на Путин майкaтa!

 

 

* * *

 

- Мислих, брате, да ти дам пари задето ни помогна, обаче ще направя друго. Ето ти чисто новия ми ловджийски зимен екип. Купих си го малко преди да избухне войната, не съм го обличал даже. Но след видяното по пътя, се заклех нивга по нищо живо да не стрелям повече. Вземи, вземи, много е топло в него!