Две дечица бягат покрай мене и радостно цвърчат, като малки новородени пиленца. Слънчицето закачливо, но и лъжливо гали, пощипвайки позлатнели треви и бузки в тая цветна есен. Водните струи на фонтана буйно, но игриво хвърчат и падат, образувайки "вряща" маса кристална пенлива вода под себе си около мястото, отдето преди секунди са изригнали.
А аз отвреме-навреме оставям наземи бирата, за да освободя ръка (понеже в другата държа книга), с която свободна ръка (Не с книгата, идиоти такива, следете ми мисълта!) да си... бръкна отзад. Шегувам се бе! За да запаля цигара!! Как ще си ровя отзад при такава красота природна, като че не листа, ами посред бял ден звездици валят!?
Седнал съм си тоест значи вчера аз в парка пред фонтаните до Община Варна и се "подплясквам" с бира - една двулитрова "Загорка" в ръката и една в торбата (може и да не я почна втората, но ми пази страх да не остана съвсем трезвен) - "Ой Загоре, родно мое село, родно-плодородно!". Чета едновременно Свинтила "Етюди по народопсихология на българина" и препрочитам на Иван Вазов "Нова земя", щото запия ли се, ставам гениален, не две, ами и три книги чета заедно, освен вестник, докато едновременно гледам телевизия и слушам радио.
В тоя момент на естетически и интелектуален личен апогей на пейката срещу ми сяда един дребничък поп, когото познавам само по лице и започва да яде сладолед бавно, с лъжичка и с огромно наслаждение. Познавам го, че е поп, а не калугер, щото ако беше български калугер, щеше да яде сладолед от фуния, налапвайки му цялата "глава" до дръжката, бъркайки си... Айде, стига вече с това "бъркане" бе!...
Огромна грешка от негова страна!
Огромна грешка от негова страна!
Питам го:
- Кой си и от къде си?!
Той ми казва и започвам тутакси свадата в стил "Това църква ли е вече бе, как не ви е срам!?" По време на свадата леко се пообърквам, защото научавам, че сега е към друга епархия, понеже Новата Владика във Варна го е изгонил. Научавам впрочем, че е изгонил и... отец Петко, като в тоя сей миг просто онемявам. Защо ли?! Щото имам много възражения към богословието и практиките на тоя отец, но те са си мои възражения, докато като духовник и човек цяла Варна го почита (включително аз), освен двамина-трима от възцарилата се в момента попска шайка "модерни сектанти", имащи благоразположението на софийските сега доминиращи клики, заради услуги към тях по време на изборите за митрополит или още отпреди това...
Тръгвам си вътрешно много объркан, но без да оставям оня да разбере, ами се врътвам с широк жест, като да съм го съкрушил в спора напълно и дотам, че вече не си струва да се занимавам с него и за три пари.
Прибирам се към вкъщи и за беда минавам покрай Митрополията. От горната й страна, откъм Пощата, виждам входа на "Обществен комитет обратни ценности" (тоест неоправославни), а там кутия за писма до църковното настоятелство на катедралния храм... Сещам се за отец Петко, сещам се и за приятеля си о Бозе п. отец архим. и проф. Павел Стефанов и затова какво Владиката и поп Теодор Стойчев (преучилият се) направиха с оставената от него теологична катедра в Шумен и го сториха само в името на личната си изява... За беда още по-зла намирам в джоба си разпечатка от положени изпити мои в Белград (страшно символично по-точно - положени в Шумен, а признати в Белград). На гърба на листа рисувам нещо, което само прилича на хуй с топки и крила, но не е и го пускам в кутията.
Сега ще ви обясня какво е, за да не вземе някой да ме съди, понеже го пуснах необратимо в споменатата кутия вместо писмо. Това не е хуй, ами е възрожденско черешово топче, колелетата не са мъди, а са неговите си артилерийски колела от каруца. Чертиците по колелата не са мъдини косми, а са тревиците, залепнали по тях от пътя през "Балкани, гори и поляни" от Ямбол през София до Варна, откъдето Владиката го е донел. Крилата са символ на духовна просвета (неговото поле на дейност) и възвишеност. Тоест това е топът на духовното и културно възраждане на Варна, донесен ни от Ямбол през София от дядо Йоан - новата Боримечка, за когото сме сигурни, че ядоса ли се, не само преборва, ами изяжда цяла мечка, заедно с мечилото й. Може в тоя му вид и смисъл да се ползва даже за нов герб на митрополийското знаме.
Надписът над него "поздравявам Новата Владика и слагачите му" е незлонамерен и искрен. Означава, че поздравявам помагащите му да слага мъдрите си мисли, като духовни гюллета, в духовното топче, в тоя смисъл именно "слагачи" - сиреч не, че те "му се слагат" или на него нещо лично "му слагат", а че пълнят на полза роду топа му със собствените му топчета (мисли).
Да сме наясно!! Да не стане грешка!!! Да не ме юрне пак жандармерията. Писна ми да съм партизанин, искам си живота и спокойствието на обикновен "народен пияница".
* * *
Нищо ново и различно сиреч, дайте сега сериозно.
Черквата се "администрира" вече съвсем по български, според османския модел. Тя и във времето на БКП пак се администрираще по начин и методи различни от нейния естествен етос и праксис, но го нямаше "администрирането на вярата и богослужението", следеше се тоест само от амвоните да не се ширят антидържавни призиви и практики. В момента всеки комплексар, който иска да изпъкне като по-добър богословстващ или духовник, може да използва админитративната си власт (и апарат), за да сгази всекиго, който го сенчи. Според старата българска нагласа, пише Свинтила, да се унифицира и размие в маса различието, за да се изпъква по силата на пари, връзки и власт, по силата на добрия интегритет в "задругите", на личната неразпознаваемост сред колектива...
И повече - всеки шарлатанин може да се възползва от междуцърковните всеправославни проблеми за свой пиар. Точно както митр. Николай (баба Куна Московска) с години се "прославяше" като русофил и проводник на русофилията в БПЦ, а преди дни само се преобърна на почти яростен противник на Москва. Защо? Защото скоро явно по един или друг начин идат нови патриаршески избори, а той трябва да се хареса или поне да спечели паритет спрямо себе си на други църковни клики и кръгове - гръкомански и русофобски.
БПЦ се администрира от една шайка повсеместно с еднотипни методи - против не само волята на цялото църковно изпълнение, но и противно самия дух на канона, против църковната съвест. Докато Йоан Варненски търпи, а и фаворизира попове с явни връзки с криминалитет, такива, дето само го хвалят или такива с комерсиални начинания и дейности, които и нему носят интерес, а онези които църковното съзнание разпознава като заслужаващи доверие и достойни, администрацията му мачка. Тъй и "администраторът" Николайчо превръща деликатните междуцърковни проблеми в "покер за власт". Народ и Църква са терен на борба между "администрации".
Така в социално-политически план, по Свинтила, администрацията се явява не изпълнител на волята и желанията на народ и общност, ами точно обратното - народът следва прищевките и политиката на администрацията. И още преди Свинтила да го цитира, аз се сещам за Вазов и романизирания му разказ за Съединението на "двете Българии" в романа "Нова земя". Двете партии - две администрации във взаимен антагонизъм, "на смени" ратуват за народната воля - Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Докато едната е на власт, задържа нещата по политически съображения и страх. Другата я сменя, заявявайки ясно волята да осъществи незабавно Съединение, с което побеждава. идвайки на власт. Но новата администрация започва да следва същата предпазливост, която е следвала старата. И старата си връща властта, като осъществява Съединението с... преврат. Вазов иронично ги пита - Каква ви е разликата и в методите, и в идейната хамелионщина, освен на име и за момент? С тоя въпрос, който тоя поставя в цялостно новобългарски контекст, си спечелва много хули срещу себе си като писател, заради този именно роман... Същото наблюдаваме и днес в играта между русофили и русофоби, суверинетатисти и евроатлантици в политиката, без да го е еня никой за волята на народ и общност, която е приемуществено русофилска и евроатлантически-скептична. Без последното да значи, естествено, че ако някому се провиди път чрез тая воля и на гърба й до властта, няма да я използва, а после най-вероятно зареже.
Сиреч Църквата се "побългарява", но не в добрия смисъл - тя не се патриотизира, ами се профанизира, меркантилизира и политизира на много дълбинно ниво.
* * *
И какво правим бе, скотове и робове, безродници и кучи синове?!
* * *
Нищо ново и различно сиреч, дайте сега сериозно.
Черквата се "администрира" вече съвсем по български, според османския модел. Тя и във времето на БКП пак се администрираще по начин и методи различни от нейния естествен етос и праксис, но го нямаше "администрирането на вярата и богослужението", следеше се тоест само от амвоните да не се ширят антидържавни призиви и практики. В момента всеки комплексар, който иска да изпъкне като по-добър богословстващ или духовник, може да използва админитративната си власт (и апарат), за да сгази всекиго, който го сенчи. Според старата българска нагласа, пише Свинтила, да се унифицира и размие в маса различието, за да се изпъква по силата на пари, връзки и власт, по силата на добрия интегритет в "задругите", на личната неразпознаваемост сред колектива...
И повече - всеки шарлатанин може да се възползва от междуцърковните всеправославни проблеми за свой пиар. Точно както митр. Николай (баба Куна Московска) с години се "прославяше" като русофил и проводник на русофилията в БПЦ, а преди дни само се преобърна на почти яростен противник на Москва. Защо? Защото скоро явно по един или друг начин идат нови патриаршески избори, а той трябва да се хареса или поне да спечели паритет спрямо себе си на други църковни клики и кръгове - гръкомански и русофобски.
БПЦ се администрира от една шайка повсеместно с еднотипни методи - против не само волята на цялото църковно изпълнение, но и противно самия дух на канона, против църковната съвест. Докато Йоан Варненски търпи, а и фаворизира попове с явни връзки с криминалитет, такива, дето само го хвалят или такива с комерсиални начинания и дейности, които и нему носят интерес, а онези които църковното съзнание разпознава като заслужаващи доверие и достойни, администрацията му мачка. Тъй и "администраторът" Николайчо превръща деликатните междуцърковни проблеми в "покер за власт". Народ и Църква са терен на борба между "администрации".
Така в социално-политически план, по Свинтила, администрацията се явява не изпълнител на волята и желанията на народ и общност, ами точно обратното - народът следва прищевките и политиката на администрацията. И още преди Свинтила да го цитира, аз се сещам за Вазов и романизирания му разказ за Съединението на "двете Българии" в романа "Нова земя". Двете партии - две администрации във взаимен антагонизъм, "на смени" ратуват за народната воля - Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Докато едната е на власт, задържа нещата по политически съображения и страх. Другата я сменя, заявявайки ясно волята да осъществи незабавно Съединение, с което побеждава. идвайки на власт. Но новата администрация започва да следва същата предпазливост, която е следвала старата. И старата си връща властта, като осъществява Съединението с... преврат. Вазов иронично ги пита - Каква ви е разликата и в методите, и в идейната хамелионщина, освен на име и за момент? С тоя въпрос, който тоя поставя в цялостно новобългарски контекст, си спечелва много хули срещу себе си като писател, заради този именно роман... Същото наблюдаваме и днес в играта между русофили и русофоби, суверинетатисти и евроатлантици в политиката, без да го е еня никой за волята на народ и общност, която е приемуществено русофилска и евроатлантически-скептична. Без последното да значи, естествено, че ако някому се провиди път чрез тая воля и на гърба й до властта, няма да я използва, а после най-вероятно зареже.
Сиреч Църквата се "побългарява", но не в добрия смисъл - тя не се патриотизира, ами се профанизира, меркантилизира и политизира на много дълбинно ниво.
* * *
И какво правим бе, скотове и робове, безродници и кучи синове?!
Няма коментари:
Публикуване на коментар