Сънувам сън... (Великопостни размишления)

Сънувам сън... От много години се повтаря тоя сън...

В моя сън от целият "бял свят" е останал един Зид.

Представете си го, ако можете - няма Земя, няма Небе, даже Слънце няма и въобще Вселена няма. 

Всичко това се осветлява незнайно как, за да го виждам.

Само Зид, стена, Издигаща се в Самото Нищо.

И на върха на тоя Зид съм Аз. Изправен.

Зад мене Море, Абсолютно Необятно Море, пред мене също Море, също толкова Огромно и Необятно.

Стоя стъпил на тоя Зид и се страхувам - страхувам се от Двете Морета - зад мен и пред мен, които от две страни се опитват да залеят пътеката от Зида, на която съм стъпил и да ме завлекат, да ме погълнат. 

Изпитвам страх, неистов, ужасен страх. И заедно с това Възторг - страх, че Морето ще ме повлече, погълне и заедно с това Възторг от това, че Аз Съм, че съм изправен на върха на тоя Зид.

* * *

Някои биха написали имената си на Зида или нещо "свое си", надраскали биха с нокти и зъби каквото и да е, само и само да оставят на Зида "нещо", след като тях вече ги няма, да го "надраскат" секунда преди Моретата да ги завлекат, да ги запокитят в Бездните си, оставяйки тоя Зид празен.

А аз чакам Баща си.

Той в почти всеки сън се появява. Подава ми ръка и ме извлича отсред Бездните.

Дай Боже всекиму Баща като моя...