Отец Силуан

 

Отец Силуан беше смирен човек. Но учението му беше смело. Това не беше смелостта на дързък ум, зает със спекулативни изследвания и спорове. Беше смелост, основана на духовна увереност. Защото, по думите на самия отец, „съвършените никога не говорят нищо от себе си, те говорят само това, което Духът им дава да кажат”. Отец Силуан без съмнение трябва да бъде причислен към съвършените. „Съвършенство”, което е плод на смирението. То може да бъде придо­бито, и не по-малко важно – да бъде съхранено и запазено, само чрез постоянното и непрекъснато усилие за самоунижение и самоотрича­не. Но този процес на самоотричане не е само негативно усилие. Той не се състои просто в отричане, в смаляване, в ограничаване на себе си. Напротив, това е процес, насочен към възстановяване на истинс­ката същност. Процесът е ръководен от положителна цел. Целта ви­наги е градивна. Тя се състои в „придобиването на Светия Дух”, както казва св. Серафим Саровски. И тук се появява едно парадоксално напре­жение. Целта на духовното търсене е висока и амбициозна: consortium divinae naturae, да „станете участници в божественото естество” (срв. 2 Петр. 1:4). Както и да се тълкува тази изумителна фраза от Писанието, тя насочва ясно и видимо към крайната цел на цялото християнско съществуване: „живот вечен”, живот „в Христос”, „обще­ние в Светия Дух”. Гръцките отци използват дори дръзкия израз theosis, „обожение”. А методът, т.е. именно „пътят”, за постигането на тази цел е методът на радикалното самоотричане. Благодатта е дарявана само на смирените и кротките. Нещо повече, самото смирение никога не е човешко постижение. То винаги е безкористен дар от Бога, gratia gratis data. Цялата структура на духовния живот е в същността си па­радоксална. Богатствата на царството се даряват само на бедните. А богатствата носят и авторитет. Смирените не говорят нищо от себе си. Ала въпреки това те говорят с авторитет, когато бъдат под­тикнати да говорят. Те не претендират за никакъв авторитет от себе си. Претендират за авторитет от това, което е било откровено чрез тяхното посредничество отгоре. Иначе биха си замълчали. „Вие имате помазание от Светаго и знаете всичко” (1 Иоан. 2:20).

Словата на отец Силуан са прости. В тях няма нищо зрелищно, с изклю­чение на самата им простота. Той няма специални „откровения”, кои­то да разкрие. Той обикновено говори за обичайни неща. Ала дори и за обичайните неща говори по необичаен начин. Говори от вътрешния си опит. Любовта е едновременно и отправната точка, и сърцевината на християнското усилие. Ала „новостта” на християнската любов често е пренебрегвана и подценявана. Според самия Христос единствената истинска любов е „любовта към враговете”. Това по никакъв начин не е просто непостижим съвет или възможност. Това е всъщност първи­ят критерий и отличителният белег на истинската Любов. И свети Павел също е много ясен по този въпрос. Бог ни е заобичал, докато сме Негови врагове. Самият Кръст е вечният символ и знак на тази Любов. Християните сега трябва да споделят тази изкупителна Любов на своя Господ. В противен случай те не могат да „пребъдат в Неговата любов”. Отец Силуан не само говореше за Любовта. Той я практикуваше. По един смирен, но в същото време смел начин той посвети живота си на молит­ва за враговете, за страдащия и отчужден свят. Тази молитва може да бъде опасно и двусмислено начинание, ако не е отправена в пълно сми­рение. А съзнаването на тази любов от човека лесно може да доведе до нейното разяждане от суетата и гордостта. Човек не може да обича в чистота освен с любовта на самия Христос, която се излива и действа в смиреното сърце. Човек не може да бъде „светец”, без да има съзнание­то, че когато е себе си, е „жалък грешник”, който има нужда от помощ и прошка. Ала Божията благодат измива всяко петно и изцелява всяка немощ. Славата на светиите се проявява в тяхното смирение, също както славата на Единородния се проявява в крайното самоунижение в Неговия земен живот. На кръста беше разпъната самата Любов.

В своя духовен възход отец Силуан премина през тъжния опит на „тъм­ната нощ”, на пълната самота и изоставеност. Но в него нямаше нищо мрачно или болезнено. Винаги беше тих и спокоен, сияещ от радост. Това беше радост в Христос, която действително се отличава от вся­ка земна радост. Както научаваме от историята на неговия живот, тази радост е била придобита след дълго и изтощително изпитание, след непрестанна „невидима бран”. Оставен сам на себе си, човекът остава пленник на отчаянието и запустението. Спасението е само в Господа. Душата трябва да се прилепи към Него. Човек никога не оста­ва сам, освен ако не направи избора сам да изостави Бог. Отец Силуан познаваше от личен опит ужаса и опасностите на външния мрак. Но той също от личен опит опозна необятността на Божествената лю­бов. Тя блести дори над бездната от изпитания, мъки и премеждия. Тъкмо защото Бог е Любов.

Отец Силуан е продължител на една дълга и почитана традиция. Не беше сам и в своето време. Всяко поколение има своя облак от свидете­ли на Тайните на Царството. Трудността пред нас се състои в това, че ние не ги познаваме, нито ни е грижа за тях и за тяхното свидетел­ство. Пленени сме от светски грижи. Историята на отец Силуан е едно своевременно напомняне на нашето поколение за онова единствено „добро нещо”, което никога не може да бъде отнето. То също е и покана за поклонение във вяра и надежда.[1]

Връзка-

 https://www.hkultura.com/article/3036-sv-siluan-i-otec-sofronii-saharov-vizhdaiki-boga-kakto-si-e?fbclid=IwAR2x7Dkh9yoJ7mvXuMsNfxCsZk0m5d--d1SwVk_eNN3ByQ-mowjFWhyege0