Ботевско Евангелие (Самодивска литургия)

"Кажи ми, сестро, де е Караджада? Те е и мойта вярна дружина..." (Хр. Ботйов, из "Хаджи Димитър")

продължава от "За месата и кръвта"

Библията е мета- и прототекстът на Ботевата поезия и това го казвам не аз, а литературоведи. Снощи разсъждавах върху туй, че в "На прощаване" Ботев знае какво е и анафора (възношение) на "белите меса по скалите", където царуват орлите-хищници, и епиклеза (снизхождане) чрез "черните кърви в земята", та до ада, в подвига на Въставащата Човещина. Съвсем подобно на възношението Му като Всежертва върху Кръста на Христос-Господ сред Поднебесната, където (до възношението Христово), царуваха бесовете, пленявайки душата човешка и разлъчвайки я не само от Бога, но и от ближните, което е езическата символика на кръстната екзекуция, заграждайки пътя на творението към Твореца, препятствайки пътя на възношението, който път Христос Всечовек силом отвори, за да възхождаме и ние чрез Него и "по Него"... И на снизождането Христово чак до ада.

Въстаналият Човек в "На прощаване" овладява Вертикалата - пътеката горе-долу - от най-долу до най-горе и обратното чрез възхождението и снизхождението на саможертвата. Пожертвалият се Човек в "Хаджи Димитър" обема (превзема) и хоризонталата пък - пренася я по-точно сред Небесата (Поднебесната), където самите бесове, в образа на народно митологични създания, като самодивите, се превръщат в негови слуги (подобно в Древния Псалтир, според който "даже демоните служат на Праведния Цар), литнали в търсене "духа на Караджата" и тази "пренесена" (въздигната) хоризонтала - сред Поднебесната, Ботев противопоставя на "долната" - полската, където сред полето робията продължава, но съвсем подобно пак на Христос, от Кръста опрощаващ убиващите Го, така и Ботевият герой "благославя" оставащите в духовен гнет и сиромашия: "грей и ти, Слънце, над таз' робска земя", "пейте робини"... Макар че. самодивската песен е друга, за духа на Караджата (не "жетварска" и робска - за хляба) сред възнесената хоризонтала.

И пак подобно Евангелския Богочовек, Ботевият Човек е Всечовек. Обзел, приел в себе си (и раздал себе си за него) всичко човешко, не само в границите на своя отечествен и родов микрокосмос, но и вселенски, всечовечески (както виждаме в публицистиката пък), той покорява чрез възторга от себе си цялото творение - хищните птици, като орлите и соколите, както и вероломните горски обитатели като вълците, ги е грижа не за друго, не чакат човекът да се превърне в мърша, за да ги нахрани, а всячески се опитват да облекчат мъките му, да запазят или поне удължат живота му - орлицата чрез сянката на своите криле го разхлажда, соколът за него "се грижи", а вълкът чрез лечебните свойства на слюнката си (известни отдавна), се опитва да цери кротко раната му... 

Но ето, че не само хищниците се преобразяват пред човешката праведност (няма да речем святост), съвсем както в Библията гарванът на св. прор. Илия, хранещ пророка в пустинята или лъвовете и мечките в житията на православните светци, които светостта човешка преобразява и от хищници се превръщат в ближни, но и бесовете, които изначално търсят всячески как да унижат човека, в образа на самодивите, сега се опитват да го утешат, издирвайки духа на Караджата, за да го съберат с другаря му - тези, които по етество разкъсват (разединяват), сега вече събират и възсъединяват. И това бесовско преображение е видно от смененото място на техния "труд" - обичайно бродещите из гори, покрай реки и в усое, сега (сами прегърнали се, след като с ръце плеснали, като пред песен или хоро) летят и сред Небесата търсят духа на Стефан Караджа.

В баладата "Хаджи Димитър" въстаналата и пожертвувала се човечност твори всемирна литургия, събирайки чрез себе си и в себе си, възсъединявайки и въздигайки цялото творение.