30 юли 2015

Кой е богослов


Докато не дефинираме не църковността по принцип, ами собствената си, лична църковност, по християнски – апостолски и светоотечески, сме обречени темите и границите на нашето богословие да ги задават и очертават разни философи, политолози, социолози и историци. Бедата е двуостра – хем нашето богословие остава извънцърковно, хем самата църковност е лишена от един от своите механизми за правилно функциониране. Ние сме като тялото, откъснато от своята глава, което по силата на някакви свои, остатъчни и заглъхващи сили, продължава за минута-две да се движи, дори да буйства, но в крайна сметка се вкаменява.

Как да разрешим проблема със своята нецърковност като християни и богослови? Разбира се, не просто като спрем да се „подвизаваме духовно” по кафенета, академични кабинети или виртуални седенки, ами започнем да ходим „на църква”, в реалното личностно и общностно коригиращо и изграждащо общение помежду ни в Бога. Това е нужно, но само по себе си нищо няма да реши в проблема с нашето богословие. Пък нали искаме да бъдем и даже сме богослови?! Е, аз... почти.

Трябва да се обърнем към Православното Предание, да видим как са разбирали богословстването Апостолите и Отците на Древността. И как на практика са богословствали...

Е, да – „Богослов е този, който се моли и който се моли – той е богослов” е чудесна максима, обаче се моли и баба ви Драгана от Панчерево, което не я прави богослов. Напротив, „бабешкото богословстване”, не само суеверното на кварталните бабички, но и това на църковните бабки, често е родило повече ереси и от протестантите за цялата си история. Тази максима, смятам аз, е отправена към тези богослови, които богословствали, без да се молят, без лично общение с Бога, които говорили слова за Бога, според това както те си Го представят, а не според това, което са видели лично, че Той Е. Молитвата е едно от условията за богословстване, тя не е духовна виагра, хапче, което автоматически те прави за нещо способен. Тази светоотеческа максима т.е. не ни казва какво е богословстването, ами какво трябва да прави, освен всичко останало, един богослов.

Друга добра сентенция ни е оставил св. Григорий Богослов, според него е богослов този, който разбира и обяснява православното учение за Светата Троица. Да де, ама аз и Калин Янакиев съм го слушал много хубаво да „разяснява Триединството”, което не прави от Калин „църковен богослов”... Едно на ръка е, че във времето на св. Григорий арианските еретически проповедници под път и над път са „богословствали”, нещо повече - „богословствали” са увлекателно и с тази мисъл светителят вероятно иска да ни каже, че за да си богослов не е достатъчно да си умен, морален, че богословът е първенствуващо православен. И друго има тук, което св. Григорий вероятно е нямал наум, но ако би го чул, съм почти сигурен, че би се съгласил с него – богослов е този, който живее в Църква, който е в общение с Църквата на Христос, защото Църквата изобразява в битието си Бог в Троица, Църквата е Светотроична икона.

Богослов абсолютно и безусловно е св. ап. Павел. И не просто учител в Църквата, ами Вселенски Църковен учител, според нашата традиция. Павловото богословие не само е адресирано пряко към Църквата, то е родено в Църквата, родено е и за Църквата. Защото, както един свети отец по-късно казва – „Комуто Църквата не е Майка, нему и Бог не е Баща”.

Първоапостолите имали проблем, подобен на нашия, с хора като нашите „социолози, политолози, историци и философи”. Това били гностиците. Тези желаели да използват християнските общности като трибуна, като опитно поле и като средство да ширят своите идеи. Апостолите обаче своевременно преценили, че освен, дето тези идеи са в коренно противоречие с приетото от тях от Христос учение, този експеримент е и нещо, което Църквата няма да понесе. 

Ранните християнски общности не са били по-големи на брой като членове от двадесетина, тридесет до петдесет души, при това в мнозинството си недообразовани или съвсем неуки, много сред тях жени, мнозина роби, повечето живеещи под прага на бедността. Гностиците обаче явно са били не по-малко комплексари от нашите учени интелектуали, паразитиращи на гърба на Църквата в България днес, затова решили, че каквато и да е, Църквата е все пак нещичко, с което да задоволят жаждата си за слава и крастата си за учителстване.

Павел не се церемони с тях, директно ги отсвирва, без въобще да започва дебат. В запазените от него текстове единствено в Посланието до Колосяните им е отделен кратък пасаж, в който са наречени „прелъстители и разпространители на празна измама”. По друг начин постъпва св. ап и ев. Йоан Богослов, което се вижда в Съборните му Послания, но това е тема за друг път - виж "I-во Съборно Послание на св. Йоан Богослов - за познаването". В много от Църквите, не само в Йерусалимската, преобладавали приели Христос за Спасител иудеи, членове на еврейската диаспора. За мнозинството сред тях Павел е почти безспорен авторитет – фарисеин, възпитаник на Великия Гамалиил, освен всичко друго и образован добре в елинската мъдрост, а и потомствен римски гражданин, следователно авторитетен и пред християните от езически произход.

Кому какво Павел има да доказва? И защо? Най-малкото пък пред тия нереализирали се философи със сектантско мислене и огромна нужда от самочувствие. Е, да, друг е Павел, когато в самата Църква настава проблем и разделение между иудео-християни и християни-езичници. Тогава той плаче, умолява, тогава кълне дори или пламенно разказва за Апостолстването си, за срещите си с Възкръсналия Господ, за виденията, за страданията, за самоотвержеността си, защото тук е въпрос не просто за неговия авторитет, а с това, че загубата му на авторитет сред тях би довела до духовното им погубване, до разпада на общностите. 

Д-р Мартин Лутер е написал „Тъй като ни обучаваха в софистика, а не ни възпитаваха в увереност, затова и не сме в състояние да разберем такова духовно „самохвалство”, ами ни се струва скандално”, когато коментира тази промяна в Павел, за която четем в Посланието до Галатяните. И наистина – ако Павел искаше да е софист със софистите, той щеше да се занимава и да спори с гностиците. Павел иска обаче да е Иисус-христов с Христовите.

Ние трябва да озаптим нашите днешни пътуващи самодейни неоцърковни даскали. Или по-точно да ги лишим от терен за действие, най-малкото от самите себе си като слушатели или спорещи с тях и така легитимиращи ги. Като обърнем богословието си към Църквата, като го върнем на Църквата и в Църквата.

Няма коментари: