Бях рeшил да се спра малко от малко с писането на църковни злободневки, но след това, дето го чух и научих тия дни, просто сърце не ми дава да престана, да ви еба в ушите и вас или както биха рекли сърбите „jебем ви у очи”.
Един приятел от енорията на отец Георги в Галата, който учи богословие в катедра „Теология” при Факултета „Хуманитаристика” в Шуменския Университет, вика през смях пред останалите там:
- В Шумен всички те четат и ме питат кое е вярно и кое не е. Отговарям им, че не е вярно нищичко.
Абе и на тебе аз да ти... изпрося от Господа-Бога живот и здраве, ама хайде.
Другият ми звъни по телефона от София:
- Четат те и лапат като топъл хляб в целия Богословски Факултет при Софийския Университет!
* * *
Е, щом четете, аз ли да ви преча?!
Само ще бъда малко по-фин и деликатен. Както казвал Ем Си Хамър, цитиран от Тери Пратчет: „Треб’е да си фин!” Затова ще говоря в иносказания и главно с инициали ще обозначавам героите си.
* * *
Да доразкажем започнатото около приключенията на бившия митрополитски шофьор С., за които споменахме в една от предните публикации ТУК.
Когато започнал да го милва по ръцете с мокър поглед митр. Йоан, С. смутен му рекъл:
- Ама недейте така, владико, аз съм женен мъж!
Владиката си свалил очилата и дълго го съзерцавал с дълбоко неразбиране и недоумение.
* * *
С. започнал да вози Варненските митрополити преди около 20 години. Дядо Кирил се запознал с него, когато по някакъв повод се срещнали, тогава С. возил някакви тогавашни политически величия.
- Що не ми станеш шофьор? – попитал го дядото.
- Ама аз съм атеист! – възразил С.
- Това не е фатално, идвай при нас, ние събираме атеистите в Църквата, за да ги направим вярващи – разсмял се с глас Владиката.
Така С. станал владишки шофьор, но е слабо вероятно да е станал много вярващ. Но даже и да не е повярвал „лично и дълбоко в Иисус Христос”, поне се оказа, че не стана педераст. Това и няма как да стане, щото не само на червеният му пиянски нос, но и в откритите усмихнати и добронамерени очи „пише”, че с всичките си кусури е добър човек. Не казвам, че хомосексуалистите са по презумпция лоши хора, а казвам, че добрият човек не може никак да стане педераст „по внушение” и заради кариера.
Обаче е факт, че някои бяха атеисти, сетне станаха православни и накрая синчетата и внуците им го обърнаха на педерастия. Имам предвид старата тежка и средна българска партийна комунистическа номенклатура, дето после масово почнахме да ги срещаме по храмове, епархийски структури, синод, а накрая също така масово се изпедерастиха. Имена няма да цитирам български, щото се страхувам да не ме набие някой пак, но ще се позова на Владимир Владимирович Путин и „гуруто” му теософа Александър Дугин.
Путин и Дугин са били атеисти и даже убедени следовници на научния материализъм и марксизъм-ленинизма. Сетне станаха православни, а накрая първата жена на Путин стана монахиня, пък тоя я подкара с „млади-младенички гимнастички”, а тая на Дугин, след като го изостави, дълбоко възмутена от него, стана лидер на ЛГБТ в Русия. Същият модел нали?!
* * *
- Добре бе, Светльо, - сподели ми един църковник наскоро – Защо всичките тия неща, дето ги написа ти в началото за митр. Йоан, още когато той дойде във Варна, софиянци ги разказваха тогава на тебе, а на мен говориха за него само със суперлативи?!
Защото, драги мой, ми беше на устата да му река, те знаеха, че ще ги изрека и напиша и така щяха да го бъзнат отзад... На турски именно това значи „бъзикам” – боцкам някого със заострена пръчица в гъза. Затова и в харемите жените, предназначени основно за анален секс, са ги наричали „бъзикне-ханъм”. Обаче после, попитат ли ги: „Откъде Светльо знае всичко това?!”, особено ако съм ги и цитирал поименно, както много обичам да правя, ще рекат: „Оставете го тоя луд пияница, тоя всичко си измисля и уйдурдисва”, а кажат ли ги на тебе и повториш ли ги ти, ефектът би бил съвсем друг, не точно какъвто биха искали те...
Та такива ми ти работи, драгинко Минко, кантар-сополко, както се обръщаха иронично към някого в татювото ми село, сега сам си бери гайлето, задето не ми повярва тогава, макар да знаеше добре, че аз никога не лъжа, никога не и умишлено, казано по-точно, за подобни работи, свързани с вяра и с черква...
* * *
- Как беше, Светльо, супата на трапезата за бедни в двора на храма „Свети Архангел Михаил"? – попита ме отец Василий миналата събота-следобед в храм „Свети Никола” – Извини ли се на И. П., когото наричаш Делфина?
- Аз вече не го наричам Делфин.
- Браво!
- Викам му вече Пингвин.
- Престани!
- Добре... Ами извиних му се, заради това, което мисля за него. И той ми сипа лично две порции.
- Много хубаво!
Абе зная те аз, че обичаш такива сантиментални пориви, затова си го измислих, че ми е сипвал лично, че да се радваш. Инак просто „държа реч”. Заради тия впрочем речи, изпъстрени ту с мили думи, ту с назидания, ту с овиквания, беднотата пък го нарича масово „Пастора”.
- А супата с ориз и свинско месо беше като „шопска салата по Балкантурист" – заразказвах му – Както обясняваше Иван Звездев в едно от кулинарните си предавания, шопската салата, каквато сега я знаем, е изобретена от „Балкантурист” в курортните комплекси за чужденци по морето във времето на късния социализъм.
- В смисъл?
Оф, кой дявол те накара да попиташ!? А се разбрахме да съм фин!
- Ами истинската шопска салата се прави така (така съм я ял и из Пирдопския Балкан, в Бургас и в Карнобат като малък, а после и в Своге, в Сливница): нарязани домати и краставици с лук, накълцани запечени червени пиперки, в Сливница добавяха и нарязани варени яйца, но главното е, че сиренето се слага на едри парчета натрошено, а не настъргано и се сипва обилно. А в рецептата на „Балкантурист” няма пиперки, камоли яйца, даже и лук някой път няма, а сиренето се стърже тъй че хем да изглежда много, хем да е съвсем малко... В супата на брата Пингвин преди малко свинското месо сякаш някой го беше настъргал върху неизцеден варен ориз. Но поне оризът беше на корем. И съм чувал, че в казармата е бил готвач. Пък в казармата и аз бях по едно време готвач. Там месото, ако е малко преди разваляне или полуразвалено, се режеше на съвсем малки късчета, за да се развари по-хубаво и да не си личи, че не е безкрайно прясно.
- Е..
- Какво "е"?! "Есетрата не може да бъде "втора преснота", гражданино бюфетчик! Тя или е, или не е прясна!" се казва на един бюфетчик лично от един дявол в "Майстора и Маргарита", нима не помниш?! Според мене Пингвинът е изял половината свиня за супата, а преди да я настърже другата половина, я е държал умряла да „узрее” на някой клон, подобно фазанът на Джон Блакторн от „Шогун”, ако си я чел тая книга. Това Пингвинът го е направил не с лоши намерения, а защото иска да е самурай, какъвто стана, според романа и Блакторн с името Анджин-сан... Чудя се значи дали да не му викам Фазан?
- Престани!!!
- А как според тебе е станал 200 кила? При това без да пресмятаме гъза му! Отделно не ми хареса, че ще поставят пазач на дворната врата на храма, както съобщи в речта си Пингвинът, т.е. Фазанът. На градската беднота й се забранява да влиза и стои в двора повече от 30 минути, преди да е готова трапезата...
- Това не е негово решение!
- Знам! Ред и строгост трябва да има нали?
- Да!
- Че те какво лошо правиха, седейки по пейките в двора? Ни пушеха, ни пиеха, нито крещяха! Общуваха си. Те знаят прекрасно що е храм и храмов двор! Последното не е „велика тайна”, открита от Пингвина и три попа, ставайки вярващи, след като са били атеисти!
- Престани!
- Добре! Строгост трябва да има нали?
- Да!
- Правилно! Аз така преди две седмици не успях да си взема от храмовия олтар там шише с вино в делничен ден...
- Моля-я-я!?
Моля, моля, кокошки не коля!!!
Влизам в храма една сутрин след работа леко гладен и жаден. Вътре уж няма никой. Хапнах от останалата след богослужението в корабната част нафора. И си рекох: „Абе дали в олтара не е останала и някоя бутилка вино?” Поглеждам иконата „Неупиваема чаша” и казвам на Девата: „Виж, все пак една ще взема, даже да видя три бутилки, все пак е от олтара, да беше в корабната част, всичките да прибера, ти не се гневи. моля те!”... Все таки тоя храм отвътре аз съм го измазвал преди много години с една от бившите си съпруги, Бог да я прости. И още държи старата вътрешна мазилка, вече около 15 годишна, дявол само знае как, щото шпакловах пиян като гъз - един квадратен метър шпакловане и после от 20 до 30 минути почивка в пиянстване с виното от олтарния дяконикон! Рафе Клинче на Талев ряпа да яде пред мене!
И стана като в стария руски църковен анекдот. Съвсем буквално: На една рускиня много й се допило, а нямала ни копейка, затова застанала пред иконата на Богородица в храм, който мислила за празен и гласно замолила: „Богородичке, много ми се пие водка, ти прости, ама стори чудо да намеря отнейде няколко рубли да си купя, моля те!” Бедната не знаела, че в тоя момент в олтара е попът. А той й отвърнал с преправен глас, уж че е Самият Иисус Христос: „Грях е това, дъще, грешно е!”, пък тя, повярвала, че е Бого-младенецът и: „Ти да мълчиш, Малък Си още, сега говоря с Майка Ти!”
Та тръгвам към Северната олтарна врата и се ослушвам. Ни звук! Явно няма никого. Бутвам вратата, подавам си носа и виждам в другия край пред Южната врата от вътрешната стена седи на стола сравнително млад и непознат за мене свещеник и гледа в една точка.
Това е впрочем една от новите неоисихастки техники на съвременните попове – гледаш в една точка докато по чуден начин не те осени цял мироглед. Като в старата епиграма във в-к „Стършел”: „Когато кръгозорът ти се събере в една точка, казваш, че това е твоята гледна точка”.
Че като рипна онзи, почти на бой буквално:
- Какво правите, защо влизате в олтара?!
- Ами влязох в храма да се помоля Богу и ми се счу шум откъм олтара, - започнах да го лъжа, щото тишината всъщност беше оглушителна, тоя вътре ни дишаше, ни пърдеше, та нямаше никакъв шанс да съм чул каквото и да било - помислих си, че е от отец Василий и рекох да погледна, за да го поздравя – а отец Василий точно тогава беше впрочем в отпуска и всички прекрасно го знаехме това...
- Какво търсехте в олтара!? – оня вече направо крещи, държейки си на своето.
- Вижте сега, отче, - не губя самообладание и посягам да му целуна ръка, подава си я объркан – Аз съм иподякон в Аспаруховския храм от времето на дядо Кирил, нима не ви направи впечатление, че надникнах през Северната врата, вместо като някой простак да се опитам да вляза през Царските Двери?!
Повярва ми, даже мило ми пожела „хубав ден”.
- И кой беше отецът? – полюбопитства отец Василий, след като чу историята.
- Ами де да знам! Те са една група съвършено непознати за мене лица, които сега са почти навсякъде из Варна. Наричам ги „владишки духов оркестър” и „секс-отряд за бързо реагиране”. Мислих си, че митрополитът ги е довел отнейде – я от София, я от Ямбол, ама мой приятел твърди, че това са все варненци, дето не сме ги виждали по храмовете, щото са отишли да учат в духовната семинария и богословските факултети по лична своя инициатива, без да имат преди това мнозинството никаква връзка с църква и с църковен живот. Тях митрополитът бил събрал и поставил масово свещеници по повечето варненски централни храмове вместо старите попове или заедно с тях.
Ама такъв скандал пък за шише вино и то такова със съмнително гроздов произход!? А преди се спъваше човек в такова вино из храмовете. Сега с лупа не мож’ откри и шишенце. Дядо Кирил донесеше навремето отнейде в странство я немска бира, я грузинско вино, па ги остави с кашоните из храмовете и енорийските центрове. Речеше: "Да се почерпят, да вкусят хората".
Разбрах наскоро защо го няма вече даже обикновеното вино от стара една клисарка в друг храм, покрай който случайно минах
- Здрасти, Светльо! - спира ме още от улицата - Искаш ли винце?
- Да.
- Заповядай едно шише, „Менада” е!
- Дай две!
- Ох, не мога две, няма, прости брате!
- Как тъй няма?!
- Ами тая заран ги събраха шишетата, за да ги носят да го преваряват виното на ракия. После щели да я продават...
Пак добре, че не го продават виното на църковните бабички, както сравнително наскоро видях в храма „Свети Димитър” в кв. „Владиславово” по време на първата ковид-карантина. Събрали в торбички по шише вино, бутилка олио и пакет брашно, останали неупотребени и в повече за богослуженията, наредили ги на една маса насред храма и им написали цена по 5 лева за торбичка, на друг голям надпис обявено: „Преоценени продукти в помощ на карантинираните заради ковида”. И ги купуваха същите бабички, дето ги бяха преди това дарили, за да ги... дарят евентуално пак там.
* * *
А И. Делфинът да сгъсти малко супата, но не с ориз, за да не разбере цяла Варна, че и цялата БПЦ, защо го наричам „Делфин” и за тъща му от „езерото”, подобна на феята от легендата за Крал Артур, дето прибра Екскалибур, когато го хвърлиха сред водите на езерото рицарите на умирающия крал пред острова Авалон. И тоя път няма да се поколебая, защото научих, че за тази „кухня за бедни” не отговаря вече отец Василий, както и за почти всички останали неща там. И подчертавам, че не от отец Василий знам за последното, той само повтаря:
- Спри се, престани!!!
Аман от номерата ви, обърнахте Храма на квартална бакалница и селски бардак! А аз глупакът се сърдих на Велико, който излапа едно-едничко парче месо, докато с него приготвяхме подобна трапеза в Аспарухово преди години. Още не мога да повярвам как успя да го извади от врящия казан с голи ръце и да го глътне като чайка, без дори да хлъцне! Набих майстор Петър, задето гладен се опита да открадне от овкусителните бульончета две, за да си ги натроши сурови върху филия хляб. Ама как ще ги пипа бе!? Те са за Трапезата, трябва да се разтопят в гозбата! Ще яде после с всички! Дреме ми на хуя, че е гладен, да ми яде хуя, като е толкоз гладен, че не може час-два да почака! Осъждах предишната готвачка, щото остатъците от продуктите за готвене носеше у дома си, за да сготви сетне веднъж-дваж на семейството си, а инак готвеше даром и безплатно...
Какъв глупак! Ох, само какъв глупак съм!
А онова тогава, ако и по народному да наричахме курбан, не беше никаква "кухня за бедни" с пазачи и овикващи хората търгаши! Беше си Братска Трапеза и в нея участваше цялата енория барабар с всичките тамошни попове, храмовото настоятелство, иподяконите, псалтовете с прихождащите гладни от кварталната беднота веднага подир Неделната Света Литургия.
Както е сега на Галата, а вероятно и на Звездица.
Авалон в келтските легенди е остров с ябълкови дървета, който се намира далеч на Запад – някъде из Британските острови. Умиращият крал Артур в Авалон.
ОтговорИзтриване